променяше суровия факт, че аз и приятелите ми, дума да няма, крадяхме томовете на Йокаи от бащините си библиотеки, и антикварят, този прекупвач на крадени вещи с черна шапка и патриаршеска брада много добре знаеше, че осем-десетгодишни деца не могат да притежават по честен път „Синовете на човека с каменното сърце“. Докато постъпя в горните класове на гимназията, юбилейната поредица на Йокаи сериозно оредя.
В подвързия с цвят бордо, със златни букви и каре със собственоръчния подпис на авторите във факсимиле на титулната страница поредицата „Унгарски класици“ заемаше дълга полица. Това, което евентуално липсваше в тази колекция, изследователят можеше да открие в „Илюстрована библиотека на класиците“ — особено луксозна поредица с позлатен щампован релефен портрет на автора върху обложката на книгата, с шарки на теменужени листенца върху подвързията, а страниците на текста бяха изпъстрени с директни, недвусмислени илюстрации. Тези рисунки се стремяха да развиват читателския интерес и по простичък начин изобразяваха онова, което поетът художествено бе обрисувал или само загатнал. В паметта ми се е запечатала една илюстрация от „събраните съчинения“ на Дюла Ревицки — „събраното съчинение“ бе всичко на всичко едно тъничко томче — към стихотворението „Пеещият просяк“, тя действително изобразяваше пеещ, сляп просяк, старец с дълга брада, който седи на двора, край градинския зид и свири на арфа. Всеки път, когато прелиствах на тази картинка и прочитах наивното, печално стихотворение, аз плачех. Виждам отчетливо цветовете на книгите, отровнозелената подвързия на „Избрани класически романи“, кафявите „Книжа от емиграцията“ на Кошут, светлосините творби на Хърбърт Спенсър, тъмнокафявия „Свят на животните“ от Брем, някаква естественонаучна поредица с луксозна подвързия, чиито отделни томове носеха заглавията „Човекът“, „Земята“ и „Вселената“ — вниманието ми бе привлечено особено от последния и още тогава сметнах за дръзко начинание от страна на автора и издателя, че бяха обединили в един-единствен том такъв порядъчно обширен материал, който обхваща повече или по-малко ред конкретни проблеми на „вселената“. Спомням си още едно огромно по обем „луксозно издание“ с корици, орнаментирани с истински скъпоценни камъни и пластинки от благороден метал, което представяше в текст и образ завладяването на родината от Арпадите33, агентът, който бе вмъкнал това книжно страшилище в дома ни, трябва да е бил много сръчен. Книгата на Бела Тот „От уста на уста“ и неговата „Унгарска съкровищница на анекдотите“, няколкото тома на Херцег и Тьомьоркен, съчиненията „Поклонници“ и „Сурови времена“ на Кемен, няколко по-стари издания на стиховете на Арани, Вьорьошмарти и Петьофи, и един том на Пекар — романът „Старши лейтенант Додо“ — също се намираха в този книжен шкаф. Първата „модерна“ книга, която получи граждански права на тази етажерка, бе „Кално злато“ на Мориц. По онова време баща ми с особено влечение и предпочитание четеше унгарските класически автори, например умееше да чете по цели нощи Кьолчеи, Казинци, че дори и Гвадани. По-късно, когато носех у дома книгите на кръга „Запад“34, литературните шаржове на Каринти се радваха на голям успех; те не познаваха повечето от осмяните автори — бяха чели за Ади само от писанията на Ракоши35, дори Костолани и Бабич бяха чували по-скоро по повод на някои литературно-политически пререкания –, ала шаржовете разглеждаха с одобрение. „Тъй пишат те“ — казваха. И така, по косвен начин прочутата книга на Каринти действително популяризираше модерната литература.
Всеки понеделник се отбиваше един попрегърбен, фъфлещ човечец с кожени дисаги на гръб, от които ни заливаше богат избор от „Световен журнал на Толнаи“36, „Нови времена“, „Velhagen und Klasings Monatshefte“ и целият асортимент на местните и чуждестранни литературни куриери. „Той е тук, пак е тук“ — проточваше глас, вече на стълбището, възторжено и прочувствено, сякаш бе от огромно значение, че е дошъл новият „Blatt der Hausfrau“. И наистина го чакахме с разтуптяно сърце. Той внасяше „Литературата“, „Културата“ в нашия провинциален живот. Двадесет години не бях виждал този хералд след това. Когато две десетилетия по-късно пак се озовах в града, сред прииждащите призраци от детинство изникна и мъничкото джудже, спря ме на улицата, измери ме от край до край с познат поглед и доверително, с прилепена на уста ръка прошепна: „Разнасях тридесет години културата навред из града; знаете ли как свърши това? Паднах в отходната яма.“ Махна с ръка и ме заряза на ъгъла на улицата. Поинтересувах се и научих, че тази тъжна вест е дословно вярна; той бе паднал в ямата на нужника с претъпканите с „култура“ дисаги на гърба си и за малко да се удави. Грубоват е този символ и все пак ми се струва, че друга участ едва ли би могла да застигне този възторжен глашатай на еснафската култура.
9
Прислугата спеше в кухнята. Колкото и просторно да беше впрочем жилището, а в старите провинциални фамилни домове нерядко на разположение на семейството бяха до десет-дванайсет стаи, готвачката и слугинчето спяха в кухнята, там, където по цял ден готвеха и перяха. Сутрин се миеха на чешмата в кухнята, в чиито отходен канал се изливаше и помията, и нечистата вода. Вследствие на това в повечето буржоазки кухни се разнасяше воня на спарено, колкото и да проветряваха през деня. Безобразно и непонятно положение, никой обаче не си блъскаше главата над него, обществото се бе устроило така, господарите живееха в пет, осем или десет стаи, в стаите имаше пиано, декоративни бронзови предмети, дантелени пердета, скринове, пълни с книги, сребро и порцелан, всичко блестеше от чистота, прислужниците по цял ден забърсваха праха в жилището и прогонваха „бацилите“ с метличка от пера, сервираха чисто и грижливо, ястията, които се слагаха на масата, бяха вкусни и приготвени с особена взискателност — прислугата обаче цял живот се печеше и съсухряше там, сред кухненските миризми, телесните им изпарения се смесваха с парата и вкуса на ястията, които сетне попадаха на трапезата в „господарското жилище“. Никой не се замисляше върху това. „Социалното положение“ на прислугата в обуржоазяващото се унгарско семейство от началото на века беше съвсем особено. Тя не се числеше към „пролетариата“ — тогава това понятие се спрягаше само в канцелариите на партиите –, прислугата не беше „съзнателен наемен работник“ и не беше наясно с положението си в обществото. Беше просто прислуга. Лошо платени — по-лошо от кой да е наемен работник, по-унизително от надничарите –, те работеха до изнемога и при първата разправия им сочеха вратата, изхвърляха ги на улицата с „уведомление от две седмици“, дори двайсет години да бяха работили преди това на същото място. В замяна „имаха всичко“, както казваха буржоазките домакини, „прехрана, квартира“, какво повече? Квартирата всъщност беше раклата с чекмеджета в кухнята, в която прибираха алените „слугински юргани“ на райета — нощем отваряха капака на раклата, изтегляха долното чекмедже и слугините спяха в него — и качеството на храната, разбира се, се менеше, на повечето места обаче дори при онова ханаанско маджарско изобилие отпреди войната за слугите имаше „строг ред“, заделяха залците, които могат да изядат от остатъците на блюдата, раздаваха им дневния комат хляб, мереха им млякото, кафето — разбира се, прислугата получаваше само ерзац — и им брояха бучките захар. „Килерът“ на повечето места се заключваше. Изгонеха ли прислужница, добрата домакиня преглеждаше вещите на уволнената на тръгване, правеше истински обиск на цялото тяло, подробно изследваха слугинския вързоп, търсеха пешкири и сребърни лъжици, защото всички знаеха, че „слугините крадат“. Това пребъркване съвестната домакиня извършваше дори ако „напусналата“ домашна служителка бе работила десетина години в къщата и от ръцете й не бе изчезнала дори една шевна игла. Самата прислуга също не протестираше срещу тези унизителни пребърквания, намираше ги за естествени. Добрата домакиня често имаше право да подозира в кражба тези „платени врагове“ — прислугата крадеше на драго сърце, предимно носни кърпички, чорапи и пешкири. И изобщо, имаше купища неприятности с платените врагове. Детството ми е изпълнено със спомени за слугински трагедии. Готвачките обикновено пиеха, с особено предпочитание си попийваха ром, непонятно защо чрез алкохолно опиянение искаха да забравят земната си орисия, това, че „имат всичко, каквото им трябва“, и най-вече — прехрана и квартира. Бавачките ходеха по мъже, разболяваха се, не можеше да се разчита на тях, особено словашките прислужници бяха прочути с уж по-свободните си нрави. Положението на прислугата в семейството е било винаги подчинено, в стари времена обаче действително са ги считали поне донякъде за членове на семейството, които господарите са използвали, товарели са с работа до сетния ден, плащали са им лошо или никак, ала в замяна на това наистина са ги считали като част от семейството, грижели са се за тях на старини. Някогашните господари от време на време са наказвали, удряли са шамари, санкционирали са прислужниците, властвали са над живота и смъртта им, ала са задържали у дома си престарелите слуги, омъжената с тяхна благословия слугиня те дарявали със зестра, главявали я евентуално заедно с мъжа й; накратко — поемали са отговорност за слугите, смятали са ги за своего рода
