рождение. Портретът му виси на стената в моята стая, приличам поразително на него. Лицето ми е също сластно, пухкаво и пълно, чувствената ми устна е увиснала, и ако си оформя брадата, ще бъда точно копие на този чужд човек, който ме съзерцава от фотографията. И влечението си към странствания съм наследил от него, моята чувственост, славянското ми безпокойство и съмнения. Този чужд човек продължава да живее дълбоко в мен. Човек наследява от своите предци навярно не само физическите си белези; нося устата му, челото му, неговите очи, формата на главата му, но у мене са живи и неговите жестове, смехът му, похотливите наклонности, някаква отпуснатост и нехайство. И аз бих искал да нося в джобовете си счетоводството на своя живот и на делата си. В мен обаче живее и един друг дядо, който е по-суров, по- начумерен и по-педантичен, той също умрял рано и никога не съм го познавал. Тези чужди хора, с които ми се налага да живея заедно, рядко ми дават думата, на мене, такъв, какъвто съм се съградил с налучкване и мъка. Дядо ми по майчина линия например е бил същински Фалстаф на малкия град, прочут, весел по нрав бирен компаньон и кавалер на постоянната трапеза. Метода си на работа също съм наследил от него. Обичам да се пипкам като занаятчия над ангажиментите си, обичам осезаемия, физически ритъм на труда, обичам да се задълбавам и да изпипвам дреболии, предназначени за всекидневна употреба. Добър майстор съм, благодарение на него. Понякога се спречква с другия, начумерения дядо, и ако излезе по-силен, по половин година съм весел, някаква ведрина и лекота струи от работата и от живота ми, в такива моменти взема връх влечението ми към странстванията, отпътувам за месеци без план и без цел, не ме интересува какво оставям след себе си у дома и в работилницата.
Баба ми била на шестнайсет години, когато се омъжила за него. Образът на тази жена е скрит зад фин воал. Живяла с дядо ми всичко на всичко четири години, родила майка ми, сетне още едно дете и умряла от родилна треска. Никой в семейството не говореше за нея. Дори името й научих случайно, майка ми веднъж неволно го изрече. Била дъщеря на Йеленфи. Нейното дете, заварените й деца не я споменаваха. Беше се запазила една-единствена нейна фотография, цветна портретна снимка, която изобразяваше красиво и тъжно, обикновено женско лице, по-скоро на девойче, отколкото на млада жена. Тайната й, ако е имало такава, се пази дълбоко от фамилията, от покойниците. Заварените й деца говореха за нея с нежелание; майка ми едва си я спомняше. Била сираче, възпитавала я нейна по-възрастна роднина. Мисля, че е била бедна. Дядо ми минавал четирийсетте, когато останал вдовец с пет деца и взел за съпруга тази девойка, която трябва да се е лутала смутено из голямата къща като осиновено, шесто дете. Казват, че никога не се смеела. Седяла навъсено на дългата, семейна маса, от дясната страна на дядо ми, живеела в семейството като чужд човек. Дядо ми бил човек с весел нрав, шегобиец, неговите истории забавлявали всички. Понякога развеселявал и тази печална жена, която в такива моменти ставала от масата, слагала кърпа на уста, и „отивала да се усмихва в съседната стая“. Срамувала се да се смее… Каква ли е била тайната й? Считала майка ми, първото си дете, за невъобразимо грозна, срамувала се от грозотата на новороденото, не можела даже да го гледа и колкото пъти го кърмела, закривала лицето на детето с кърпа. Майка ми знаеше това, казали й го по-късно нейните сестри, тя ми го е разказвала. Четири години живяла в семейството тази тиха, тъжна, вероятно психично болна жена. И от нея имам нещо в живота. Голяма част от страховете си дължа на нея. Вероятно се е срамувала пред порасналите деца, пред големите дъщери, нейни връстнички, от своята съпружеска роля, изпитвала е срам от материнството в едно семейство, където децата на първата съпруга пазели ревниво авторитета и паметта на мъртвата. Вероятно всичко правела погрешно, несъвършено и неловко, уплахата й я подтиквала към истерична самоотбрана, затова „тичала да се усмихва“ в другата стая, когато дядо ми разправял закачки, затова мълчала винаги, затова смятала за тъй „невероятно грозно“ собственото си дете, сякаш с това самоунижение се стремяла да умилостиви паметта на мъртвата съпруга и тираничните деца. Ако се страхувам от лудостта, в мен проговаря тази жена. Дори кръщелното й име не зная; никой никога не произнесе името й пред нас. Беше се появила за миг във фамилното съзвездие и начаса се бе пренесла в нищото. Злокобен спомен бе оставила тази поява, който я е познавал, все говореше за нея със сведени очи. На фотографията е облечена със светлосиньо бродирано елече, на бялата й, по момински нежна шия виси сребърен кръст на тънко черно шнурче, а в деколтето на блузата е закичена ситна китка момина сълза. Очите й са пусти, чисти, тъжни, както стъклени топчета. Тези двама души продължават да живеят в мен.
3
Едното от момчетата, Йеньо, най-възрастният брат на майка ми, искал да стане музикант, но успял да попадне само във военния оркестър и от отчаяние се застрелял, когато бил на служба в Пола с частта си. Музикалните наклонности съпътствали фамилията докрай, като някакво проклятие. Повечето членове на семейството чувствали в себе си неосъществено дарование. Едно от момичетата рисувало, друго пеело. Майка ми също се занимаваше ревностно с музика и съвсем не без дарба. Другата по-голяма сестра, която беше отишла във Виена, бе предала музикалния талант на децата си, на своите шест дъщери, една от които и днес е световноизвестна балерина, другите също живеят от музиката и за музиката, композират, преподават, изнасят концерти. Музиката беше онази възвисена стихия в живота, в която те диреха убежище и безжалостно принуждаваха нас, по-късните потомци, да ги следваме в тази приповдигната империя и да подражаваме на техните увлечения. В детството си съм слушал и учил повече музика от професионален музикант. Навярно затова нямам никакъв слух. Музиката ми втръсна отрано, по-късно упорито отбягвах империята на звуците и макар понякога с носталгия да мислех за това, което бях изгубил, обидено и с нервна чувствителност се абстрахирах от всякакъв вид музика. Веднъж в Париж случайно попаднах в една концертна зала, където свиреха филхармоници; когато музиката зазвуча, ме обзе пристъп на невротичен смях, който не престана и накрая трябваше да ме изведат от залата… Никога не можах да разбера Йеньо, който се беше застрелял, защото не можал да стане музикант. За мен музиката беше наказание, упражнение за пръстите, майка ми седеше до мен с тръстиковата пръчка и всеки път, когато вземех някой тон с погрешно поставени пръсти, ме удряше през ноктите. И до днес така слушам музиката — за която все пак копнея, както заточеникът копнее за полузабравената си родина –, сякаш доказвам на себе си, че ето на, не боли чак толкова много.
Едно от момчетата се беше застреляло, защото не успяло да стане музикант, а другото бе напуснало гимназията, понеже се почувствало призвано за месар. Странно семейство. Малкият брат на Йеньо, Дежьо, тъкмо завършвал шести гимназиален клас, когато го обладал този мерак, изправил се пред дядо ми и му признал, че не може нищо да стори и ще трябва да се откаже от хуманитарните науки, защото непреодолим подтик го тласка към месарското поприще. Като строг, но справедлив човек, дядо ми първо поискал време за размисъл при вестта за странното желание. След като изтекло времето за размишление и преценка, той повикал Дежьо, дълго го увещавал, после здравата го набил. Боят по онова време бил всепризнато педагогическо средство, плесниците били част от трудовото ежедневие, нещо като молитвата или домашните упражнения. Всъщност всекидневният пердах нямал някаква специална цел или предназначение, родители и възпитатели удряли заради самото удряне, това било част от традицията. След пердаха дядо ми заявил, че размислил по въпроса и не възразява Дежьо да си смени професията. На шестнайсетгодишна възраст, със свидетелствата за шестте завършени гимназиални класа в джоба, го изпратили на бърза ръка месарски чирак в столицата.
С този интересен човек съм се срещал само два пъти. В семейството го споменаваха тихомълком, като някакъв луд. Мисля, че беше здрав като бик, един от онези редки хора, които се осмеляват и умеят да живеят според наклонностите си. Страшно е дори да си представи човек що за обезверен, угнетен по нрав и може би патологично опасен по наклонности човек би станал Дежьо, ако „меракът“ не го беше обладал навреме и той действително завършеше класовете на гимназията, издържеше матурата и станеше чиновник, залутан сред чуждите и ненавистни нему класа и поприще! А така, доколкото можех да преценя, Дежьо си остана простичък, работлив и доволен човек, ожени се навреме, отвори дюкян, възпита хубавите си дъщери и когато настъпи часът му, умря с християнска търпимост и смирение; във всеки случай живя по-дълго от средното за мъжете от фамилията. Въздигналото се, честолюбиво семейство, разбира се, никога не проумя бягството на Дежьо. Синът на „фабриканта“, чиито път към висшето общество бе отворен, който има възможност с ранг и диплома да си пробие кариера сред господата, остава занаятчия, и отгоре на всичко си избира непривлекателния, окървавен ръчен труд на касапите — кой може да го проумее това? Дежьо вероятно се е страхувал донякъде от тази „господарска класа“. В решението си е бил подтикван и от някаква унаследена занаятчийска гордост, чувствал се е непохватен и чужд в онзи другия, по-фин свят, неутолима
