и живеехме от чуждестранните банкноти, които ми плащаха за тях. Лола безусловно вярваше в мен, вярваше, че разбирам от живота и съм извънредно ловък и практичен в разрешаването на баналните всекидневни трудности. Скоро узна, че не разбирам нищо от действителността. Живеехме подплашени във вихъра, който свистеше над главите ни — всъщност, какво можеше да се „започне“ тук, какви планове бих могъл да скроя, какво би могъл да стори отделният човек, какво ни очакваше, къде бе „домът“ ни?… И от къщи идваха все такива особени, печални вести. Къде все още очакват поета? Никъде. Всичките ми връзки с немците бяха прекратени. Не обикалях немските журнали с ръкописите, срамувах се пред немския редактор, а нямаше и смисъл, хонорарът, който ми плащаха, се стопяваше в ръцете ми, докато от касата стигна на улицата… Лола седеше у дома, а аз по цял ден бродех из града и блъсках глава над сделки. Но най-често просто купувах нещо, бонбони или книга, и посърнал, безрезултатно се връщах вкъщи.
Този „дом“, първият наш дом, мебелираното берлинско жилище, бе наглед почти господарско. Както повечето от берлинските домове, стопаните му го бяха претъпкали с тежка немска мебел, кресла с необикновени размери, гипсови статуетки, бюстове на Вагнер, родолюбиви и мистични гравюри, които разкриваха пред съзерцателя ефектни домашни сцени от немския Валхала158; с бронзови Вилхелмови императори и мраморни дакели.
Начинът ни на живот донякъде стряскаше немското семейство. Късно ставахме, късно си лягахме, къпехме се всеки ден — особено не им харесваше къпането. В Берлин се строяха най-красивите бани, ала след войната тук се къпеха най-рядко. Семейство Щолпе се вдигна на открит бунт обаче по-късно, след няколко седмици, когато Лола пече торта. Тогава от известно време живеехме на бакпулвер и маргарин. Лола умееше да пече торта толкова, колкото и аз, но ме съжали — бе намерила отнякъде една домашна рецепта, бе набавила срещу валута пет яйца, брашно, захар и шоколад, и се захвана да меси и пече в кухнята на Щолпеви. Жената я наблюдаваше ревниво, с подозрение. И когато се убеди, че Лола ще изпече в тортата и петте яйца, изпадна в непонятен бунт — разкрещя се истерично, хукна из жилището, мобилизира господин Щолпе, персонала и децата си; от обърканата й реч можеше да се разбере само, че Лола е опозорила немските обичаи — „Schande, Schande“159 — викаше тя. Говореха, викаха, крещяха без смисъл, господин Щолпе настояваше час по-скоро да напуснем дома му. Действително, на следващото първо число след тягостната сцена се изнесохме. Никога не проумяхме напълно „скандала“. Навярно са изтълкували погрешно намерението на Лола и са си въобразили, че прахосвайки пет яйца за една торта, тя издевателства над инфлационната им нищета — Щолпеви не консумираха пет яйца за цял месец и през войната бяха научили тайнствени рецепти, печаха бифтек от сушена ряпа и страдаха много! — ако са възприели така трагичния експеримент, разбирам възмущението им. А всъщност Лола просто беше намерила една родна рецепта, която започваше така: „вземаме пет яйца…“ — без да има лоши помисли. При това Щолпеви дори и в инфлацията бяха несравнимо по-богати, отколкото ние сме били когато и да било с нашия шкаф за обувки. Не е по-вероятно чрез родната рецепта да сме нарушили някакво племенно тайнство. В подобни кухненски тайни народите се разграничават най- осезателно. Четиригодишното момченце, русичкият Хелмут, също бе убеден, че сме ги „опозорили“.
9
Ужасно страдах от това, че съм млад, надушвах какви ли не коварства и унижения, направо ми се щеше да си пусна мустаци и брада, понеже никой не ме вземаше за „сериозен съпруг“. А и не се чувствах добре в брака. В мен отделно живееше това, което изпитвах към Лола, и отделно назряваше напрегнатостта и съпротивата ми спрямо едно състояние, което ми беше толкова чуждо, сякаш от днес за утре ни бяха принудили да живеем в полярен климат. Просто ми липсваше оборудване за тази опасна експедиция, за брака. Бях свикнал да обичам някого и сетне да го забравям. Лола, разбира се, не можеше да бъде забравена. Бях объркан от първия ден. Не зная какво съм си мислел, за какво съм жадувал — пламенно копнеех Лола, нашите семейства и познатите ни да ме считат за „сериозен съпруг“, но в същото време хранех подозрение, че един ден ще дойде края на това неестествено състояние, както на всяка човешка и любовна връзка досега, една нощ няма да се върна у дома, после ще си телефонираме известно време, ще подаря на Лола шкафа за обувки, сетне ще отпътувам за чужбина. Нямах понятие как трябва да се държи един съпруг — в компания най-често седях като на тръни, спорех по икономически и политически въпроси, както подобава на глава на семейството, само дето не запалвах пура… Не зная дали Лола виждаше тези отчаяни усилия, дали ги виждаше тогава? Мисля, че да. В човешките дела, в преценката на хора тя беше, естествено, много по-опитна от мен. Със сигурност не бяхме всекидневна двойка. Обличах се като поет, ходех и през зимата с половинки и летни дрехи като човек, презрял суровите закони на природата — едничката ми топла дреха бе плетената жилетка, която баща ми беше купил от магазин „Вертхайм“, когато посети Берлин и не можа да изтърпи гледката на опасното за живота ми чудновато облекло. Това е единствената топла вещ, която след отминаване на детството някой ми беше купил в „живота“, за да не изстина… Тогава тази грижовност засегна самолюбието ми, и мисля, че дори не му благодарих за жилетката.
През първите седмици Лола плачеше много; чувстваше, че нещо не е наред и — с много по-изтънчения си инстинкт — чувстваше, че вече е трудно, почти невъзможно да се сложи нещо в ред. Останахме заедно, стискайки зъби, на инат. Един вид „ще ви покажем ние!“ — поведение за пред другите, пред семействата ни и приятелите. И двамата бяхме приели ролите си; но животът не е роля и всяко неестествено поведение рано или късно се разпада на части. Започнах мрънкайки, като застаряващ съпруг, съпружеската си кариера, прибирах се у дома, когато ми скимне, често се обиждах, вдигах врява. Лола ме утешаваше като дете. В недоумението си трябва да беше усетила, че с мен се е случила голяма беда, не сега и не помежду ни, а много по-отдавна — нещо в мен се е пречупило, прекъснало е, не умея да се отдам изцяло на чувството, на някоя връзка, и съм сърдит заради нещо, сърдит съм вече много отдавна — и, разбира се, нямахме представа защо и на кого съм сърдит… И сам не знаех. Разбирах само, че съм се заел с нещо и трябва на всяка цена да остана солидарен с този ангажимент — откъде бих могъл да зная каква ще е цената? В поведението ни от първия миг прозираше някакъв умисъл; без самите ние да знаем нещо за това. Смехотворно, примитивно, напълно безполезно и лъжливо рицарство и героизъм в отношенията ни, взаимно великодушие и романтично позьорство в ролите, това бяха външните отличителни белези на поведението ни. Какво имаше вътре, никой не знаеше; дори и ние; но вътрешното поведение е независимо от намеренията.
Отчаяна, изплашена игра на „татко и мама“ бе това, което вършехме в Берлин, в първия период на нашия брак. Понятие нямах какво е човекът и що за отговорност е да приемеш един чужд човек! — още по-малко бях наясно кое е онова, непристъпното, неизменното у човека, какво е характерът? По онова време непрестанно се нуждаех от много хора. Повечето от връстниците ми също бягаха презглава в подобни детински бракове. Искахме на всяка цена да си скалъпим някакъв подслон, „дом“, слепявахме с несръчни ръце някакво изкривено, първобитно подобие на неизживяната детска идилия за дома. Това поколение беше „преживяло“ всичко; липсваше му само изживяването за дом. Играехме си на дом в чужбинските стаи под наем; с шкаф за обувки и без „изгледи“. Но какви ли „изгледи“ бих могъл да имам тогава в живота? В берлинския университет името ми все още беше регистрирано в матрикулата, вече бях „съпруг“ и „глава на семейство“, но в края на семестъра тайно отивах в края на „Унтер ден Линден“ и се записвах, заверявах полугодието си… само дето нямаше човек, който да ми даде съвет какво да правя после с диплома в ръцете. Накъдето и да се обърнех, се кълбеше тъмнина. Зад нас — война и революция, пред нас — политическа и икономическа суматоха, съмнителен период на „преоценка на ценностите“, модата на лозунгите. В такива условия „създадохме дом“. Години наред не бях сигурен откъде ще набавя пари след две седмици за квартирата, ще имаме ли пари за обяд. Тази бедност беше по-различна, отколкото у нас. В семейството човек е обезпечено беден: няма пари, работите му вървят зле, но в края на краищата му отстъпват местенце в ъгъла, намира се и залък хляб — колкото и да е сух или безвкусен –, който да преглътне. Тук ме душеха непознати исполини. Живеехме в притеснен, подплашен, безпомощен свят. Имах всички причини да бягам, ако ще на четири крака, от „дома“, от отговорността на този неестествен и детински дом.
Лола във всеки случай бе „пестелива“. Къташе марките в стари кутии от пури, марки, които на другия ден не струваха и десета от стойността си. Когато немската средна класа и работниците, шестдесет милиона души, загубваха за един ден всичко, което имаха, тя неотклонно обмисляше дали да седнем в метрото, дали в трамвая, и изчисляваше кое превозно средство е най-евтино. Напразно й обяснявах, че при такова
