продължения, без да има по-конкретен предмет, освен живота. От десетилетие и половина пиша този репортаж в хиляди и хиляди статии. И днес не пиша друго, нито желая нещо по-различно.
Но как можех тогава да зная, че за писателя животът е съмнителна материя и от него могат да се ползват само някои неща с мяра, в препарирано състояние. По-късно, когато го разбрах, сякаш попаднах с целия си труд и живота си в центъра на експлозия и направо се парализирах и оглушах за доста време. Засега никъде по хоризонта не съзирах трудности. По всички признаци светът бе пълен с „материали“ от интересни по-интересни; само дето трябваше да ги напиша, само да може да смогне човек, така ми се струваше. Не съм бил и днес не съм безусловен привърженик на теорията за кулата от слонова кост. Мисля, че и така може да се пише, и в кула от слонова кост може да се пише… В крайна сметка нищо не може да навреди на писателя, нито кулата от слонова кост, нито журналистиката. Не вярвам в хленчещите естети, които бягат от живота; както ме изпълва с подозрение и антипатия и писателят-„натуралист“, този цигански музикант, който предава всичко, както „му диктува сърцето“ и „описва живота“ така акуратно, сякаш говори самият живот… Писателят живее и твори някак разпънат между тези две намерения.
Започнах да пътувам из Германия и непрестанно се чувствах като „нарочния ни пратеник“, който е на път, навярно разследва някоя мистерия, която никога няма да успее да разгадае с всичките тайни и плетеници… Пътувах с дрехата с кадифена яка, с много тънко зимно палто, обикновено без шапка дори зиме; навсякъде носех прилежно със себе си единствено Библията, кактуса, разпятието от кост и малкия негър- фетиш. С по-лек багаж не беше пътувал никой репортер; но и „поръчението“ бе така неопределено и общо… Всичко ме интересуваше и в същото време всичко се размиваше като в сън. През знойната мараня на младостта виждах зимните и летни пейзажи на живота, всеки човек бе „интересен“, на една тюрингска станция ми хрумна да сляза, преспах при началника на гарата и написах стихотворение, че живея, че съм тук, в Тюрингия, сред непознати, и всичко е толкова чудесно и непонятно. Не, у мен максимата „nil admirari“128 на предходната генерация не бе посяла семената си. Можех да се зарадвам и на някоя пруска картофена нива, всичко ме възхищаваше, както младо кутре, живеех в непрестанен „шемет на личността“, като избавен от непосредствена смъртна опасност, който не знае на кое да се радва по-напред, всичко бе еднакво неотложно и се отнасяше лично до мен… Войната бе смъртната опасност, от която се бях избавил; мобилизираха ме през пролетта на последната военна година, положението на фронта тогава вече беше недвусмислено, бяхме загубили войната и моите връстници бяха пратени без цел и разум в кланицата при Изонцо129; шестнайсет души от класа ми загинаха през последната година! Но какво ли знаех за войната? Бягах от смъртната опасност, по-универсална и от подобен ужас; гледах на всичко, предмети, местности, хора, сякаш съм „очевидец“, видял ги за първи, ала навярно и за последен път, комуто ще се наложи да се отчете за видяното пред някоя следваща епоха. Не бих могъл да изразя с думи всичко това. Една „култура“, или каквото обикновено наричат така, мостовете, уличните лампи, живописните платна, паричната система и стиховете, се разпадаше пред очите ми на съставните си части; не „преставаше да съществува“, съвсем не, просто се преобразуваше, ала с такова страховито темпо, сякаш атмосферното налягане на земното кълбо, с което бяхме свикнали и живеехме досега, се бе променило. Както ако пилотът се издигне прекалено нависоко, от устата, ушите и носа му бликва кръв, подобна особена чувствителност забелязвах панически и при явленията. Зная, страхувах се. Около мен преустановяваше съществуванието си нещо неописуемо важно и безценно. Страхувах се, както млад звяр преди земетресение. Още не бях чел Шпенглер и нямах набор от „теории“. Имах неотложна работа, исках да видя и други неща в „първично състояние“, преди да е настъпила страшната, неопределима промяна. Поех на път.
7
Пътувах из провинция Рур, остъклените покриви на фабриките грееха с изкуствена зелена светлина в нощта на този свъсен край, покрай станциите бдяха на пост сенегалски негри с байонети. Бях неспокоен. Толкова ли е прост светът? Наистина ли „успехът“, „триумфът“ са въпрос на мощ и на власт? На гарата в Есен смъртно уморени влакове гизнеха в дъжда, французите не умееха да се справят със сложния механизъм за смяна на коловозите, влакове с въглища стояха замръзнали в зимата, армадата сенегалски негри с байонети не можеше да излезе на глава с немските железничари-саботьори, механизмът за смяна на коловозите на есенската гара може да бъде проумян само от човек, който е израснал там; утеши ме, че и един подобен механизъм може да е по-силен от „властта“. Преспах две вечери в Дортмунд, при Ерньо, моя запилял се по света вуйчо. Живееше в таванска стая, свиреше в нощно кафене, по цял ден спяхме, после пиехме силна ракия и дъвчехме вестфалски колбас; Ерньо ме развличаше с интегрални изчисления и вечер във вертепа изпълняваше в моя чест Бах. Пияните гости слушаха с благоговение, в среднощния локал германците, макар и наквасени, стояха пред Бах като истукани, след полунощ, с обути в йегерски панталонки немски бар-дами на скута, трогнати до сълзи от оказаната им чест… Колко беше отблъскващ и блудкав този захлас, задължителната компетентност, с която немци от всякакви съсловия и рангове благоговеят пред „изкуството“, пред печатната буква и под строй им отдават чест във всяка житейска ситуация… Но снобизмът, издаващите комплекси страхове, даскалското важничене и захласът пред Духа, които тлеят у всеки немец със същия градус, както сластната обич към „солдатщината“, обуздаността, „дисциплината“ — доста по-късно, сред англичаните научих, че доброволната дисциплина означава известна относителна свобода! –, дали всичко това не трогва младата душа поне дотолкова, колкото я изпълва и със съмнения? На пианото във вертепа Ерньо свиреше Бах на вестфалските търговски агенти на бурми, които го слушаха благоговейно, с просълзени очи; с раздираща ушите фалшива прочувственост, както правят лошите момичета, когато след полунощ в локала започнат да разказват за майките си; и все пак имах чувството, че тази нощ съм разбрал нещо съкровено и интимно за немците, което ги прави поне толкова немци, колкото и преклонението пред реда, дисциплината и подчинението… Струваше ми се, че започвам да разбирам немците. Вярно, на заранта след сантименталната и поучителна нощ двама дортмундски детективи дойдоха за мен в квартирата на Ерньо и ме отведоха на топло. За първи път през живота си лежах в затвор. До обед ме разпитваха, сетне ме пуснаха; просто съм им бил подозрителен, защото бях млад, бях чужденец, носех дълга коса и палто с кадифена яка и по онова време, няколко месеца след червения терор в Мюнхен и берлинските Спартакови дни, те надушваха във всеки чужденец комунист.
На обед ме пуснаха и един „инициативен“ деловодител с монокъл даже ме помоли за извинение; времената са смутни, нищо не се знае със сигурност, но от документите ми се е убедил, че съм гражданин от университета и „истински господин“… Тези няколко часа в дортмундската полиция бяха за мен нов урок за немците. Разпитът, който започна с доста висок тенор, след няколко по-резки отговора приключи с мек, объркан и изпълнен с чувство за вина минор… Не знаех много за международно прилаганата техника на полицейски разпит и ми се струва, че с изключение на „Скотланд Ярд“, където веднъж ме почерпиха с чай и ме настаниха в удобно кресло, навсякъде по света щяха да ме набият, ако отговорех с подобен тон на въпросите на полицейския чиновник. Чиновникът започна с нападателен тон, но още след първата ми реакция смутено се усмихна, прочисти гърло и стана любезен. Останалото беше само игра и формалност. Тогава забелязах за първи път, че немските маниери прикриват смут и склонност към размекване.
„Тогава забелязах за първи път…“ — с това признание трябва да започва всеки ред в книгата ми. Всеки ден „забелязвах за първи път“ нещо, света, звездите, келнерите, жените, страданието и литературата. Преживявах онзи период от живота, когато младият човек потъва в някаква ежедневна заетост с чувството, че има лична мисия, която никой не може да изпълни вместо него. Това е едно напрегнато състояние, непрекъснато съмнение дали светът е такъв, какъвто го възприемаш? — и ентусиазъм на акорд, че тук, на земята ти е отредена такава хубава задача, ти трябва да разгадаеш тайните на вселената, при това без остатък. Отидох в Есен, отидох и в Щутгард, където нямах никаква работа, не разглеждах нито музеите, нито архитектурните забележителности на обществените сгради. Седях на уличните пейки или в кафенетата, непрестанно нащрек, екзалтиран, придавайки си някаква неясна важност, със свещеното убеждение, че в скоро време ще се случи нещо и то ще има голяма тежест в моя живот. Обикновено нищо не се случваше, просто ми свършваха парите. Цели нощи пътувах до Хамбург или до Кьонигсберг, където дотолкова очебийно нямах работа и явно не бях „турист“, че понякога това правеше впечатление на гостилничарите и на полицията. От тези градове, от възбудените пътувания и безцелните пристигания си спомням най-вече лицата на хората. В Дармщадт бръснарят, при когото се подстригах, захвана политически спор с мен, отведе ме у дома си и ме представи на семейството си. Три дни живях у тях, докато забележа, че — и родителите, и
