френски кадрили. Когато срещнах Лола, не обяснявах нито на себе си, нито другиму нищо, както човек не счита за необходимо да обяснява, че живее и диша. Един мой приятел в Париж на „Авеню Ваграм“, следобед в четири часа „заприказвал“ на улицата една жена, с която по-късно прекарал живота си. Жената била девствена и тръгнала с него. Качили се в един евтин хотел и петнайсет години останали заедно. Всяка човешка връзка започва така. Никога не съм „ухажвал“ никого. Дори не зная как трябва — една среща или говори сама за себе си, незабавно от първия миг, или всяко говорене е напразно. Седяхме в чаения салон на „Курфюрщендам“, разговаряхме вече от половин час, сетне замълчахме и гледахме танцуващите. Спомням си всеки детайл от този следобед особено отчетливо. Дори не бяхме говорили още за лични неща и вече седях до нея мъничко угрижен, наблюдавах танца и си мислех от какво ще преживяваме. Основното чувство, което определя значимостта на връзката между двама души, не може да бъде криворазбрано. По- късно отидохме на театър при Райнхардт. Играеха „Призрачна соната“ от Стриндберг. „Es ist Schade um die Menschen“157, пееше Хелене Тимиг. Беше тържествена, но лишена от патос вечер. И двамата бяхме в лошо настроение. Усещане от типа „защо ни е всичко това?“, напрежение, тъга. Да опознаем някой човек с всичките му тайни и последствия: това е, което с хладки и най-общи думи наричат обич. Опознаването, съвършеното опознаване никога не е идилично. Тъжно крачехме към къщи. Когато се разделяхме на входа, забелязах, че плаче. И двамата бяхме доста объркани. Ни най-малко не бях човек, за когото провинциалните, буржоазни фамилии ще кажат, че е добра „партия“. Нямах още двайсет и три години, бях поет и живеех от случайни доходи. След няколко месеца я взех за съпруга.
Берлинските роднини подкрепиха този план. Мъжът беше интелигентен и изящен бидермайеров феномен, от поколението на старите берлински патриции. В дома му се събираше най-доброто немско общество, писатели и офицери от старата армия, едри индустриалци и генерали. Живееха в огромно жилище, старият господин печелеше много пари, но живееха невероятно просто. Първият път, когато официално ме поканиха на вечеря, седяхме около масата с вечерно облекло, домакинята любезно ме насърчаваше да си взема повторно от предястието, защото „друго няма“ — когато по домашен обичай отклоних поканата, ме изоставиха на съдбата, те самите се заловиха здравата с предястието и по-късно трябваше да забележа, че действително не последва второ блюдо. От време на време канеха голяма компания на вечеря в разкошното си жилище и поднасяха всичко на всичко „belegtes Brodchen“, черен хляб, намазан с пастет от дроб. Старият господин ме обикна и понякога тържествено, с писмо ме канеше на „чаша вино“. Гостуването, с което бивах възнаграден, преминаваше сред усукани церемонии. Седяхме направо мрачни, целите в черно край бутилката вино и посръбвахме благоговейно от безценната течност. При нас у дома, пристигнеше ли гостенин, виното моментално се лееше с ведра. Двете му дъщери, моми за женене, братовчедките на Лола, живееха свободния следвоенен живот на берлинските девойки. Момичетата ходеха без придружител на баловете в „Крол“ и на празненствата в прочутите ателиета „Цоо“; тези забави не бяха съвсем невинни и безопасни. Призори в мраморните зали на „Цоо“, в сумрачните кътчета на стълбищата се въргаляха двойки, повръщаха и се съвокупляваха. За участниците в тези берлински карнавални нощи законите на гражданския морал не важаха. Дъщерите на най-добрите фамилии в „Берлин Вест“ се търкаляха на разсъмване по стълбищата в обятията на съвършено непознати кавалери. По-късно видях забави в няколко прочути ателиета в Париж, призори и там участниците не мърмореха литании; но такова настървено масово съвокупление, което бе едничката цел, смисъл и финал на берлинските балове, не видях никъде другаде.
Братовчедките не пропускаха бал. Никой не им търсеше сметка за изживяванията през карнавалните нощи; нито родителите, нито — по-късно — съпрузите им от гражданско потекло. Родителите намираха за естествено порасналите им дъщери да бродят сами в нощта и да се връщат у дома призори със смачкани волани на дрехите и проскубани венци в разчорлените си къдрици. Това, което се случваше през карнавалните нощи, просто не се броеше; имаше значение единствено денят, строгият буржоазен ден, с всичките му правила, предразсъдъци и строги ритуали. Според негласното съглашение сексуалната свобода на дъщерите се простираше до деня на омъжването им. И наистина, след вихрените карнавали тези берлински момичета се омъжваха кротки и благи за някой танцьор от балните нощи и се превръщаха в образцови съпруги и майки. Девойките говореха за плътската любов като за домашно упражнение. Накрая се обвиваха в пашкула на брака и приключваха любовната си кариера.
Никога не успях да си обясня либералността на родителите. Повечето берлински буржоазни момичета, както братовчедките на Лола, бяха възпитани с извънредна строгост и грижовност. Някоя волна дума, лека и не съвсем невинна шега по време на разговор родителите трудно биха им простили. Но това, че през карнавалните веселия някое от момичетата понякога забременяваше, намираха за съвсем естествено. Интересен и опак свят. И отчайващо чужд.
8
В началото на пролетта се задомих. Възприех задълженията си на семеен глава извънредно насериозно. Преди всичко, след дълъг размисъл, купих шкаф за обувки. Сумата, предназначена за обзавеждане — няколко милиона или милиарда, вече дори не помня — беше напълно погълната от цената на тази необходима и полезна част от мебелировката. Друго така и не купих. Беше много красив двукрилен шкаф за обувки от твърдо дърво; в него се побираха двайсет и четири чифта обувки. След няколко седмици, когато отпътувахме за Париж, подгонени от прилива на инфлацията, подарих шкафа за обувки на берлинските ни хазяи. Да го носим в Париж нямаше да е лесно, още повече, че имахме може би общо три чифта обувки.
Обзаведени с шкафа за обувки вече бях убеден, че съм свършил своето, готов съм за сериозния живот и съм предоставил на Лола всички удобства, които са й необходими. И тя мислеше така. Сложихме шкафа за обувки в средата на стаята, поставихме в него трите чифта обувки и сериозният живот започна. Потеглях от къщи рано сутрин, защото чувствах, че трябва да си търся работа и въобще подобава да правя нещо. От първата минута на брака ни нямахме пукната пара; вярно, тогава в Берлин парите не значеха много и от време на време джобовете ни се издуваха с хартийки, по които бяха отпечатани милионни цифри. „Житейските грижи“ бяха сведени някак до истинския им смисъл; сутрин излизах от къщи и като някакъв земеделец, ловец или рибар блъсках глава къде да открия в каменната пустиня фунт масло или няколко пасти. Семействата ни не вземаха насериозно брака ни, не ни се месеха къде да живеем и каква форма да придадем на живота си. Очакваха края на този смехотворен детски брак и не се съмняваха, че след няколко месеца той действително ще приключи. Известно време неясно ми намекваха в писма, че евентуално бих могъл да постъпя в една банка във Виена. Такава възможност ме порази. И насън не ми минаваше да постъпвам в банка, където и да било, във Виена или другаде. Не желаех да постъпвам на никаква работа, още по-малко „пенсионна“. Мислех, че вече си имам работа за цял живот, имам си занимание, което наистина не е дотам „доходно“, но ме удовлетворява напълно.
През първите седмици сигурно имахме по-малко пари, отколкото по-късно; но тогава в Германия никой не обръщаше внимание на парите. Всичките ми приятели в Берлин през тези седмици играеха на борсата и, естествено, печелеха извънредно много. Мнозина, които неотдавна не можеха да си платят дори наема на квартирата, си купиха къщи, а някои — цели отсечки на „Курфюрщендам“ и по пресечките на „Вестенд“. За това не трябваше някакво специално знание: гладният и жаден чужденец просто заставаше под банкнотената Ниагара и улавяше от пороя толкова, колкото се побираше в разтворените му длани. Някъде далеч, невидимо, във фабриките работеха хора, но берлинският гешефтар не знаеше нищо за тези фабрики, обикновено понятие нямаше какво произвеждат, просто заставаше в банковия клон пред решетката на касата и поръчваше на агента си да закупи такива и такива „книжа“ — да, дори пари не даваше за сделката, всичко ставаше на кредит. „Книжата“ него ден струваха сто хиляди, на другия ден — три пъти или три хиляди пъти по толкова… Всеки ползваше „кредит“, всеки, който не работеше, се сдобиваше с пари. Останалите, които работеха, с вцепенени погледи, обезумели се клатушкаха в урагана и се вторачваха във всеки картоф, във всяка захабена подметка, като в олтар. Нямах пари и никога не играх на борсата, презирах този начин за печелене на пари и го ненавиждах. Дори играта на карти смятах за по-морална от този легализиран пладнешки обир. Нямах „книжа“ — мисля, че в Берлин по онова време само поетите нямаха „книжа“.
Пращах на един журнал в Каша и на трансилвански унгарски журнал статии, кратки лирически писания,
