челото перчем, както по старинните гравюри изобразяваха анемичния поет.
5
Лайпциг бе странна смесица от блудкава саксонска провинциалност и щипка тръпчива екзотика; неслучайно тук живееше Карл Май, без да напусне никога това място, в една от потъмнелите от дъжда къщи, построени в стила на сецесионната безвкусица от края на столетието, той написа „През страната на скипетарите“. Дори и в пампасите не бих живял по-авантюристично, отколкото в Лайпциг. По време на големия панаир гледах да не помръдвам от „Кафе Меркур“, тъй като с Адриан дълбоко презирахме пазарните сцени на ежедневието. За такъв, достоен за поет, всъщност напълно бездеен начин на живот, аз безусловно имах нужда и от пари.
С парите се справях особено и никога не успях да се побоя от тях. По природа съм скъперник, винаги съм бил такъв, своего рода предпазлива луда глава. Никога не ме е обземала паника, че ще ми се случи нещо лошо в живота, ще умра от глад или ще имам нужда от нещо и няма да мога да си го набавя. И до днес не знам на какво дължа тази си суверенна надменност по отношение на парите. От раждането ми до ден- днешен житейските ми условия не са се променили особено. Никога не съм имал месец без парични затруднения, но никога не съм спал лошо по вина на мъчителното безпаричие. Винаги съм похарчвал всички пари, попаднали ми в ръцете, и често съм ги харчел излишно и за кратко време; но в същото време си записвах всеки разход, в това число и бакшишите, отбелязвах пълния регистър от прегрешенията на лекомислието си с акуратността, с която педантичен касиер води касовата книга. Парите в Лайпциг, скромната сума, която покриваше елементарните попътни разноски на живота ми в странство, бяха превеждани от баща ми на всеки три месеца в стара частна банка с добра репутация: името на банковата къща беше „Кнаут, Наход унд Кюне“; тези стари немски частни банки с тесни и непретенциозни помещения, където чиновници с наочници си избождаха очите над захабени бюра, бяха прострели мрежата на контактите си из целия свят и реализираха не по-малък оборот от мраморните банкови палати у нас или навярно даже и по-добър. Не след дълго имах вече дружески отношения с банката. Отпускаха ми пари и без „банкови референции“; тези пари, разбира се, по-късно им връщаше баща ми.
Отпускаха ми пари, защото бях млад, учещ в чужбина студент, защото бяха отлично осведомени и знаеха, че парите ще им бъдат възстановени, и ме кредитираха някак по традиция: знаеха, че е в реда на нещата градският младеж, който следва университет в странство, да похарчи месечните си пари и около десето число да няма един меден петак. По същия начин отпускаха заем и на запилелите се в чужбина синове на немските буржоазни фамилии и тези малки услуги заздравяваха връзките на частната банка с цели буржоазни генерации, синовете порастваха, бащите изплащаха дълговете от burschenschaft119-а на синовете си, синовете ставаха адвокати, лекари, търговци, фабриканти и поне от почтителност осъществяваха деловите си контакти чрез същата банка, която през лекомислените студентски години е била на тяхно разположение в определени граници… Такива неща се случваха някога. Имаше нещо патриархално и фамилиарно в отношението, с което лайпцигската частна банка третираше поверителните дела по „Monatwechsel“-а120 на чуждестранните буржоазни отрочета. Не на шега по-късно от разни немски градове в провинцията съм пращал телеграми на лайпцигския паричен институт със следното обръщение: „Liebe Bank…“. И милата банка винаги изпращаше исканите сто-двеста марки, като понякога прилагаше мъмрещо писмо към пратката.
Друг мой източник на пари в Лайпциг беше голямата компания „Брокхаус“121. По онези времена преводът на пари в чужбина трябва да е бил нелеко начинание и един търговец на книги от Каша, който от десетилетия поддържаше връзки с „Брокхаус“, написа писмо на шефа на компанията, че живея в Лайпциг и ако изпадна в нужда, да ме подпомогнат с известни скромни суми, които те ще отчетат и възстановят. Старите немски патрициански компании смятаха за естествено чуждестранните им контрагенти да се обръщат към тях понякога с подобни фамилиарни поръчения. В това нямаше нищо необичайно. Класата бе все още като една голяма фамилия; така поне изглеждаше; фамилия, която стоеше над нациите. Старият Брокхаус ме приемаше любезно, отпускаше ми пари, канеше ме у дома си, говореше ми много за Тиса, подари ми няколко безценни издания. Това беше огромно предприятие, печатница и книгоиздателство в едно; с времето Лексиконът се превърна в неимоверно по размери начинание, старият господин водеше преговори и сключваше сделки с целия свят, работеше с организация, подобна на компанията „Бедекер“122 в Есен. Старият Брокхаус ме удостояваше с изключителна любезност. Трябваше да му разказвам какво уча в университета, какво ни обучават в „Institut f(r Zeitungskunde“, какво съм гледал в театъра и какви книги съм прочел, какво смятам за новата немска литература. Беше умен и силен човек, Бисмарков тип, от поколението на железния канцлер, великото „поколение на дъбовете“ на могъщата, доблестна и жилава Германия; широкоплещест, енергичен старик с чисти очи. Понякога ме държеше с часове при себе си и разговаряше с мен; искрено симпатизираше на унгарците. Този тип немци бяха съградили на времето — по времето на Бисмарк — Първия райх, могъщата, авторитетна в цял свят Германия. Мисля, че не трябваше много да го моля, та да ме назначи за стажант в компанията „Брокхаус“. Но каква ти работа тогава! Интересувах се от света и от себе си. „Детайлите“ много не ме вълнуваха…
Но нито доброжелателството на стария Брокхаус, нито милата банка не можеха да попречат от време на време парите ми отчайващо да свършат и да се шляя по лайпцигските улици в такава безутешна нищета, както изгубилите се жадни из пустинята герои на Карл Май. Тогава още не знаех, че техниката ми на живеене е изцяло погрешна, и „дългосрочно“ кафенето ми излиза по-скъпо от най-разточителните, достижими за мен забавления. Всичките ми пари изтичаха в кафенето; вкъщи не се отоплявах, защото в кафенето — за да се стопля — похарчвах парите, необходими за отопление. Хранех се в протестантския хоспис или върху вестник и с квакерски консерви, защото от разходите в кафенето не ми оставаха пари за нормално хранене. За бакшиши — на гардеробиера, на вестникаря, на жената в клозета — в този си кафетериен живот харчех повече пари, отколкото многочленно немско семейство харчи месечно за храна. Имах манията да купувам всеки вестник и списание, попаднали ми под ръка и да ги тъпча из джобовете си. Купувах и чуждестранни, списвани на чужди езици журнали, от които не разбирах нито дума, например шведски или холандски. Купувах и такива безнадеждни литературни списания, чиито издатели никога не бяха разчитали на сериозни купувачи; нещо от рода на „Ендимион“. Джобовете на палтото ми непрестанно бяха издути от съмнителни, със стойност по-преходна и от средната, печатни продукти. Приведен над тези издания, седях в кафенето до зори. Явно се готвех за нещо. Интересуваха ме непонятността, безпорядъкът на света; как никой и в нищо не съблюдава правилата на играта… На това ме учеха вестниците. Но имах все по-малко пари. Милата банка и чичо Брокхаус можеха да бъдат ползвани само с вежливи формалности и до известен предел. Един ден, в „Кафе Меркур“, реших да си потърся някакъв „занаят“.
6
Ханс Райман се казваше саксонският хуморист, който същата есен основа в Лайпциг седмичника „Драхе“123. Този „Драхе“ бичуваше извращенията в местните житейски явления в Саксония, провинциализмът и най-вече еснафското мислене, което поставяше върху милионния град, в който и гарата, и панаирната палата, и кланицата, и V(lkerschlachtdenkmal-ът124, всичко бе „най-голямо“, отпечатък от астматичната, душна провинциалност на немски областен „residenz“125-център. „Драхе“ пишеше какво ядат саксонците, какво е хумор за саксонците, към кои диалекти изпитват сантименталност и трагизъм саксонците, и кое е досадно саксонското у саксонците. Не е изключено журналът да бе предизвикал сензация и саксонците да не се радваха особено на тези безпощадни анализи. Райман впрочем бе също саксонец, познаваше фамилията. Журналът не се занимаваше с локални скандали, позицията му беше строга и почтено критическа. Един ден написах кратък очерк за това какво чувства един чужденец в Лайпциг, поставих ръкописа в плик и го изпратих на Райман. Това беше първото ми съчинение на немски. Пишех със сляпа увереност на чуждия език; впоследствие се изненадвам що за невежа и безочлива дързост трябва да ме е подтикнала да посмея да отразя мислите си на опасния чужд език, който разбирах и говорех наистина, но никога не бях се изкушавал да го направя в писмена форма? Ако ме попитат, и до днес не зная защо на немски в именителен падеж, в множествено число някои съществителни имена завършват на
