родство — вярно, един вид стеснително родство — с това преживяване, от което никога не можах да се отрека. За мен „природата“ не беше школска, художествена програма; наистина имах нещо общо с нея; тайно бях вкопчен в това си изживяване и по-късно дори, когато намирах неговите проявления за съмнителни, банални и най-вече за „антилитературни“. Да, това бе „голямото лято“ в гората… Седмици наред не падна нито капка дъжд.
В следобеда на Петър и Павел идилията на летуващата команда бе връхлетяна от възбуда: по мнение на майка ми и на останалите експертки всички знаци подсказваха приближаването на радостния миг. Изглеждаше сигурно, че този следобед елегантният, млад пещенски адвокат ще се обясни и ще поиска ръката на огорчената от своя брак, пухкаво-сладка красавица от нашия град.
Следобедната закуска бе сервирана на нашия чардак малко по-тържествено от обичайното. Въздухът се изпълни с веселието на майски пикник. Ухажорът бе донесъл цял куфар фойерверки от Пеща: господата бяха заръчали за вечерта циганска музика от града; киселото вино и содата още от обяд се студяха в делвите за вода. За следобедната закуска всички ние се облякохме малко по-празнично; не исках да развалям празника, затова и аз си облякох парадната пансионерска куртка. Даже ми харесваше, че вилата ни е място на тържественото събитие; и помощник-ишпанът ще закусва с нас, този височайши господин… и ако е в добро настроение, навярно ще ни посвири на цигулка. Щедър, тържествен, обагрен от зрелия мир на лятото, същински настъпващ буржоазен празник — тъй се очертаваше този годежен следобед… Баща ми седеше, пушейки пура, облакътен о парапета на чардака, в домашен халат с гайтани и разговаряше с помощник-ишпана. Горе, край извора, в гостилницата на странноприемницата циганският оркестър веселеше в празничния ден сръбващите пиво излетници. Майка ми сервира в майсенските чаши, в сервиза с лучени щампи и в карлсбадските си стъкленици. На масата стоеше голям козунак, сметана в малки канички, малини върху зелени листи, и мед и масло — в кристалните купи.
Седяхме на масата, когато извикаха помощник-ишпана в градината. Областният хусар стоеше изпънат в стойка мирно и му предаде писмото там долу.
Той разпечата писмото, върна се на чардака и спря на прага, без да продума. Беше много блед; имаше черна брада като на Кошут; и в тази траурна рамка изплашеното му лице сега проблясваше мъртвешки бяло.
— Какво има, Ендре? — попита баща ми и отиде при него.
— Убили са престолонаследника — каза и махна нервно с ръка.
В дълбоката тишина циганската музика прозвуча тъй близо, сякаш свиреха тук, в градината. Всички седяха неподвижно край масата, с чашки с лучени щампи в ръце, със застинали жестове, като в пантомима. Проследих погледа на баща си; разсеяно гледаше небето.
Небето бе светлосиньо, рехаво лятно-синьо. По него не се виждаше нито облаче.
Втори том
I
1
На моста стояха двама войника, носеха великолепни боти с връзки до коленете, сивозелени униформи, но по-скоро спортни, както ловни костюми. Със скръстени ръце в ръкавици гледаха равнодушно и сдържано раздрънкания товарно-пътнически влак, потеглящ на Запад.
— Погледни — казах на съпругата си. — Това са вече европейски войници.
Аз също ги наблюдавах развълнувано и сърцето ми биеше в гърлото. Чувствах се като велик пътешественик, който потегля към опасни земи, като Стенли95 или Аурел Щайн96. И двамата бяхме невъобразимо млади. Бях навършил двайсет и три години, женен едва от няколко седмици. Лола седеше до прозореца, в бракувания железопътен вагон, който трябва да беше служил по линиите някъде в околностите на Париж, в местния трафик, и сега французите го бяха депортирали тук, в Аахен, в германско-белгийската гранична зона, както в някаква чумава провинция. В купето липсваше един прозорец, ремъците висяха отскубнати, скъсани, мрежата за багаж парцаливо се полюшваше, от седалките стърчаха пружини. „Става за тях“ — трябва да са мислели в парижките кантори на френската компания, когато са изпращали вагона в Аахен. И действително, за нас си бе добър и тъй. Седяхме зъзнейки до счупения прозорец, съзерцавахме „европейските“ войници — от германската граница няколко километра влакът се управляваше от англичани — чак зъбите ми потракваха от умиление.
О, какви малки негритяни бяхме там, на белгийско-немската граница! В нашите очи всичко беше „европейско“, зловонно-спареният, разнебитен железопътен вагон, сумтящият белгийски кондуктор с големия корем, с палто със сребърен монограм и петна от печати, мъждукащата, смъдяща газена лампа на тавана на купето, железопътният билет, който беше толкова „различен“, толкова „европейски“, във всеки случай по-друг от железопътните билети у нас, с които се пътуваше от Каша до Попрадфелка… Очевидно „европейски“ бяха за нас и конските косми, които стърчаха от парцаливите седалки на купето, и калпавият, пепеливосив френски шоколад, който бяхме купили на гарата за из път, а късният летен дъжд процеждаше киселата миризма от пушека на „европейските“ въглища в купето, където наред с всичко друго, наред с притеснението и умилението ни, ние самите също се чувствахме извънредно „европейци“. Тръпнейки и доста отнапред бяхме решили, че Париж няма да ни „импонира“… (По-късно почувствах тази тръпнеща надменност у всеки попаднал в Париж гост от Централна Европа.) Само че бяхме толкова любопитни, че направо ни втрисаше. Бяхме чели вече „цялата френска литература“ — действително бях прочел няколко романа от Зола, Анатол Франс и Мопасан, или в унгарски, или в немски превод, бях подочул с половин ухо за Бергсон и „познавах“ френската история, преди всичко от Великата френска революция и Наполеоновите войни до наши дни.
Познавахме имената и на френските парфюми и помади за коса, бях чел в оригинал няколко стиха от Бодлер и Париж бе официално „великият Бакон“97, където Ади се рееше натъжен и скърбеше за съдбата на своя народ, най-вероятно изпивайки междувременно много абсент и в прегръдките на „френски момичета по дантелки“. Да, ние не бяхме диваци и бяхме научили уроците си за Запада. Нима не бяхме облечени съвсем както французите — по-късно забелязахме, че се обличаме дори „по-елегантно“, подозрително добре, в сравнение със западните мъже и жени — нима там, у дома, mademoiselle не се бе чудила на знатните, изтънчени буржоазни форми, сред които живеехме, нима не бяхме учили френски от госпожица Клементин и дамите ни не се труфеха според „последната френска мода“?… Не, ние наистина познавахме западната култура и спокойно можехме да пътуваме за Париж, там нацията, класата и възпитателите ни нямаше да се посрамят с нас.
Защо все пак ни втрисаше и в мръсния железопътен вагон, който Западът бе пратил за нашето посрещане, седяхме със същата свенлива боязън, с която провинциалните роднини прочистват гърла и лъскат обувки, като се озоват в столицата на посещение на своите богати и влиятелни родственици? „Западната култура“ някак висеше по нас, както фрак на негър. Нервите ни гузно се бунтуваха. Там, на прага, вече подозирахме, че „Западът“ е нещо по-различно от творбите на Анатол Франс в лош унгарски превод, впечатленията на Ади от Париж, френските модни журнали и пудрите за мустаци, уроците по история в училище и лошо произнесените френски думи, които у дома така ефектно можеха да се вмъкнат в делничната реч. Предчувствахме — на белгийско-германската граница това бе по-скоро въздействие на тамошната атмосфера! –, че да бъдеш буржоа в западния смисъл на думата е различно от това, да си буржоа у дома; не зависи само от четирите стаи и парното отопление, прислужниците, събраните съчинения на Гьоте в библиотечния шкаф или пък от изтънчените светски разговори и познаването на творбите на Овидий и Тацит, всичко това се докосваше леко, само в някои повърхностни точки на триене на двете култури до онази другата, истинската буржоазност, която бяхме тръгнали да посетим. Смутено усещахме с най-фина чувствителност, че да бъдеш буржоа в Нант не е съвсем същото, както в Каша — там, в „урбанизираните“ градове на Фелвидек, ние бяхме буржоа някак мъчително-добросъвестно, стараехме се като отличници, сякаш решавахме задачи по буржоазност и неуморно се цивилизовахме. В Нант хората
