завивките още се стелеха в безпорядък, пропити от горещи телесни пари, тенекиен умивалник се валяше до стената, чиято мазилка се ронеше и над умивалника, забита с кабари, открих печатна брошура със санитарни напътствия; внимателно я прочетох, по-скоро измъчен и притеснен, отколкото от интерес. „Лесно може да избегнете зараза“ — започваха властите здравните си наставления. Пред леглото се търкаляше чифт дебели мъжки боти. Известно време седяхме така, на ръба на леглото, приятелят ми се стараеше да се държи свойски и наперено, но и него го бе много страх; жената поиска цигара, седна помежду ни на ръба на леглото, гледаше ни усмихнато и мълчеше. Нищо не се случи. По-късно приятелят ми даде на жената три шестака24 и се изнизахме от къщата, без никой да забележи бягството ни, вече притъмняваше. Това приключение, което беше равносилно на екзотичните тръпки от романите на Карл Май, за дълго потисна желанието ми за подобни начинания, още повече, че бях дълбоко разочарован от своя връстник, „буйния“ другар, който преди това ме беше мамил с романтични лъжи, а както забелязах, „вътре“ се държа не по-малко стреснат, страхуваше се също толкова, и представите му за действителността бяха също тъй бедни, както и моите. Разправяше, например, че половото общуване между мъжете и жените е доста по-различно, отколкото ние си мислим (аз тогава още нищо не си мислех, в главата ми всичко беше мъгла и хаотична плетеница от несъвместими понятия) и основното в него е, че мъжът силно притиска жената, обгръща ръцете й и сетне я захапва за носа. Един Бог знае, откъде бе чул това? По-късно се усъмних, че ме лъже и разочарован от него, взех да го презирам и отбягвам.
В града живееха и две „кокотки“, две поувехнали, не особено красиви жени, които бяха наели жилище в една малка пресечка, ходеха винаги заедно, забрадили лица, носеха огромни, подобни на воденични колела капели и се радваха на задоволителен респект в средите на посветените, сред разгулната мъжка общност на града. Прякорът на едната беше „Лимонче“, на другата учениците викаха на подбив „Портокалка“. Вероятно искаха от мъжете, които удостояваха с милувки, по-големи суми, отколкото амбулантните продавачки на любов от улица „Цвете“, циганки и малки слугинчета, и затова почитателите им ги бяха удостоили със званието „кокотки“. Във всеки случай Лимонче и Портокалка бяха част от обществения живот на града. На улица „Цвете“ живееше и една устроила се по домашному едра уличница с незапомнена възраст, от която цели поколения бяха научили тайните на любовта, стара госпожица на име Ленке, която познаваше всеки мъж с положение в града, беше строга и не търпеше възражения, дори и полицаите се плашеха от нея. С времето тази стара проститутка бе придобила известно признание от страна на семействата. Бе станала органична част от живота, рано или късно всеки опираше до нея.
Но легендата за „Червения рак“ аз също само съм чувал, никога не съм го посещавал. В края на миналия век, през осемдесетте години гостилница „Червения рак“ била истинско сборище на оргии, тайно и елегантно, където ходели най-изисканите господа от града, и както съм чувал от един мой жизнерадостен чичо, там се вършели доста необичайни неща. Този загадъчен „Червен рак“ — много по-загадъчен, отколкото дома на улица „Кула“ или вертепа от партера на нашата къща — бил построен за крайпътна странноприемница, на няколко километра от града, и мъжката част на „доброто общество“, изрядните глави на семейства, в това число и моят чичо, се отбивали тук, ако искали да се чувстват напълно необезпокоявани. Когато и аз тръгнах по подобни забавления, крайградският локал беше вече само порутена чифликчийска кръчма.
Половият живот извън брака протичаше в такива скромни рамки, че който зажаднееше, можеше да утоли жаждата си в подобни леконравни вертепи. „Връзката“, „падението“ на омъжената жена бяха територия на романите. Нито веднъж в детството си не чух възрастните да сплетничат за някоя „паднала жена“, която има „връзка“; дори и примадоните от местната театрална трупа бяха държани строго под око и онази, за която се разчуеше, че е съгрешила, биваше „бойкотирана“.
7
Жилището беше голямо, стаите — просторни, високи, с разположени нагъсто прозорци, и все пак в спомените ми то оживява така, сякаш е било мрачно. Навярно, защото в детството с моите братя и сестри и с възпитателя ни най-често се приютявахме в „алкова“, това сводесто помещение без прозорци, където решетестите детски легла и учебните чинове изпълваха изцяло стаята. Този алков свързваше спалнята на родителите ми с трапезарията; цветна остъклена врата го отделяше от уличната трапезария, за да не го огрее случайно слънчев лъч. В тази стая спяхме, тук приготовлявахме домашните си, и при лошо време или ако за „наказание“ ни бяха забранили да напускаме пределите на жилището, играехме също тук. Никому не беше хрумнало, че за детска стая навярно по-здравословно и по-подходящо помещение щеше да бъде пищният, просторен „салон“, където по цели месеци не стъпваше никой, тази навярно най-просторна и светла стая от жилището, където стояха единствено облечените в платнени калъфи мебели, и с хладния си, буржоазен разкош винаги ми действаше така, сякаш вътре имаше мъртвец. „Алковът“, това тъмно, лишено от въздух, твърде топло мъничко убежище, беше истинският ни дом; никой не се и замисляше, „възпитателите“ ни също намираха за естествено, че трябва да учим на запалена лампа, когато впрочем жилището още се къпеше в дневна светлина.
Пет стаи се разполагаха тук, под ъгъл, три откъм улицата и две откъм двора. С изключение на детската стая всички те бяха грамадни, просторни. В тези буржоазни жилища от края на века за качествата и разположението на детската стая не съблюдаваха особено дори заможните семейства, които иначе обсипваха детето си с маймунска обич и никога не жалеха пари за неговото възпитание и облекло. Мненията за „хигиената“ се разделяха. „Теорията за бацилите“ по онова време беше влудила много домакини, познавах възрастни лелки, които бяха обсебени от манията за чистота, те по цял ден забърсваха прах, ходеха с ръкавици нагоре-надолу из жилището си и улавяха „бацилите“ с метлички от пера. Естествено, честолюбието на буржоазката домакиня не търпеше по лакираните мебели да бъде открита дори и прашинка, докато пиеха кафето си, дошлите на посещение кумици провеждаха истински оглед в дома на своята приятелка, и горко на нещастницата, в чието жилище този ден немарливата камериерка бе забравила да прокара парцала за бърсане на прах докрай по пианото. Майка ми, двете слугини и „госпожицата“ по цял ден чистеха. Сутринта почистваше слугинята, работата й бе проверявана от „госпожицата“, по-късно се появяваше майка ми, като генерал на парада и провеждаше безмилостен оглед, прокарваше пръсти по най-незабележимите процепи на мебелите и диреше прашинки половин предобед. Имаше девиз, че липсата на прах е първото условие за „модерна хигиена“. В повечето жилища обаче детските стаи изглеждаха плачевно, за целта бяха обособени затънтени, килероподобни помещения; и гърбът на пианото наистина блестеше, но на повечето места щадяха банята и малко я употребяваха. Банята у нас се ползваше, защото бяхме много деца, и родителите ми впрочем изповядваха извънредни и не съвсем модерни принципи за телесната чистота. И зиме, и лете, всяка утрин и вечер бавачката напалваше вехтата желязна печка в банята и госпожицата изкъпваше децата; всеобщото схващане обаче гласеше, че „многото къпане е вредно“, защото изнежва децата. На повечето места използваха банята за вехтошарна, където членовете на фамилията отиваха наистина да се мият, но едва успяваха да се придвижат сред струпаните в мрачното помещение куфари, простряното да съхне пране, препаратите за почистване на обувки и дрехи. При мнозина от нашите познати във ваната събираше прах багаж, и навярно те я употребяваха според първичното й предназначение само един ден в края на годината, предновогодишно. Буржоата от края на века се къпеха общо-взето само ако боледуваха или се женеха. Затова пък банята за едно жилище беше задължителна; само че много не я ползваха. У нас мрачната ниша на банята също бе запълнена с най- различни партакеши, майка ми полагаше отчаяни усилия да поддържа в ред пешкирите, хавлиите, всеки имаше своя „отделна закачалка“, както в гардеробиерната на театър, тъй висяха пешкири, утринни халати, сукмани, никой никога не знаеше кое е негово, къде му е мястото, кога ще му дойде редът. Банята бе вечен хаос, инкубатор на обиди и вълнения.
В „килера“ например царуваше много по-тържествен ред, отколкото в стаята на децата или в банята. В просторното, сухо, светло помещение се събираха, съвсем излишно, огромни припаси от хранителни продукти, сякаш снабдявахме с брашно и мас някоя обсадена крепост или склада на селската курия, където в околността на цял ден път няма месарница или бакалница. Впрочем там, у дома, „припаси“ се трупаха от всичко: в скриновете на майка ми, в чекмеджетата на долапите се редуваха неизброими количества неушити платна, трикотаж, топове с памучни платове, но пазарувахме „припаси“ и от всичко друго, от връзките за обувки до парцалите за бърсане. От време на време особена мания за трупане обхващаше майка ни, която се връщаше от пазарските си експедиции у дома тъй ликуващо, сякаш живеехме някъде в пустинята, и тя бе
