10
Такава беше къщата, жилището. От прозореца на трапезарията се откриваше гледка към големия хотел отсреща — най-грамадната странноприемница в тази част на страната –, където веднъж бе живял и обядвал и самият император и крал Франц Йосиф, когато по тези места се провеждали военни учения. На първия етаж на хотела, срещу прозорците на нашата трапезария бяха прозорците на „кралските апартаменти“ и веднъж, когато малкото ми братче се разболя от скарлатина, ние също преспахме в онази изискана стая, и аз цяла нощ не можах да мигна от вълнение. Гостилницата на странноприемницата се държеше от рижав кръчмар, когото кралската визита бе подтикнала да внесе в канцеларията на кабинета една непристойно надута сметка; пътният интендант на Франц Йосиф намерил за скъпа най-вече рибата и енергично порицал алчния за пари кръчмар, който навлякъл такъв позор на града. От ресторанта на странноприемницата се откриваше огромна зала, където се провеждаха концертите, рецитациите и областните балове, както и „пробните балове“ на местните танцови школи, тези тъй китни и безразборни в спомените детски увеселения с миризма на одеколон. В един по-малък салон на хотелския етаж куцият, стар маестро по танци и неговият ослепително елегантен, млад помощник господин Т., който се пръскаше от глава до пети с някакъв парфюм с аромат на канела, обучаваха градската младеж на танци и на благоприличие; навярно тази много силна, противна миризма бе причината да се страхувам от него, да не приемам неговите съвети и никога да не се науча да танцувам. В салона горяха газени лампи и малките танцьорки се рееха с развети ленти под звуците на вечно разстроеното пиано, на мода беше танцът „бостън“, учехме обаче и разни особени полки, например тиролски ландлер. „Ето някои движения, които ще ви бъдат нужни в живота!“ — казваше господин К., куцият маестро по танци на нещастните, непохватни възпитаници. Скокваше пъргаво в черния си жакет насред „закритата група за деца от най-добрите градски фамилии“ и нагледно им показваше движенията, които щяха да им бъдат нужни в живота. Едно от тези движения — автентично творение на господин К. — завинаги се е запечатало в паметта ми: танцьорът приближава танцьорката изотзад с прокрадващи се стъпки, напомнящи подскоци на козел, и ту отдясно, ту отляво наднича в лицето на поклащащата се насам- натам с тритактова стъпка и усмихваща се в свенливо очакване партньорка. Миризмата на помада, на детски коси, на запотени млади тела и мирисът на вечно изпускащите газени лампи се смесваше с канеления парфюм на господин Т. в салона и всичко това съставляваше онзи никога неотминаващ спомен за вълнение, онзи аромат на детска любов, който и до днес ме удря в носа, щом отнякъде дочуя тритактовите звуци на полката.
От прозореца на трапезарията се виждаше големият, настлан с павета площад, където всяка сутрин се събираха каруцарите и хората от пазара. Пъстра и ярка картина, същински азиатски базар. Всеки обед в единия ъгъл на площада, под прозорците ни зазвучаваше мелодията „circumdederunt me“ на погребалните шествия или траурният марш на военните погребения, които се свиреха от духов оркестър. Градските мъртъвци бяха съпровождани пешком от свещениците само дотук, тук освещаваха ковчега, попът, факлоносците и опечалените сядаха в колите, а нагиздените с траурна премяна и черни щраусови пера коне препускаха с катафалката нататък към гробищата вече в по-бързо темпо. Точно в два часа по пладне, почти всеки обед през дългото десетилетие на моето детство, внесеше ли камериерката фидето39, под прозореца гръмваше траурен марш, чувах жаловития напев на свещеника, латинската реч, плътните, скриптящи траурни звуци на военния оркестър — и всеки обед отчаяние и тъга разяждаха сърцето ми. Това отчаяние се бе породило у мен не точно от непонятната и жестока тайна на смъртта, а заради скованите педагогически принципи на майка ми, която твърдо ни бе забранила веднъж и завинаги да скачаме от масата заради разни чужди мъртъвци. Погребваха ли войник, след час и половина духовият оркестър пак минаваше, марширувайки под прозорците ни, този път подел весела, динамична мелодия, провъзгласявайки по този начин „тържеството на живота над смъртта“. (Една от моите възпитателки разтълкува така доброто настроение на връщащия се от гробището хонведски оркестър.) Китният парад на военните погребения по едно време бе подмамил доста пехотинци към самоубийство; сантименталните селски момци изповядваха в прощалните си писма, че са завидели на техния пищно погребан другар и съселянин заради почестите, те също не искат да са по-назад по юначество, следват другаря си в смъртта и умоляват семейството, познатите и кумовете да не се скъпят и да ги съпроводят с духовия оркестър до гробището. Истинска епидемия се беше разразила по едно време в пехотата, войниците в надпревара се застрелваха със служебното оръжие, за да може местната селска Борбала да види оркестровия парад, с който съпровождат годеника c до гробището. По-късно военните власти забраниха самоубийците да се погребват с оркестрово и парадно шествие. Епидемията отслабна, пехотинците размислиха — дали заслужава да се погребваш без музика?
В една партерна къща на големия площад, в кръчмата, наречена „При златния блян“, която по цял ден беше пълна с каруцари, имаше отлично наливно, киселко хелмецко вино. Тази площ беше рай за децата. До обяд се готвеше в походните кухни, край кираджийските каруци стърчаха татарски муцуни с агнешки калпаци, в овчи шуби и бичове в ръцете, с непоклатимо достойнство и търпение; кираджии от Абауй, Боршод, Земплен и Гьомьор, които по време на панаира се дотътряха чак тук с каруци, пълни със сезонни стоки, освен това — словашки каруцари с плъстени ботуши, кръгли капи и пояси от кожа, които продаваха дърва, рижика, питки пушено сирене, саламурено сирене, сладка извара и кашкавал в овче шкембе. На този площад разпъваха шатри пътуващите циркове, тук намери подслон и първият „biograph“ в нашия град, кинематографичен театър, който дотогава бе скитал от град на град с оскъдната си програма, „със собствена генераторна електростанция“ и със собствен викач. „Цар Соломон вдига дясната си ръка!“ — се провикваше викачът от единия ъгъл на залата в тъмния биограф и действително, на трептящия екран изплуваше неясен образ, който помръдваше ръка. Филмите не ги бе много грижа за актьорите, режисьора и декорите; вярно, и публиката бе по-непретенциозна, стигаше ни простичкото чудо, гледахме вторачено, със затаен дъх как мъртвият екран се събужда за живот и прошавва. Площадът, големият, четириъгълен площад бе непрестанен извор на вълнуващи гледки. Тук дефилираха факирите, въжеиграчите и пътуващите фокусници, тук разпъваха шатри хиподрумите и паноптикумите, тук можеше да се види „еволюцията на зародиша“ и „папа Лъв XII на смъртно ложе, в естествена големина, в агонизиращо състояние“ — находчив механизъм караше восъчните гърди на мъртвешки бледния папа да хриптят и аз дълго сънувах призрака на издъхващия старик. Тук видях първата менажерия, която ужасно ме покруси, тук видях за първи път поробено живо същество, зад решетките, гледката ми се стори непоносима, чувството ми за справедливост бе накърнено и аз оглавих движение сред децата от кооперацията „за освобождение на животните“. На този площад видях първата класова борба или поне някакво нейно начално, неосъзнато припламване: един неделен следобед навъртащите се по площада земекопачи се спречкаха със строителния предприемач, който бе орязал нещо от надниците им, полицаите се притекоха на помощ на нападнатия, облечен с балтон човек, шляещите се по площада без работа войници се юрнаха срещу полицаите и за кратко време в единия ъгъл на изпъстрения с ярките фусти и колосаните забрадки на селските моми площад, претъпкан от селяни с черни ямурлуци и униформени пехотинци, бликна кръв, проблеснаха криви чекии и щикове, никой не знаеше вече защо и кого напада, сякаш се бе разразила някаква древна мъст, която не се нуждае от повод… Гледахме от балкона на жилището необичайната „революция“, чийто край беше сложен от идването на специално изпратената жандармерийска рота; жандармите се приближиха с развети петльови пера и бели ръкавици, с оръжие на рамо и извадени щикове, с елегантен марш, в ритъм, с леки стъпки, и преди да се разгърнат в линия за атака, само при вида им площадът се опразни. Паметен беше този следобед. Оказа се, че хората не се разбират напълно, у тях бушува някакъв невъобразим гняв, който съумяват да прикриват до време; и всичко, което бях виждал досега, големият площад с интересните зрелища, всичко, което можеше да се наблюдава от прозореца на хубавото ни жилище, е само мираж и едва онзи следобед за първи път бях видял нещо „истинско“ от света. Такова чувство имах.
11
Паровоз с формата на сандък, подклаждан с дърва, пухтеше на равни промеждутъци по цялата Главна улица в посока към Ручея, едно от градските летовища; десетилетие преди трамвая това особено и недодялано превозно средство осъществяваше градския транспорт, излетниците обаче го ползваха по-скоро лятно време. Щом първият сняг затрупаше пътищата, теснолинейката се озоваваше с месеци в депото и
