бледозелените поляни в гората, се виждаше заснеженият планински връх на държавната граница. Гората беше пълна с малини, с ледени извори, с ядивни гъби, хвойна, боровинки. Беше толкова „истинска“ гора, че по-късно не открих никъде нещо подобно; гледах с горчивина френските и английски лесове и всичките ми изглеждаха оскъдни, не можеха да се мерят с древната гора, където бях прекарал летата на своето детство. Гората стигаше до безкрая, беше се разпростряла на стотици хиляди холда, от поляните на Храдова се виждаше долината, шарошките и сепешките села — чист, пъстър, спокоен пейзаж, с друг климат, вкус, аромат, различен от всичко, което по-късно опознах в страната. В живота на малките градчета от околията, по фасадите на къщите и в подредбата на сводестите стаички личеше отпечатъкът на вековни, истински градове. Една истинска „родина“ бяха тези няколко области, които можеха да се зърнат от Отилия и Храдова — навярно по-истинска и по-съкровена, отколкото другата, непознатата, тогава още огромна и властна, част от която бяха те. Горе на планинския връх започваше безкрайна борова гора. Тази борова гора, чието шумолене и тишина се бяха запечатали в ушите ми така, както роденият край морски бряг непрестанно, дори в големия град, чува плясъка на вълните, в първия ден на войната беше изтръгната до корен от буря; обезумялото дихание помете голямата гора на моето детство, както и всичко, което беше част от него и бе ценно.
Горите в Банко и Храдова още се кичеха в буйна, девствена премяна, когато няколко градски семейства построиха тук летни къщи или взеха под наем стаи в миришещата на мишки, плътно обрасла с лишеи селска странноприемница. Първата представителна вила с вид на ловджийска хижа, която зърваше сред къщите в селището идващият по горския път градски посетител, беше собственост на една моя възрастна леля; лелята боледуваше от тридесет години, не ставаше от леглото, но и изпод пухените юргани уреждаше с голямо старание домашните дела и стопанисваше имота си. Тя се изнасяше тук в началото на всяко лято „на чист въздух“ — разбира се, никога не напускаше плесенясалите стаи на лятната къща, прозорецът й беше облепен с органтин40, давеше се в задушната стая, легнала с камизола и боне в бухналото от възглавки и юргани легло, сред канарчета, ибрици, плетени кошници и домашни плетива и хвалеше пред гостите преимуществата на хубавия въздух. В стаята гостът се задушаваше от плесента, от болничната миризма и задуха, но лелята никога не забелязваше това, а ежегодната „смяна на въздуха“ наистина й действаше добре, защото живя дълго. В селището течеше приветлив и мирен курортен живот, по онова време гражданството не посещаваше далечни курорти, освен ако не заболееше. Вечерният файтон докарваше от града съпрузите и провизиите за другия ден. Пламъчето на свещите, наредени по масите в ресторанта на странноприемницата, бе защитено от вятъра, вечер свиреше циганска музика, и от тази буржоазка идилия струеше невероятен покой. Взаимната обвързаност на патрицианските поколения, задушевният им начин на живот определяше и отношенията между семействата; кой би тръгнал оттук по чужди курорти, в несигурния свят? Все пак ходих веднъж с родителите си на курорт в чужбина, край Източно море, бяхме взели с нас и новороденото ми, няколкомесечно братче; майка ми се притесняваше как ще се отрази друсането от пътуването на детето и затова му окачи люлка между вратата и прозореца в железопътното купе. Благоприятното последствие от това изобретение беше, че пътниците отбягваха купето ни, а неблагоприятното — че от нашия град до Берлин братчето ми получи мозъчно сътресение в люшкащия се хамак, и сетне от Берлин не видяхме друго, освен лекари и една хотелска стая. Заради това, а навярно и по други причини по-късно не предприехме летувания в чужбина. Задоволихме се и ние с Банко, наехме вила в подножието на гората, и тук прекарахме навярно най-спокойните, безоблачни периоди от живота. Събитие на деня във вечерните часове беше пристигането на местния чугунен магнат, който по онова време си бе купил автомобил — първият, единствен автомобил в града и навярно в цялата тази част на страната –, лакираната в крещящо синьо, бавно придвижваща се, демонстративно бибиткаща кола се изкатерваше с бързината на охлюв, подпомогната от невръстните деца на летуващите семейства, по стръмнината на Банко, където я чакаше възбудена група летовници. Автомобилът на чугунения магнат, който непрестанно стоеше пред входа на странноприемницата, придаваше на летовището някаква светска окраска, и ние, децата, потни и умилени, всеки ден тикахме нагоре по баира тази придобивка на новата епоха. Чакахме я в подножието на планината, вечер към шест. Чугуненият магнат седеше разположен на седалката, палеше цигара, благосклонно ни помахваше, подсвирваше весело и тържествуващо с клаксона и се провикваше към застиналата в очакване детска армия: „Хайде, тикайте каруцата на прогреса!“ Насред пътя, при Дяволския ров срещахме стария адвокат, един от най-възрастните хора в града, който мразеше адвокатската професия, в кантората му над писалището висеше избродирана с червен памучен конец табелка със следния текст: „Полици не джиросвам!“, по цял ден обикаляше гората и ловеше пеперуди. Старият господин, вече вдетинен, също ни помагаше да тикаме каруцата на прогреса. На залез слънце стигахме до селището смъртно уморени, но много доволни. По свой си начин, макар и малко непривично, вървяхме в крак с епохата.
12
От едно панорамно възвишение на Банко можеше да се зърне градът с неговите кули, с високите покриви на къщите, с тесните улици; оттук се виждаха двете „господарски гробища“, „Розалия“ и „Калвария“, там погребваха по-отбраните семейства в гробници, а не както пролетариите и евреите — в монотонните гробищни парцели на Общинското гробище. „Розалия“ беше гробището на истински благородните, на патрициите, на големите фамилии от околността, джентри и аристократи, а в обраслите с мащерка гробове на „Калвария“ с дъх на резеда почиваха по-заможните еснафски фамилии. Градът се бе сгушил с тесните си улици, със ситните пазарчета, оскъдно скроени сред някогашната крепост и нейните бойници; високо над островърхите покриви, точно посред гъстозастроените жилищни квартали, сякаш мястото му беше очертано с пергел, се издигаше недовършената, нескопосно съградена самотна кула на катедралата. Шестстотингодишният старопрестолен храм стоеше високо над града, като отправна точка за всеки живот и мисъл, които в течение на столетия са струяли наоколо: той сякаш поддържаше във времето и през епохите равновесието на града, както реформираната Идея, възвисена в необозрими далечини над околната шумна и преходна ежедневна суетня, над привичната глъчка на града. На петдесет и три метра над града се издигаше тази стражева кула, която бдеше за пожар и над покоя в града, на петдесетметрова височина в съседство с катедралата стърчеше каменна камбанария, кулата „Орбан“, дълбокият глас на свъсено отекващите й камбани е възвестявал празници, опасност и смърт още по времето на Ракоци. С големия си, трикорабен корпус, чието точно копие бях открил в храма на Тур, с бляскавия си покрив, облицован с цветни шисти, с непохватната съразмерност на титаните катедралата се бе простряла широко над малкия град.
Винаги, когато преминавах пред дверите й, ме побиваха тръпки. Вътре, в полумрака непрестанно се отслужваха литургии или обреди пред някой от олтарите. „Какви чувства ме обземат пред дверите на катедралата?“ — задаваше всяка година любимата си тема за съчинение един от учителите ни по унгарски и всяка година с убеждение отговарях, че пред дверите на катедралата ме обземат „възвишени чувства“. Катедралата, тази голяма и съвсем завършена мисъл, донякъде тероризираше града. Идваше ни в повече и ни обезоръжаваше, бе загадъчна, мрачна и величествена, човек не можеше да свикне и да се примири с нея, живееше над града, надменна и великолепна. В една от криптите й, в голям мраморен саркофаг се пазеха мощите на Ракоци. Около саркофага лежаха лаврови венци и знамена с надпис: „Pro libertate.“ Разтрепервах се винаги, когато — по време на училищни посещения или при помени — прочитах тези слова по старите дрипи на знамената. Те имаха особен привкус, ечаха като велика, експлозивна строфа от стихотворение, при чието прочитане тръпки те пролазват по гърба. Не зная какво точно си мислех, четейки тези слова; вероятно не „за родината“ и „за родолюбието“, както повтаряха ораторите, а просто за най- първичния смисъл на думата, за свободата. Когато минавах пред катедралата, тази дума проблясваше в мен като неясен призив, за който може би си заслужава да живееш.
II
1
Повечето от браковете са мезалианс. Партньорите сами не подозират какво е онова, което ги запраща с течение на времето на два противоположни бряга. Никога не проумяват, че стаената омраза, която
