широкомащабно опустошение предпазливостта й не може да промени участта ни — тя умееше да се пазари за милиарди, да бъде дребнава за стотици милиони. Полека проумях тази „дребнавост“ и се засрамих.
10
Бях започнал да пия във Франкфурт; в Берлин се превърнах в редовен алкохолик. На двайсет и една години свикнах прислужницата да ми носи всяка сутрин с кафето шише ракия, коняк или кимионов ликьор, и до вечерта изпивах бутилката до капка. Пиех отчаяно и с погнуса. Започвах деня с люта ракия и го завършвах с водка. През тези години имах нужда да съм в непрекъснато опиянение, в полусъзнание. Бе започнало нещо, което не можеше да се изтърпи без опиати. Другояче не може да се проумее защо един здрав, нелишен от разум, придирчив и претенциозен във всяко отношение, съвсем млад човек се отдава на ракията? Обикновено казват: „светът се е отворил пред мен“. Вярно, в обкръжението ми също се пиеше много. Преобладаваща част от франкфуртската компания, наистина фини хора, писатели, артисти, всякакви естети лочеха ракия от ранния предобед. Колкото пъти и накъдето и да се вглеждах любопитно в мои познати, в живота им излизаха наяве наркотици. Немците, този иначе трезв, обладаващ граждански добродетели народ, в тези години трудно понасяха живота. Малцина пият заради опиянението. Човек носи в себе си травма и един ден не издържа повече. Тогава започва да пие.
Започнах да пия направо панически. У дома пиеха вино, беседвайки: това бе друго; никога не бях виждал баща си и приятелите му пияни, а виното стоеше всяка вечер на масата. По нашия край смятаха за алкохолик този, който пиеше редовно ракия. Немският запой никак не ме разведряваше. Във Франкфурт, недалеч от „Хауптвахе“, в една холандска ракиджийница всеки предобед се събираха знатните и прочути градски пияници. В единайсет предобед вече обръщаха тежкия шнапс с тумбести чаши. Седях с горчива физиономия сред тях, питието въобще не ми се услаждаше. Тук, сред немците, видях за първи път алкохолизирани евреи. Дотогава ми се струваше, че евреите презират „безцелното“ пиене. Тук, в университета, в „Буршеншафт“160-ите, където ги бяха приели и ги търпяха, те се нахвърляха на алкохола с огорчено честолюбие. В университета всички пиехме на акорд, като по команда, немци, чужденци; пиехме свъсено и с отвращение. Докато се окопитя, вече се клатушках в някакъв свят на алкохолни изпарения.
Беше очевидно, че съм болен, и никак не мога да понеса нещо. Обкръжението само ми пъхна наркотика в ръцете; ако не ме бяха научили да пия във Франкфурт, в университета и другаде, в разпуснатия светски живот, където бях попаднал, вероятно скоро щях да посегна към друг вид наркотик, щях да потърся навярно по-опасно успокоително за нервите си от пиенето. Вярно, пиенето само по себе си също не ме успокояваше. Помня една цяла година от двайсет до двайсет и една годишна възраст, когато вечер, по-точно призори дори алкохолът не можеше да ме приспи и ден след ден пиех луминал преди заспиване. Заспиването с луминал се предшестваше от притеснение, от бурни и съпротивляващи се страхови представи. От луминала заспивах като в несвяст; следваше дълбок, оловен сън без сънища, от който се пробуждах разбит и веднага посягах към ракиеното шише. При подобен начин на живот дори младеж с иначе жилав и здрав организъм, какъвто бях аз по онова време, за кратко време би се превърнал в развалина. Даже не разбирам как е издържал организмът ми, нервите, и изглежда не са издържали… Но този начин на живот, многото изкуствено упойващи средства все пак са ми помогнали през опасните мигове в живота. Сега вече зная със сигурност — споменът за множество почти неуловими знаци безпогрешно ме убеждава –, че по онова време съм живял в хронична опасност за живота и само алкохолът и наркотиците са неутрализирали тази опасност. В Германия, например, постоянно, денем и нощем, имах под ръка зареден револвер; когато спях, пистолетът лежеше върху мраморния плот на нощното шкафче, ходех с револвер в кафенето, в редакцията… защо? Страхувал ли съм се от някого? Не, страхувах се от самия себе си. Някъде дълбоко, отвъд маниерите и осезаемите спомени, ме тормозеше споменът за някакво непоносимо унижение; този срам понякога ме стягаше за гърлото като физически пристъп, тъпчеше ме, душеше ме, повдигаше ми се, „сетех ли се за него“, по-точно, ако тялото ми си спомнеше за него по някакъв повод, чиито зависимости никога не съумях да разкрия. Що за срам беше това? Къде ме бяха наскърбили, що за унижение е трябвало да понеса? Не знаех. И до днес не зная съвсем точно; но един ден вече понасях спомена по-добре, не ме болеше толкова, не бе придружен от физическо прилошаване, от непоносимост; и тогава вече нямах нужда повече от опиати и установих по-здравословни, ведри отношения с алкохола. Много е трудно да се понесе животът без упойващи вещества; и хората, които съумяват да запазят равновесие без помощни средства, и до днес предизвикват у мен извънредно уважение, в същото време гледам на тях със съмнение, с едва ли не подплашено съмнение; каква ли е тяхната тайна? Има без съмнение и „здрави“ хора; само че са много малко. Навярно сред жените могат да се открият обикновени, здрави души; познавах стари жени, които понасяха чудесно живота, издържаха там, където ги беше поставила съдбата, сновяха до последния си час, който удряше най-често далеч над пределите на средната възраст, и нямаха друга „тайна“, освен тайната на служенето и смирението. (Веднъж попитах шеговито леля Жюли, когато вече беше навършила седемдесет години, каква е тайната на дългия живот — и тя охотно ми отговори, че „трябва да се спазват формите“.) Но младостта е безформена.
Несъмнено бях невротик и би трябвало да търся произхода на своята невроза в някоя детска травма; не бях чувал много, почти нищо за Фройд дотогава и не познавах модната по-късно, възторжено популяризирана от лаици и шарлатани гениална теория. Болната душа доста точно познава природата на болестта си и търси лек за нея с голям размах и проницателност. С изненада четях по-късно свои писма и стихове от онова време — стихове, които едва ли не поставят диагноза, и писма, които безпогрешно долавят произхода на болестта. Когато се запознах с анализата, вече бе късно това лечение да ми окаже помощ; след четирийсетгодишна възраст анализата е пилеене на време, около травмата вече са се натрупали прекалено много спомени, утаил се е дебел пласт. Убеден съм, че с младите, съвсем млади хора и с невротичните деца истински квалифицираният аналитик може да оперира резултатно; навярно и по-късно може да помогне, на по-примитивните, недоразвити души им олеква, ако изследователският фенер на ровещия се в мрака аналитик осветли някои типични травми; но като „лечение“ не мога да го приема никога, защото не вярвам, че характерът може да се промени; и затова не й се отдадох. Виждал съм множество неврози, излекувани и без анализа; по-развитите души са способни на чудотворни усилия, на съпротива; променените условия на живот понякога водят до спонтанно излекуване. Гениалният размах и красота на фройдистката теория ме покориха; считам „тълкуването на сънища“ за едно от най-значимите открития на века. Бих казал дори, че анализата учи обикновените хора да понасят по-търпеливо своя характер. „Излекуването“, ако наистина съществува, е резултат от сработването на случайни фактори. И отричайки терапията, около която дилетантства мрачно войнство от шарлатани и знахари, аз с почит и въодушевление признавам теорията, разкриването на дълбините и незнайния живот на подсъзнанието. Тези пророци несъмнено са навредили много на Фройд. Общо-взето съм забелязал, че невротикът понякога бива излекуван и без анализа, друг път остава болен и след анализата или идва на себе си въпреки нея. Когато се запознах по-отблизо с всичко това, особено с книгите на Фройд, неврозата за мен беше вече донякъде жизнена потребност, част от реквизита и предпоставките за работата ми; чрез грубо сравнение бих могъл да кажа, че „живеех“ от неврозата си, както китайски просяк — от показа на сакатите си крайници.
За всичко това Лола не знаеше нищо. Тя само с отчаяние забеляза, че съм болен. Природата на „заболяването“ остана за нея непозната, като непознат чужд човек. Едва ли би могла да изброи „симптомите“ му. Когато неврозата вече се проявява чрез телесни, органични метастази, чрез функционални смущения, не е лесно да се справим с нея. Моята „болест“ засега се изразяваше в непредвидимо поведение. Никога не знаех как ще се пробудя? — и да се живее с мен трябва да е ужасно изморително и днес… Лола го усети навреме и се настрои за болногледачество, на което не се виждаше края. Характерно за всички неврози е, че периодите на свръхчувствителност се повтарят циклично. Преди петнайсет години, както и до днес, ми се е случвало — внезапно — да отпътувам без каквато и да е специална „причина“; понякога за дни, понякога за месеци. В такива моменти не ме задържа, не ме обуздава нищо; нито работата, нито обкръжението. След подобни кризи идват относително по-спокойни периоди. Докога може да понесе това „болният“, докога човек може да понесе капризите на своя травмиран характер? Мисля, че дълго. Всичко е ужасяващо съзнателно. Подобно състояние на нервите аз наблюдавам с онова безпристрастно внимание, с което човек се занимава с болното си гърло. Човек може много да понесе; ако пожелае — почти всичко. Периодът на невроза започва с едно типично усещане за притеснение, с неназовима угриженост, която в
