началото го съкрушава напълно, болният чувства, че е дошъл краят на всичко, жестоко се срамува… Все пак мисля, че до известна степен психиката умее да се пребори със състоянието на страх. Това притеснение — атмосферата на всяка невроза — се кълби надълбоко в душата, не сме съумели да се справим с нещо, с желание или със спомен, и възроптаваме срещу своята безпомощност. Но сетне, на непосилна цена и трудно, от време на време все пак го превъзмогваме. Вярвам във волята. Вярвам, че с воля и смирение човек може да властва дори и над просмукващите се от подсъзнанието му пристъпи на блатната треска. Презирам неврозата у себе си и се боря срещу нея с всякакви средства, да, със съзнание, воля и смирение. Вярвам, че характерът и неговото най-висше проявление, съвестта, удържат в равновесие болните ни инстинкти, вярвам, че животът и работата са в синтез; който не е способен на това — нека живее, както може, или да загине: участта му не ме вълнува особено… Лола възприемаше болестта ми с невероятен инстинкт и вярваше, че ще издържа. Връзката ни още отначало беше в общи линии връзка на болен с търпеливия му болногледач.
Стоеше до мен с необикновена сила и съм сигурен, че ми е помогнала да преодолея най-трудното. На подобно усилие мъж едва ли е способен, а жена — само в изключителни случаи. Този дух — характерът на Лола — черпеше и пилееше от неизчерпаеми запаси.
11
Лола бе първият човек, който потърси път към самотата ми; отчаяно се бранех срещу това. Житейската стихия на писателя е в самотата. Винаги съм бягал от приятелствата; чувствал съм ги като предателство, слабост. В немския протестантски свят не ми беше трудно да остана самотен. В душата си, по характер, по вкус бях дълбоко и неизменно католик. По това време опознах френската поезия: Вийон, Верлен, Клодел, Маларме и Пеги. Особено Пеги и Маларме ми звучаха съвсем близко; чувах в поезията им същия сроден глас, както преди години в книгите на Кафка. Това родство не е стил, маниер, не води корена си от тъждествеността на позициите. Човек се числи към определена духовна фамилия; в йерархията на тази фамилия за мен Гьоте бе праотецът, сетне от време на време откривахме нови членове, явяваха се деградирали духовни братя и чичовци. Когато в ръцете ми попадна Пеги, стори ми се, че вече съм го чел. Със сродните души разговарям на фамилиарен жаргон, обясненията са излишни, начаса разбирам какво ми подсказва и какво иска. Самотата на писателя е населена с такива души; никога с приятели или любовници.
Старателно се грижех за тези свои кръгове, създадох си метод за живот и бдителност, за да не може Лола да престъпи самотата ми. Душата има свое последно убежище, където писателят намира подслон; търсим истината, но задържаме нещо от истината за себе си и не го отдаваме никому. Старал съм се винаги да бъда суверенно открит и искрен; презирал съм всякакъв евтин и страхлив свян — никога не съм имал „тайни“, за всичко, което животът ми е давал, съм „се отчитал във вестниците“ –, но „тайната“, онова, заради което не съм друг, а именно аз, по което се „различавам“, не съм отдал никому. Разгадката на тази тайна е онова, което обикновено наричат „изкуство“; и атаката на Лола ме принуди да съм предпазлив. Не можех да не забележа, че и тя си има „тайна“ — и понеже не бе артист, тайната й бе неизказуема. В любовта жените отдават много от тези последни запаси; и когато напълно разкрият тайната си, те изиграват голямата партия на своя живот и обикновено губят.
Каква беше „тайната“, за която започнах да се догаждам покрай Лола, която тревожно пазех в себе си и я проучвах с огромно любопитство? Узнах, че видимото у човека, неговите слова, възгледи, действия, симпатиите и антипатиите му, това все още съвсем не е той, а просто реминисценция от нещо или някого, от неповторимото; то е скрито със седем була от света и витае у всекиго, дълбоко зад осезаемата повърхност. Бях обзет от благоговение и страх. Дотогава просто живеех сред хората без отговорности, приемах ги за сведение и ги съдех; сега започнах да ги наблюдавам с пристрастно благоговение, всеки поотделно. Благоговението, с което наблюдаваме едновременно „индивидуалността“, „тайната“, неповторимостта у всеки човек, е романтичният период в еволюцията на психиката. Дотогава преценявах хората само според атрактивните им качества. Сега, когато бях връхлетян от тази измъчваща ме и доставяща радост изненада, за мен понятието „тълпа“ дословно престана да съществува; всеки човек ми се виждаше като отделен материк и навярно цял живот не бе достатъчен той да бъде пропътуван и открит, изследван и описан с джунглите си, със своята флора и фауна… Това любопитство не се научава от книга. Повтарям, това е романтичен период в живота; вселената, човешката вселена се разпада на атоми; това „безредие“, тази хаотичност на позициите при писателя бива последвана едва по-късно от класицизма, от реда, от пригодената към определени форми позиция, чрез която той наблюдава човешкия модел.
Бранех се срещу някого, който се домогваше до моята самота, домогваше се с естествени права и спонтанна готовност до моята „личност“ — и бранейки се, открих тайното алхимично вещество, онова, което във всеки човек е отговор, безапелационна реалност, за чието разгадаване няма правила и теории: човек или среща у другия тази реалност, или не. Просто станах любопитен. Меланхолията ми се промени, преобрази се. Пристъпвах към всекиго с вниманието, с което астрономът сяда пред телескопа, и, владеейки някаква математическа формула, безпогрешно знае, че иззад мъглявите петна в определен момент ще се появи нещо бляскаво и неоспоримо, един нов свят… Тази позиция, тази нагласа не ни дава много за човешкото съзвездие, ако е преднамерена. Живеем с някого, знаем „всичко“ за него и в същото време не знаем нищо. Една сутрин се събуждаме и изведнъж проглеждаме и виждаме другия, както никога досега. И каквото и да казва, каквото и да прави, зад действията и думите му дълбоко и сигурно сияе човекът, когото си опознал, сякаш възкликвайки: „аха, това си ти, значи!“… Това откритие ме очарова. Разбрах, че няма „обикновени хора“, и зад физическите и духовните качества и особености у всеки човек пламти и светлее нещо позитивно, някаква прастихия, молекула радий на човечността.
Ако можех да пиша по онова време, на драго сърце щях да напиша примитивни пътеписи, в маниера на д-р Ференц Гашпар161 или на Шекълтън162: изследователски съчинения за човека. Открих човека за себе си, както чуждо, донякъде екзотично племе. Но по това време не пишех нищо. Не пишех вече дори и стихове. Лирическите ми преживявания се бяха стопили в реалните преживелици; навярно заради това се сърдех на Лола. Поетът не прощава на никого, който възпрепятства поетическата му готовност и нагласа.
Поезията е упражнение, „exercice“ — упражнение в смисъла, който има думата за монаси и акробати; който не знае това, е високопарен дилетант. (Маларме, любимият ми учител, един от най-чистите и благородни поети, го е знаел; дотолкова го е знаел, че известно време се блъскал над нов вид типография, форма на буквите, която да допълва, да подпомага „механизма“ на поезията.) За такова упражнение е необходима самота, особена, понякога съвсем нестерилна, хаотична самота. В шумните литературни кафенета поетите седят облакътени, със сведена глава в тази си самота; понякога отивах следобед в „Романишес Кафе“; сядах на масата на Елзе Ласкер-Шюлер, пиехме чай и говорехме с часове за Атина; за Атина и Тива, където ще се „върнем“ и ще засадим палми в памет на споминалите се любими… (Никой от нас никога не бе ходил в Атина.) Поезията не е просто „визия“, нито е магнит или вълшебно биле; голямата, чиста поезия ми прилича на математика, трябва да се разгадае някоя химическа формула, както в чистата музика. Както навсякъде, така и в Германия редом живееха две страни: едната, видимата, с магазините за пури, с небостъргачите и обменните бюра и другата, не по-малко реална, но по-трудно осезаема, родината на поетите. Понякога в кафенето влизаше залитайки Рингелнац, пълен с ром и с гняв, и ме завличаше в съседния зоопарк, където отправяше дълга, възторжена, революционна тирада към животните и призоваваше подтиснатите тигри и гребенчати тритони от все страни да се съединяват… Поетите живееха наплашени в този все по-варварски свят, огласен от негърска врява и звън на ножовете… Гражданството около тях се сплотяваше в разни хорове и гръмко пееше: „Wo Du Singen horst, dort lass dich ruhig nieder, Denn bose Menschen haben keine Lieder“163 — и самолюбиво се готвеше за революции. Навсякъде върлуваше модата на „сурогатите“; но поетите не желаеха сурогати.
В това време написах още няколко стихотворения; сетне този лирически материал пресъхна, повече не съумях да разгадая „формулата“; по-късно благодарение на няколко екскурзионни пътувания наистина посетих Атина и Тива; но „истинската“ Тива никога повече не видях… Лола беше „реалността“, реалност с целия си несъзнателно-жесток терор; наложи ми се да емигрирам от „истинската“ Тива и Атина, за да заживея сред меридианите на нейната реалност. След известно време започнах да отбягвам масата на Елзе Ласкер-Шюлер в кафенето и повече не ходех с Рингелнац в зоопарка, нито на съмнителните места, където
