предишния. По улиците ходеха умопомрачени хора и крещяха цифри. Всички, които по това време живеехме сред немците, щем, не щем, бяхме спекуланти. Лудниците се напълниха с умопобъркани. Едрата индустрия и банките се замогнаха неимоверно през тези месеци. Сянката на Щинес152 витаеше над вода и суша. Средната класа с налудничава инертност чакаше участта си, чакаше да я помете безумният карнавал.
Делях с „генералските вдовици“ смехотворното си и омразно богатство, носех на наемодателя маргарин за подарък, за което той покорно и плахо ми благодареше и го приемаше, тъпчех пруския министър- председател с пури. Всичко това бе неописуемо противно и за наблюдателите, и за участниците. И в това време минаваше младостта ми, онова необикновено, възторжено време, когато няма пречки, сякаш природните и икономически закони са загубили валидността си, и всичко това по цял ден се озвучаваше от музика, негърска музика. Газехме из хартиената смет, чиито мръсни вълни помитаха всички човешки ценности и би трябвало да се срамуваме, че живеем; но животът по-скоро ни харесваше… Зимата премина в замаян полусън, витаехме над катастрофата и не изпитвахме съзнание за вина. Берлин, отчаяният и умопомрачен Берлин, се разхубави през тази жестока зима. Електрическите гирлянди на нощните балове искряха. Събрани в орди всяка нощ преброждахме берлинските програми. Всички се „забавляваха“, сякаш предусещаха гибелта си, немската младеж честваше по улиците безкраен любовен празник, родителите се бяха провалили и то тъй срамно и непонятно, че не смееха дори да се защитят. Всяка нощ се прибирах у дома, в покоите на генералските вдовици, с нова любима и когато призори се запознавахме и сбогувахме, дъщерите на пропадналата средна класа ми даваха телефонния си номер, но кой ти обръщаше внимание на тези нощи и любови? След такива нощи се събуждах в спалните на апартаменти в западния градски квартал, в непознат салон и с непозната дама, с господарката на дома в обятията си; предишния ден не я познавах, но още повече не я познавах следващата нощ. Вероятно така вилнее град в смъртна уплаха пред чумата. И над тази чума, донякъде заразен, но с ненакърнимо усещане за сигурност знаех, че за мен в тази зима осъмват празничните дни на младостта. Не изпитвах срам, не чувствах вина.
Берлин се бе разхубавил в ужаса си от чумата, в безумния гуляй, в този злокобен карнавал. Събуждах се следобед, вдигаха ме моите приятели, хора, с които това подозрително пълноводие ме беше понесло, шведи, руснаци и унгарци, хитроумно и меланхолично поколение, изкусни дендита и гешефтари; на повечето не знаех дори имената.
До един членувахме в някакъв не дотам морален сговор, отделени от немците и донякъде съюзени срещу тях — нямаше да се учудя, ако някой ден безмилостно ни пометяха от града. Но немците само се чудеха и мълчаха. Седяхме в „Кафе Романишес“, духовната сбирщина и евентуалният елит на континента, блъскахме глави над обмяна на пари и стихове, спорехме за сделки с вино и за Пеги. Немците формираха смръщен и безмълвен шпалир пред клатушкащото се шествие на тази орда. И в същото време, по най- невъобразим начин, имаха полза от нас. Чужденците даваха на Берлин, и то не само благородни валути: Берлин се урбанизираше, беше се замогнал, жените се научиха да се обличат, атмосферата на града тегнеше от идеи, градът живееше… През тази зима Берлин бе красив, загадъчен, неузнаваем. Предобедната разходка в „Тиргартен“, тънещото в бензинови пари неспокойствие на „Унтер ден Линден“, преходното състояние между съмнително южно пристанищно градче и дисциплиниран пруски мегаполис, безмерният замах и стръвта, с която градът диреше равновесие и удовлетвореност, неограничената свобода на словото и мисленето, благоговението и добронамереността, с които градът приемаше всеки нов творчески експеримент, всичко заедно, за кратко време, беляза Берлин като най-интересния и навярно най- перспективния град в следвоенна Европа. Споменът за „берлинския сплин“ будеше носталгия у всеки, който го бе преживял през тези години.
Дори и аз се преобразих за един миг в истински денди. Всяка вечер се отправях със смокинг в нощта като млад англичанин, свикнал да приема за естествено този тип светско вечерно облекло. В действителност се чувствах като облечен в маскараден костюм. За едно добро самочувствие, за една естествена непреднамереност, за „великосветското“ ми липсваха именно светски маниери, двеста-триста години салонен живот, които са предпоставка за онази сигурност, която позволява на младежа да не приема смокинга или фрака като театрален реквизит. У нас обличаха смокинг предобед, за венчавка! — виждал го бях не само в провинцията, а и в Пеща! Вярно, все ми идваше да стисна ръката на облечения в смокинг годеник и да му прошепна: Няма нищо срамно! Не е голям грях!… Това сме ние и комуто това не се харесва, да се присмива! Но колкото и нехайно да бродех из берлинската нощ, винаги се чувствах мъничко като на абитуриентски банкет.
5
Актрисата живееше в хотел „Адлон“. Тук тя разполагаше с антре, салон, спалня, баня и камериерка, която наричаха „Jungfer“153 и също живееше в хотела, на горния етаж. Веднъж ме взе със себе си в банката, слязохме в бронираните подземия, промърмори тайни слова, отвори едно от стоманените отделения и пред мен блеснаха перлени огърлици, диадеми, рубинени колиета. Неотдавна се бе завърнала от Индия; тя беше първият „вражески поданик“, допуснат на територията на английската колония. Трябва да имаше могъщ покровител, някой знатен английски господин; но аз никога не я попитах кой е той — отнасях се с уважение към личния й живот и тя уважаваше моята дискретност. Имаше автомобил, вила под наем в околността, всякакъв вид чекови книжки, ловни хрътки. От време на време пиколото на хотела донасяше скъпи букети и бижута в стаята й, както в някой роман.
Живееше под режим, в някакъв странен плен, в плена на красотата, на женствеността. Не даваше и пет пари за „кариерата“; затова й я поднасяха на тепсия, както и всичко останало, бижутата и благородните валути… Всяка събота си получаваше платата, значителна пачка банкноти, която, тъй мислех, не заслужаваше, защото не я смятах за истинска актриса; беше прекалено красива, за да бъде актриса, и прекалено обичаше живота. Подозирах, че за изкуството трябва да се умира някак… но дали така не даваше повече на живота, на хората със своята красота, със сърдечната си усмивка, с щедростта, отколкото ако безупречно изиграеше „госпожица Юлия“? С гордост показваше „заплатата“ си: по-гордо, отколкото индийските съкровища. Парите, спечелени с „работа“, винаги даряваше с романтичен жест на някого: на камериерката си или на своя groom154. Към мен бе винаги добра и кротка. Беше устроила живота си по строги правила, както войник или милосърдна диакониса.
Но мога ли да зная каква е била всъщност? Тук трябва да разбуля тайните на хора и отново и отново отстъпвам пред непостижните тайни на „действителността“. Върху тези страници ще се отронят сенките на онези люде, мъже и жени, за които мисля, че с дума или усмивка по един едва доловим начин, както душата въздейства на друга душа, са оформили нещо у мен. От паметта ми безследно, без да оставят следа са отпаднали значителни периоди от време. По свой начин, вярно, като някое дете, аз също „преживях“ войната, революциите; но това време с цялата си „историческа“ наситеност се е прецедило без следа през мен; очевидно не съм имал общо с него, трябвало е да следя други неща. От войната смътно си спомням, когато ме повикаха войник, заболяването, от революцията пред мен просветват само няколко лица, но те никак не са „революционни“; Ерньо означаваше за мен войната, романтичният ми вуйчо, който си идваше и заминаваше на война като на екскурзия, и понякога изказваше и мнение за това световно събитие. Бях на седемнайсет години, когато ме взеха войник, криво-ляво някак се справихме с военния изпит за зрелост, вече откарваха съучениците ми надолу към Изонцо, където шестнайсет от тях бяха изтребени начаса; аз самият, заедно с Йодьон, когото вече бяха разпределили в походната рота, кретах по болници; сетне гледахме революцията и чакахме мига, когато най-сетне ще можем да пътуваме в чужбина… Без съмнение и аз преживях тези „исторически времена“; но спомените ми от „историческия“ период на войната и революцията се утаиха в няколко човешки лица, от това време светлеят очертанията на един картоиграч, един поет и една лекарка-морфинистка… Очевидно у всеки вечно съжителстват два вида световна история; чувствам своята за по-важна от онази другата, засенчила ме с фаталността си.
Какво знаем за човек, чиято усмивка ни е озарила за миг? „Опознаването“ е сложно и опасно начинание и резултатите му най-често са елементарни. За актрисата зная само, че беше винаги в добро настроение и знаеше извънредно много за мъжете, за „живота“… Познаваше с женски ум суровия материал, който повечето истински жени знаят, а мъжете са тъй горди, ако го познават откъслечно! Всяка сутрин я чаках на един завой в заснежения „Тиргартен“; пристигаше от час по езда с мъдра усмивка и с някаква много пряма, много искрена жизнерадост в усмивката, в жестовете, в погледа си; тази радост от живота ме очароваше.
