картините на именити художници? Дали вярвам безусловно в проявлението на таланта или при днешните обществени порядки смятам за възможно дори и гении да се затрият?
После си почивахме. Гледаше втренчено пред себе си, почистваше си очилата, складираше подробностите. Никога не „разговарях“ с него; все нещо разисквахме… Разговорът с този млад немец ми въздействаше като заплетено съдебно разследване, изпит, полицейски разпит. Нито един детайл не оставаше неосветлен; не знаеше още, че в съприкосновението между хората най-важно остава винаги онова, което е неосветлено. Ханс Ерих копнееше за неумолима яснота, за ред и обстоятелственост. Заловеше ли се веднъж с нещо, не го изпускаше, докато не оглозга всичкото месо, жили, влакънца по него. Сетне начумерен, с недоволство поглеждаше голия кокал, резултата, остатъка от разговора — ето на, това остана само. След почивката започваше отново. Къде съм бил вчера предобед? В болницата ли? Разгледал ли съм и градината на болницата? Колко хектара е тя? Какво съм видял там? Видял съм да лети птица ли? Към колко часа? Следобед в три часа ли? В каква посока е летяла? Не зная ли? На север или на запад? Не зная накъде е север ли? Каква птица е била? С големината на гълъб ли? Направо ли е летяла или косо? Сива ли е била? По-скоро зеленикавосива ли? Странно. Все пак каква птица може да е била? — започваше пак изтерзан, отначало. Бавно ли е летяла или бързо? И приключехме ли с птицата, идваше революцията или историческите възгледи на Емерсън. Копнееше за ред тъй изтерзано, както детето иска да стане възрастен. Вечно беше в засада, изпитваше страх, че другите, шведите или французите знаят нещо, което е убягнало от вниманието му, не си е отварял очите, тъкмо е отсъствал от историята преди четиристотин-петстотин години, и сега му се присмиват, подиграват се на неговото невежество. В живота според него „човек никога не може да каже, че е работил достатъчно“ — защото работи не за да получи удовлетворение или да постигне, да осъществи нещо, а „заради самата работа“. Бе доверчив като дете и в същото време агресивен и подмолен. Ценеше високо и с удоволствие подражаваше на всичко, което е чуждо, и в същото време гледаше с подозрение всеки чужденец; гледаше на света като на заговор, чиято най-важна цел и смисъл е да направи немците за посмешище и да надхитри германската раса. Долавях, че е тъжен, живее объркан и го съжалявах. Уважавах прилежността му и я намирах за безплодна. Непрекъснато очертаваше контурите на нещо, възприемаше света буквално с линия и пергел, полагаше усилия да подведе неназовимото и непонятното под общ знаменател, който да е валиден практически в живота. И понеже начинанието му бе обречено на неуспех, чистеше огорчено очилата си и след кратко изчакване, с упорита въздишка се хвърляше отново презглава в смутния и непроницаем мираж на детайлите.
Беше момче с добро благосъстояние, родителите му даваха доста джобни пари, а бе и добросърдечен; стараеше се да ми угоди, изненадваше ме с подаръци, веднъж на Коледа напълни стаята ми с дарове, и все ме канеше при родителите си, в Силезия. Работеше неуморно, защото по душа беше безнадеждно ленив, все подреждаше нещо, писанията си, своите познания, стаята или околния свят, защото отвътре бе неизлечимо неподреден. Вярваше единствено в Германия, в общи линии възприемаше света като немарлив безпорядък; и най-вече французите смяташе за такива. Тази му вяра се предаде и на мен. Живеех с убеждението, че Германия е класическата родина на образцовия ред; както ме бяха учили у дома и в училище. Наистина, навсякъде цареше ред: в музеите, по гарите и дори в частните домове. Единствено в душата, в немската душа нямаше „ред“; в нея се стелеше мрак, детинска непрогледност, непрогледността на кървави и неотмъстени, неизкупени с покаяние митове. Но тогава още не разбирах защо Ханс Ерих копнее тъй маниакално за ред?… И когато се озовах във Франция, бях ужасен от всеобщия безпорядък. Минаха години, докато науча какво е „ред“ — години, докато разбера, че французите действително замитат сметта под мебелите, но в техните глави цари блестящ ред и хигиенична яснота.
Ханс Ерих беше социалист по същия начин, както човек решава един ден, че ще стане вегетарианец. Класовото му положение, вътрешните му убеждения не го подтикваха към подобно решение. Винаги съм си представял, че човек става социалист или революционер, ако няма друг изход: ако му се наложи такава позиция. Ханс Ерих просто бе решил. Естествено, жадуваше за „кариера“. Живяхме дълго заедно, по-късно ме навести и в Париж, където много четеше, учеше и изпадаше в ужас от неизлечимата френска неразбория. На трийсетгодишна възраст вече пишеше уводните статии в най-големия немски журнал и след година-две го избраха в Райхстага. Няколко дни преди назначението на Хитлер за канцлер бях в Берлин и го срещнах. Беше модерно облечен, кръстосваше из града с разкошния си автомобил и ме представи на приятелката си, една симпатична, много дебела и с огромни размери жена.
За последен път се видяхме на „Паризер Плац“; помолих го да спре автомобила, слязох и се сбогувах.
— Революцията постепенно побеждава — каза замислен и се облегна на кормилото на колата.
Три дни по-късно националсоциалистите завладяха империята. Ханс Ерих бе затворен в концентрационен лагер. Журналът, на който сътрудничеше, бе обсебен от новите господари, а старите служители разпръснати. Времето помете Ханс Ерих, както и много мои другари от младостта; повече нищо не узнах за него.
4
Имаше нещо ефирно и контешко в тази берлинска година; беше времето на „Spleen de Berlin“. Живеехме в големия град в безгрижна самозабрава, а той клокочеше от инсцениран живот. Градът бе привлекателен дори в своята грозота и архитектурна пустош; и сега, когато мислите ми ме връщат в онези времена, с дълбоко учудване забелязвам, че никога по-късно, никъде в чужбина, но и у дома навярно не съм се чувствал така защитен, безгрижен, лек и безотговорно млад, както в Берлин, година и половина след примирието. От време на време избухваше „революцията“, но след отшумяването на сериозните до кръв Спартакови дни никой, дори самите участници, не приемаха особено сериозно подобни промеждутъчни скандали. Немският народ, който във Ваймар си беше подарил нова конституция с права и свободи, не можеше да се примири със свободата. Еберт149, сарачът, по поръчение на своята партия властваше със справедлива мъдрост над хаоса. В този миг властта бе в ръцете на немската социалдемокрация. Тя нито я използва, нито злоупотреби с нея.
Най-често „революцията“, например в дните на Каповия пуч150, протичаше безшумно и незаинтересованият пряко съвременник забелязваше единствено, че токът спира, телефонът не звъни, в стаите на странноприемниците кранът не тече и се мием с минерална вода. За кратко време изучихме техниката на „модерната революция“: всеки държеше у дома си връзка свещи и фахингенска151 вода в няколко литрови бутилки. Парите се разводняваха все още с мяра и времето, когато марката за дни, после за часове се разпадна на атоми, бе далеч. Чужденците носеха чужди пари с кошове в евтина Германия и срещу хартиения кредит немците тъпчеха складовете на фабриките с чуждестранни суровини. Всеки си имаше работа; единствено средната класа, учените и чиновниците, паднаха в жертва, живеещите на заплата или пенсионирани представители на средната класа безпомощно се бяха превърнали в мъченици на „повишението на цените“, на „скъпотията“. Никой, дори и в чужбина, не вярваше истински през онези месеци, че марката може сериозно да пострада. Старите хилядарки още вървяха и когато веднъж, в касата на „Дойче Банк“, ми изплатиха чуждестранен превод със сто банкноти от старите, вилхелмови хилядарки, аз се почувствах като заможен буржоа от доброто старо време. Работничеството се стремеше да предотврати катастрофата със сложни маневри за повишаване на работните заплати, но средната класа като скована от паралич гледаше как се катурват дребнобуржоазните идоли, как хартиеният тайфун ги помита от завета на пенсиите, осигурените доходи, спестените пари, пожизнените ренти. Един прекрасен ден осъзнахме, че в Берлин всичко е дадено за продан или под наем.
От уединението под газените лампи на „Блюхерщрасе“ скоро се пренесох в кварталите на светския Берлин. Всеки месец менях квартирите си. Живях у „генералска вдовица“, у наемодатели, които гладуваха в собствените си пететажни палати, у лекар, който сам чистеше осемстайното си жилище, у пенсиониран пруски министър-председател, чиято годишна пенсия не стигаше дори за два фунта хляб. Пред мен се отваряха загадъчни домове: грижовно изолираните, надменни, потънали в разкош апартаменти на „Берлин- Вест“. От месечния наем за една парижка мансарда можех да наема четири-петстаен апартамент на „Курфюрщендам“, салони, претъпкани с почитани във вилхелмова Германия творения на изкуството, с бронз и мрамор, спях в ренесансови легла, на обед се хранех в изработени от тежък дъб, старогермански трапезарии, и колкото по-безразсъдно пилеех пари, на следния ден забелязвах, че съм още по-богат от
