нажежава съжителството им, не е резултат само на краха на половите съприкосновения, а е израз, казано най-простичко, на класова ярост. Десетилетия скитат по ледените полета на скуката и навика, мразейки се взаимно, защото единият е бил възпитаван по-изискано, по-фино, държи вилицата и ножа по-грациозно, или защото е донесъл със себе си от детството изящния кастов дух. Скоро след като емоционалната връзка отслабне, избухва класовата борба между двама души, които спят в общо легло, хранят се от общо блюдо и най-често сами не проумяват какво мразят у другия, тъй подмолно и потайно, когато като цяло и наглед всичко между тях си е съвсем наред. Те мразят, презират или завиждат на другата класа. Ако мъжът има „по-изискан“ произход, жените, разбира се, с удоволствие се припичат откъм слънчевата страна, пред света са нахакани, държат се наперено и предизвикателно, качени на високия пиедестал на обществения ранг на своите съпрузи, ала у дома, в леглото и на масата, с натрапчива последователност си отмъщават за някое изстрадано древно оскърбление. Много редки са браковете, при които чувствителността към ранговете на единия от брачните партньори не се накърнява от сана, заеман от дядото на другата половинка, от пропилените в миналото имоти, и не чува час по час от своя по-високопоставен брачен партньор, че „у дома това беше така, онова беше иначе“. В семейството винаги има и класова борба.
Тази класова борба бушуваше и в нашето семейство. Никой не знаеше за нея, никога не говореха за това. Родителите, бабите и дядовците на майка ми са от така наречените „прости хора“; дядо й бил мелничар, а баща й — дърводелец, когото, тъй като по-късно всъщност разширил работилницата си и работел с множество чираци, в семейството споменаваха като „фабриканта“. Към края на живота си вече бил истински предприемач, не работел с длето и ренде, а само приемал поръчките и разпределял работата. Това издигане в ранг не ни беше помогнало много. „Позорът“ на физическия труд бе неразривно свързан със спомена за него. Пред хората, разбира се, го приемахме, този скромен праотец, който „със собствени сили“ беше постигнал толкова много, бе фабрикант, не работеше, само приемаше поръчките. Семейството на баща ми обаче, и ние, децата, бихме предпочели дядо ни да е бил цял живот градски чиновник със заплата от тридесет форинта, наемен писарушка или областен служител-голтак. В детството си дълбоко се срамувах, че дядо ми по майчина линия някога е работил с туткал, трион и ренде. Никога не бих споменал пред своите другарчета по игра, пред съучениците си за този дядо-занаятчия. Бяхме го потопили в хаоса на миналото, наложеше ли се, говорехме за него, за „фабриканта“, по-скоро със сведени очи. Пред познати, които го помнеха, почитахме паметта му с известна героична интонация, с кротко и съзнателно самолюбие, с един тон, според който „трудът не е срамен“. О, ама разбира се, приемахме го и този дядо, какво бяхме виновни ние. Впрочем, отдавна се бе споминал и ние, децата, дори не го познавахме, тактично беше изчезнал в смъртта, горкият, нямал е и четирийсет и седем години, когато са го погребали. Все пак ми се струваше, че той е навлякъл позор на фамилията, без да зная кому точно, на бащината ми фамилия ли, на децата ли, на мен ли. Баща ми винаги говореше с почит и признателност за семейството на майка ми; детските уши обаче са чувствителни, в почитта и признателността долавяхме някакво несъзнателно любезничене, преиграно кавалерство. Баща ми вероятно би приел, дори ако дядо ми по майчина линия е кучкар; със същото онова кавалерство, с което бе приел изцяло и майка ни. Но класовата борба се водеше с подобни деликатни маниери, с тези кавалерски оръжия. Ние, децата, вече по-злорадо и съзнателно отхвърляхме фамилията на майка ми. Просто не говорехме за нея. Вече ходех в университета, когато оздравях от този сляп, малодушен и фалшив страх, и фамилията на майка ми започна да ме интригува, започнах да проумявам колко неразривно съм свързан с нея и колко много съм син и на майка си.
Животът преминава в мрачина, неизречени слова, жестове, които овреме потискаме, мълчание и страх, това е животът, истинският. Равновесието в семейството е нещо крехко, както всяко живо равновесие. Мисля, че не се обичахме и мразехме по-иначе, отколкото повечето семейства. Християните не познават онази отчаяна, съзнателна вкопченост един в другиго на еврейските семейства. При евреите най-напред е семейството и сетне идват неговите членове; в християнското семейство всеки, доколкото може, живее първо за себе си и има ли излишък на чувства, дава нещо, къде повече, къде по-малко, и на семейството. Евреите живеят заради семейството, християните живеят от семейството. Изключенията не са интересни; в общи черти е така. Разбира се, че „се обичахме“. Родителите ни бяха нежни с децата, възпитаваха ни грижовно, баща ни бе добър до изнемога към нас и изпълняваше всяко наше желание. Все пак, с времето семейството се разцепи на две страни, страната на майка ми и тази на баща ми. Воювахме един срещу друг, както гвелфи и гибелини. Защо? Майчината страна бе обладана от някаква докачливост, сприхавост, ревностна възбуда, диреща равносметка за онеправдаността, семейната атмосфера бе гръмотевична поради неразискваните въпроси, спречквахме се заради четките за дрехи, но винаги ставаше дума за друго. Ставаше дума за миниатюрната революция, която избухва в историята на всяко семейство и има своя четиринайсети юли и своя термидор.
2
Запътвам се сред мъртвите, не бива да повишавам тон. Неколцина измежду тези покойници са мъртви за мен, други живеят в моите жестове, във формата на главата ми, както пуша, любя се, едва ли не по тяхно поръчение ям определени ястия. Много са. Човек дълго се чувства сам сред хората; един ден пристига, придружен от своите покойници, забелязва постоянното им, ненатрапчиво присъствие. Без да мътят вода. Късно се сродих със семейството на майка ми, един ден чух гласовете им, както си говорех, видях жестовете им, както поздравявах, както вдигах чашата. „Индивидуалността“, късчето ново, което човек добавя към себе си, е незначително в сравнение с наследството, което мъртвите ни завещават. Хора, които никога не съм виждал, продължават да живеят, да се гневят, творят, жадуват и боят в мен. Лицето ми е копие на дядо ми по майчина линия, ръцете си съм наследил от бащината си фамилия, темпераментът ми е на някой родственик на майка ми. В определени моменти, ако ме обидят или бързо трябва да взема решение, вероятно мисля и казвам буквално онова, което е мислел един от дядовците ми в моравската мелница, преди седемдесет години.
Малко предмети, всичко на всичко една фотография и една бирена халба са ми останали от бащата на майка ми. Върху халбата за бира е щампован ликът на дядо ми. Там и върху фотографията се вижда, пухкав, пълнолик мъж с високо чело и оформена брада, с увиснала чувствена, набъбнала долна устна. Седи в обточена с гайтан маджарска дреха, но е облякъл към нея панталони и трандафори. Бил човек с весел нрав, бързал да живее, женил се два пъти, родили му се шест деца. Печелел много и никога не изучил счетоводството, носел сметките, полиците в джоба си и когато умрял, на четирийсет и седем години, оставил след себе си дългове и безпорядък. Но в дядовия дом се живеело весело. Многолюден бил този дом, живеели заедно с калфите и чираците, често по обед на масата сядали двайсетина души.
Вдясно от входа, в „мострените стаи“ трупали новите мебели. Мебелите на дядо ми се купували в околността, той обзавел и няколко от салоните на егерския архиепископ, там, в приемните на архиепископа и до днес стоят масите и фотьойлите с щемпел „Й. Р.“. Жилищният дом и работилницата се простирали върху огромен терен. Да, във „фабриката“ вече работели и с машини, със сложни струговъчни станове, дядо ми обаче докрай водел счетоводството в джоба на палтото си, записвал с молив върху късове хартия прихода и разхода и от време на време губел хартийките.
Занаятчията тогава все още „странствал“, неделима част от чирашките годините били и годините на странстване в чужбина. Ученият човек с десетилетия не напускал своя град, а този, който се озовял в чужбина, минавал донякъде за авантюрист. Пъстротата и хаоса на света опознавали само занаятчията и действащият офицер, когото зачислявали ту тук, ту там в страните на Монархията. Дядо ми странствал из Чехия и Германия, а по-късно, вече като майстор, ходел често да пазарува във Виена и научавал новите тънкости на развиващия се занаят. Във всеки случай знаел за света повече, от обкръжението си, от учените глави в малкия град. Бил сърцат, жизнерадостен и неспокоен по нрав човек, обичал обилната храна, наливал се с пиво, прекланял се и пред женските прелести. Ако пред портата прозвучала песента на странстващите калфи: „Ein armer Reisender…“41 — дядо ми се провиквал през остъклените двери на „продавницата“: „Wer arm is, der soll nich reisen“42; но сетне поканвал странника и го нагостявал. Тримата си сина пратил в добри училища, единият отишъл в школа за кадети, другите двама — в гимназия; дъщерите му се задоволили с четене и писане, само майка ми по-късно, след смъртта на дядо, завършила висшето девическо училище, педагогическата школа.
Това е всичко, което зная за дядо си; никога не съм го виждал, той умрял двайсет години преди моето
