да я разбере единствено сам. Докато говорех, ми се проясни нещо съдбовно; в онзи час аз бях познал и изрекъл собствената си орис, почти несъзнателно, с трескава увереност. Изведнъж проумях нещо: за начина на живот, за работата, за носталгията по живота — двайсет и четири годишен, без „опит“, в една тъмна стая пред мен се беше прояснила собствената ми участ, разбрах особената си присъда и я приех смирено, с едничкото смирение, на което съм способен.
Работата е единственият принцип, в духа на който писателят може да си позволи лукса на смирението; той трябва да стои с неумолимото си съмнение над жизнените явления, защото в мига, когато се хвърли истински, с цялата си духовна екзистенция в живота, в „авантюрата“ или „преживяването“, губи ранга си на писател. Така поучавах. Търсехме примери. Актрисата доказваше, че „страданието пречиства, извисява“. Но тази разводнена немско-руска теория не ми подейства. Отговорих й, че единствено трудът пречиства. И въобще не ме интересува, дали вътрешно, където тече животът му, съдбата му, писателят е чист. Интересува ме само чистотата на произведението. Привеждах доказателства, че писател, отдал любопитството си на житейски преживявания, е загубил. Уайлд със сигурност не е писал по-добре след затвора; и „Балада за Редингската тъмница“ е доказателство само за това, че големият талант надмогва всичко, дори „преживяването“…
Нямаше надежда да се споразумеем, защото аз исках да пиша, а младата жена — да обича. Беше вече късна вечер, когато тръгнахме през снежната гора към скромната къща на Кайзер. В жилището имаше всичко, но бе някак като хотелска стая, където хората, които живеят, не знаят със сигурност дали ще си платят сметката в края на седмицата. Имаше нещо временно и цинично, унило безучастно в стаите, върху пианото стоеше спиртник, на кухненската маса — пишеща машина и прясно изпрани, съхнещи пеленки. Между мебелите ситнеха тихичко три дребни, тъжни дечица, с враждебния си инстинкт на деца те знаеха, че семейството им е връхлетяно от беда, големият идол се е прекатурил и любезните непознати, които с пакети подаръци под мишница и с престорено безпристрастна усмивка се надвесват над тях, са всъщност канибали, които се наслаждават на живата плът на семейството. Пълната, висока руса жена, съпругата на Кайзер, с изтерзано и безмълвно смирение посрещна „благодетелната“ си съперница и гостите, които се изсипваха един след друг; берлински журналист с любимата си, поет-футурист и неговата съпруга, и издателят- комунист, който оглеждаше с такова задоволство присъстващите, сякаш беше единственият, който е в състояние да разбере докрай трагедията в живота на гения тази вечер, все едно той бе откраднал килима и бе написал и произведенията на Кайзер. Жената, съпругата на падналия поет, седна при децата си в ъгъла, сложи най-малкото момченце на коляното си — като правдиво изображение на действителността — и цяла вечер мълча враждебно. Поетът свари пунш, всеки се чувстваше като у дома си в жилището, където никой не си беше у дома; и се държахме непринудено. От време на време децата се стряскаха и започваха да плачат.
Около полунощ донесоха телеграма, новогодишна анкета на кореспондента на един американски вестник в Берлин; журналистът искаше да научи от знаменитостите в Германия дали познават шест души и ако да, кои са тези, които биха поканили в деня на новия потоп при себе си в Ноевия ковчег? Кайзер смачка телеграмата, хвърли я и равнодушно каза: „Не бих спасил никого.“ Затворът не го беше сломил. Изключителна сила витаеше в този човек. Той бе първият трагичен случай, при който проследих пряко „трагедията на гения“, школският образец за този тип съмнителна „трагедия“. У Кайзер, във всяка негова дума, във всеки жест, във всяка негова постъпка се усещаше съдбовна сила, неподражаемо, безапелационно поведение, участта на гений. Убеден съм, че той бе гений, единствен и неповторим човешки феномен. Той беше първият от съвременниците ми, който ме научи, че „геният“ не стига за творчеството; условията, които работата поставя пред твореца, са по-сложни и готовността на гения да работи е само едно от тези условия. Застъпваше се за нещо, мълчеше или говореше, мразеше или скучаеше, при някакъв обрат в разговора изведнъж изцяло му се отдаваше или го отхвърляше, всичко това беше все той, не можеше да бъде подкупен, бе опърничав и неумолим, излъчваше нещо детинско и — по свой си срамежлив, свенлив начин — беше обезверен. На външност изглеждаше като пруски фелдфебел, останал на свръхсрочна служба. Беше русоляв германец, набит, с топчеста глава и дребни очи. Година по-късно постъпи в германската комунистическа партия. Сетне замлъкна. Понякога поставяха някоя от пиесите му без особен успех. В националсоциалистическия райх не го закачаха, защото бе ариец, но го пратиха в забвение. Истинската трагедия бе настъпила за него още преди външни сили да сподавят словото му.
Кайзер не беше „театрален автор“ в модното, импресарско значение на думата. Беше много повече от това и, гледайки резултатите от неговата работа, той бе постигнал по-малко от прилежните и ловки театрални занаятчии. На времето — гледам това време от дистанцията на десетилетие и половина, но вече е абсолютно минало, както приключил епизод от историята — той навярно беше единственият сред своите съвременници, който имаше сила, изключително дарование и би могъл да съживи погиващата драма. След Хауптман и редом с него тогава той бе единственият драматург в Европа; Шоу се премяташе и театралничеше, а Пирандело тънеше в неизвестност. Драматургичния си талант, тъй рядко явление в литературата, той пожертва за политически моди. В пиесите си даде глас на стила на партийно- политическата агитация на епохата. На сцената героите му все по-често говореха в плакатен стил. Не устоя на успеха, тази толкова голяма заплаха, най-тежката измежду заплахите, които застрашават гения. Надушваше очакванията отвсякъде, стараеше се да отговори на претенциите за стила, даваше онова, което очакваха от него и не предложи нищо повече, което само той би могъл да даде. Почитах изключителните му способности, особената му, горчива, свенлива доброжелателност, с която съзерцаваше живота, суровата му меланхолия. По онова време той написа една пиеса за актрисата — „роля“ за нея –, в която беше описал трагедията на писателя: на писател, който отчаяно бяга от работата си в живота. Ефектната като литература, но слаба като драма пиеса завършваше с красивите слова: „Das Wort totet das Leben.“156 Ала на Кайзер само му се искаше да е така; копнежът по живота, по второразрядната дейност при него беше по-силен от принуждението на литературната дейност; при него животът погуби словото.
7
Лола я бяха пратили тази зима в Берлин, за да „забрави“. Беше разглезена провинциална госпожичка, заинатила се на суровия „родителски отпор“ и с оскърблението от полуприключилата си детска любов един ден тя слезе от влака на гара „Анхалтер“. В Берлин карнавалът бе в разгара си. Отседна при роднини, близо до „Курфюрщендам“, при чичо си по майчина линия, генерален директор на най-големия немски вестникарски концерн. Роднините бяха богати хора, живееха нашироко. При тях Лола се отдаде на „светски живот“.
Мъжът, когото искаше да „забрави“, ми беше приятел. Един ден ми написа писмо, молеше ме да потърся Лола, да ходатайствам за неговата кауза. Прочетох писмото, прибрах го и не помислих за него. След седмици я срещнах една вечер в театъра. Тогава баща ми тъкмо бе при мен в Берлин. Беше дошъл от Прага за един ден. Баща ми тогава беше сенатор на унгарската партия в Чехословакия и за посещението си бе използвал една заседателна пауза в Горната камара. Никога преди не беше ходил в Берлин, не дойде и по- късно. Не зная какво е „случайност“, дали въобще подобни обобщения имат смисъл? — във всеки случай просто отбелязвам, че двамата, Лола и баща ми, се срещнаха тази вечер в Берлин. Тези двама души са имали единствено нещо общо с моя живот. Сблъскахме се в преддверието на театъра. Баща ми, когато му обърнах внимание, машинално я поздрави и късогледо погледна подир нея. „Коя беше тази?“ — попита между другото. И когато му казах, любезно рече: „Много е хубава.“ Сетне се върнахме в залата и не говорихме повече за нея.
На другия ден баща ми замина, сякаш бе пристигнал в Берлин — за първи и последен път в живота — само за този случай. Следобед се срещнах с Лола в един от чаените салони на „Курфюрщендам“. Преразказах й писмото на приятеля си и смънках няколко думи. Но сетне смутено замълчах; мълчеше и тя. И двамата безпогрешно знаехме, че повече нищо не може да се направи. Такива срещи винаги са много прости. Раждането също е просто, както и смъртта. Нито за миг не изпитах „съзнание за вина“ спрямо своя приятел. Не бях способен на фалшиво и лъжливо „рицарство“. Такива срещи впрочем не са следствие от намерение, от решение. Не можех да направя нищо и не бях виновен за нищо. По-късно много пъти съм отнемал жени от други мъже и други мъже са отнемали от мен жени. В подобни случаи съм изпитвал съзнание за вина или съм се срамувал, или съм се перчел, във всеки случай някак съм „обяснявал“ тези
