Беше много скромна и много взискателна. По свой начин — забелязах го едва по-късно — предпазливо и нежно ме учеше на онзи сложен етикет, който изисква самодисциплина в „светския живот“. Беше забелязала, че съм възпитаван строго; стараеше се да смекчи категоричността на жестовете и мнението ми, както режисьор — непохватността на млад актьор. В нейната компания разбрах, че истинската изисканост, единствената възможност за човешко съжителство е друга и по-сложна, отколкото ме бяха учили у дома и в училищния пансионат. „Дисциплината“, към която ме бяха привикнали като дете, беше примитивна; с красивите си и леки ръце актрисата се стараеше да стопи принудата на тази примитивна дисциплина. Научи ме, че истинската изисканост не е, да отидем точно на минутата на някоя среща, за която нямаме желание; по-изискано е да задушим безпощадно още в зародиш възможността за неприятната среща… Научи ме, че без жестокост никога не можем да сме свободни и вечно ще бъдем в тежест на другарите си. Научи ме и на това, че дори и да прояви грубост, човек никога не бива да е неизискан; можем да ударим някого през лицето, но не бива да го отегчаваме и не е изискано да се симулира обич там, където очакват много по- малко от нас.
Вечер ходехме на театър. Отивах при нея, в нейния салон, към седем часа; големият хотел криеше живота на това фино и мило същество със своите заглушители и изкуствени димни завеси. Щом играеше — играеше несъвършено все големи роли –, я придружавах до вратите на театъра и я изчаквах в съседното кафене; винаги страдах физически, че жената, която ме бе дарила с приятелството си, бе несъвършена в своята професия. В свободните й дни отивахме в театрите на Райнхардт; тя смяташе, че не си заслужава да ходим другаде; и понякога гледахме една и съща пиеса четири-пет вечери подред. За личния й живот не узнах никога нищо. По-късно се омъжи за някакъв богаташ. Понякога ме канеше на обяд, сервираха обяда в нейния салон и на масата винаги седяхме само трима. Не обичаше жените. Канеше за „трети“ известни писатели, немски аристократи, много богати банкери или нашумели политици. И когато гостът си тръгнеше, със съучастническа щедрост ми поднасяше „суровия материал“ — тайните на оттеглилия се, къде и с кого живее, какво го боли, какво има и какво няма, какво би желал. На тези обеди полека опознах другия Берлин, който фигурираше на първите страници на вестниците, когато неговите знаменитости претърпят голям провал или пожънат голям успех; има хора, които никога не стават новина на деня.
Не бяхме в „отношения“, мисля, че всъщност не се обичахме; бяхме връстници, и в същото време някак особено, сложно тя беше по-стара и по-опитна. Очаквах чудеса от всеки човек, надявах се да ми дадат прозрение; тя съзерцаваше гостите си спокойно, наблюдаваше телесните им промени, какво и колко ядат, с какви жестове и по какъв начин издават неудовлетворението си. Понякога се налагаше да я придружа в провинциални градове, курорти; никога не знаех при кого е тръгнала на посещение. Често спях близо до нея, но никога не ни хрумна да се любим; в отношенията ни още от първия миг отсъстваше каквато и да била сексуалност, интимността ни бе съвсем особена, и двамата се страхувахме да не разрушим доверието с някой неумел или не дотам искрен жест. Обличаше се и се събличаше пред мен с професионално равнодушие, съзаклятнически; и аз я гледах така, без копнеж, с изпълнена с необикновена нежност обич, от която неясно и очевидно „нездравословно“ отсъстваше всякакъв плътски интерес. Общо-взето не се занимавах много със „здравето“ и с всичко онова, което хората наричат здравословно в любовта… По онова време, на балове и в компании, тя често сама ми избираше приятелките.
Познаваше голямата тайна: умееше да остава сама. Жените, които ме обичаха или кръстосваха пътя ми, почти винаги бяха добри с мен; отнасяха се с мене много по-добре, по-човечно и благородно, отколкото аз, който не след дълго, след две-три срещи се отегчавах от всички. Но актрисата обичах по своему, живеехме като приятели, по-интимно от всяка въобразима плътска връзка. В компанията й бях тъй почтителен и послушен, какъвто не съм бил нито преди, нито по-късно в компанията на жена; можех да се разхождам с нея, седях с часове притихнал в стаята й, наблюдавах как се гримира, как полага грижи за тялото си — прозорците на хотела гледаха към „Унтер ден Линден“ и на здрачаване зимната улица се изпълваше с някаква цивилизована, светска екзотика — и слушах как лъже и обещава на непознати мъже от стайния телефон. Никога не ми поиска нищо и винаги, денем и нощем, бе на мое разположение с времето си, с нежността си, с едно изключително и много изящно кавалерство. Уважаваше моите меланхолии, научи ме да виждам красотата на Берлин и да се чувствам добре навсякъде. Владееше чудесно изкуството на самотата; живееше в раковина; и, както истинска перла, беше скъпа и струваше много за онези, които жадуваха за нея.
Но аз не я жадувах; затова постепенно ми даде всичките си тайни. С времето от нея се свлякоха всички воали и това събличане беше по-вълнуващо от всяка голота. Предобед на Коледа ми каза:
— Освободили са Кайзер от затвора. Да отидем при него.
6
Заминахме с местната железница, на час и половина от Берлин, в едно от летовищата на бранденбургското графство. Селището бе скромно, няколко къщи с градини сред боров лес, на брега на езерото. Съпровождаше ни един от берлинските драматурзи на Кайзер, плешив и напълно глух немски господин, който не чакаше отговор на изявленията си и по пътя шумно спореше със себе си и с отчетлив глас доказваше: „Er hat recht gehabt“155. Във всяко литературно кафене на Германия, във всекидневниците през онзи ден също обсъждаха тази истина.
Когато пристигнахме, селището бе вече тъмно. Отседнахме в неотоплените стаи на една странноприемница, всички прозорци на която гледаха към езерото, стаите не бяха отоплявани от седмици и водата в легена за миене беше замръзнала. Актрисата седна, както си беше с кожуха, на леглото, на светлината на свещта и тъжно гледаше през прозореца. Между дърветата, по заснежената пътека се лутаха коледарчета с фенери. „Нищо не е важно — каза. — Дори любовта. Само дарованието.“ Имах изтънчен слух, знаех, че говори истината. Тази жена, която беше получила от живота всичко, бе в състояние да презре и отхвърли всичко, щом срещнеше истински талант. Тази горда, красива и умна жена изведнъж ставаше смирена, щом попаднеше в близост до талант. „Кайзер е талантлив — повтаряше и тя, опърничаво. — Има право на това.“ Мълчах. И аз чувствах, че има право на това, но отричах метода, Кайзеровия метод. Писателят поискал да „живее“ — или какво точно е искал? дори не зная, да пътува, или да пие шампанско — и затова откраднал от замъка на мюнхенския си приятел и „благодетел“ безценни персийски килими и ги продал. Актрисата от душа, с целия си женски инстинкт вярваше, че Кайзер е „етичен човек“, и по-късно и аз самият се убедих, че действително е такъв. Актрисата зъзнеше. Този мъж бе за нея повече от „прочут театрал“, от пореден любовник. Кълнеше се в него, вярваше му, имаше момент, когато щеше да му даде всичко, стига мъжът да го пожелаеше; но ми се струваше, че тази жертва би била излишно разточителство, повече от грешка — професионална грешка. Седяхме в тъмната, студена стая и спорехме: на какво има право талантът.
Актрисата каза, че на всичко. С учудване забелязах, че — за първи път — я напусна вълшебното й спокойствие. Стискаше ръката ми, направо ме умоляваше. Имаше нужда от насърчение, от потвърждение. Спокойната жена поруменя, запламтя. Научих, че тя е наела вилата, тя е настанила тук семейството на Кайзер, съпругата му и децата. Седяхме в тъмната и студена хотелска стая, сякаш бяхме попаднали в някакъв „лъхащ на живот“ роман. Но героят на романа бе изключителен талант; и пред погледите ни нещо се прекърши, един жизнен път потъна в задънена улица, дойде краят на нещо. Не вярвах, че за един писател е кой знае колко добре да краде килими, да лежи в затвора, да спи с красиви жени и да прахосва парите си за френско шампанско или скъпи екскурзии с автомобил. „Писателят трябва да живее привидно“ — обяснявах на актрисата –, „да имитира живота, да го наблюдава много съсредоточено, но по възможност да не участва в него.“
Ала актрисата беше преди всичко жена, при това красива, млада жена с кипяща кръв, и отричаше необходимостта от аскетизъм. Не става дума, казвах й аз, дали талантът има или няма „право“ на нещо — става дума, че „животът“ не е полезен за писателя. Всичко, което той намира там, е само материал; и то в такова качество и агрегатно състояние, че почти винаги е неизползваем; каква полза от писател, който хем иска да живее, хем да работи?… Този разговор се проточи до вечерта. Паметна остана за мен тази вечер; това, което казах тогава, в тъмнината, беше познанието, до което рано или късно достига всеки творец; урок, който не може да бъде научен от разкази, от чужд опит, от класически и ефектни примери; както и всичко, което е съдбоносно, всеки закон, от който пряко и лично зависи индивидуалността ни, не може да бъде опознат и възприет въз основа на чужд опит. Идва ден, когато писателят разбира съдбата си; но може
