тъмницата на нощните кафенета, от безрадостните увеселителни локали в Германия, където в течение на десетилетия той се подвизавал на пианото, гуляел, пиел и пушел до зори и на четирийсетгодишна възраст неизлечимо заболял. Знаеше, че не му остава да живее дълго, и отчаяно четеше всичко, което му попаднеше — не обичаше художествената литература, но особено го привличаха студиите по естествени науки, физика и главно математика –, и той наистина заприлича на осъдения на смърт от анекдота, който искал да научи бързо английски преди екзекуцията си. Ерньо също „искаше да навакса своите пропуски“. За военния живот си спомняше само с неприязън. Макар по дилетантски, но все пак знаеше много, най- хубавите спомени от юношеските ми години са дългите полемики и разговори с Ерньо за астрономия, геология, атомни експлозии; и като по чудо аз, който в училище винаги съм се провалял по математика, разбирах и най-заплетените интегрални изчисления, ако ги обясняваше Ерньо. Той ме научи да разсъждавам методично по математически въпроси, от няколко негови вметнати изречения внезапно осъзнах, че математиката не е някаква магическа абракадабра, а поредица от изчистени и прости идеи. На пианото, разбира се, той никога не седна.
И на война потегли така, безмълвно, неспретнато, натъпка джобовете си с цигари и шоколад, сякаш отиваше на излет. „Also“44 — каза и се спря на вратата, когато започнахме да се сбогуваме, усмихна се смутено, колебливо протегна ръка, сякаш се готви да иде просто тук, в съседство, дори не заслужава да говорим за това и не разбира защо сме толкова възбудени, понеже отива просто за малко ето тук, на война. Най-много се страхуваше, че ще го целуне някой, майка ми или децата; мразеше прочувствените семейни сцени, звучните прощални целувки, лицето му издаваше ужас, примесен с отвращение, очевидно това му подейства най-мъчително от войната, тази прощална сцена. Стояхме уплашени около него, децата усещахме Ерньовия свян и потресени, безмълвно го придружихме до стълбището, защото междувременно се беше случило нещо, което никой, най-малкото Ерньо бе очаквал: бяхме обикнали този дебел, печален, болен и неспретнат човек. Тази обич ни завладя внезапно; няма по- необичайно явление в семейството. Теглеше ни към него, както към никой друг, навярно и един другиго не се привличахме така. С бавни, олюляващи се стъпки Ерньо отиде на война, дълго гледахме подире му от портата и бяхме готови да се обзаложим, че дори небето да се продъни, пак няма да извърне глава от ъгъла… как ли пък не, тъкмо той, беглецът, ще ни помаха от ъгъла, когато тръгва на война и тъкмо той ще се отдаде на подобно „gefuhlsduselei“45! Не извърна глава и ние стояхме на портата, плачехме и ядно се смеехме, и установихме, че този четирийсетгодишен Ерньо е още съвсем дете. Ето, сега отива на война, с натъпкани джобове, натоварен с плетени маншони за ръце, шоколад, термометър, лагерен далекоглед, джобно ножче с тирбушон и каквото още неминуемо трябва за една война — защото прекараните в Германия години бяха възпитали известна педантичност у него –, и не би погледнал обратно към нас за нищо на света, защото се срамува! Но знаем, обича ни и той — един Господ знае как стана това, някак всички ние се бяхме сближили с Ерньо, дори и прислужниците. Впрочем той беше единственият в семейството, който разбираше нещо от математика; сега вече бяхме останали насред войната без Ерньо и нямаше кой да ни изнесе след вечеря беседа за атомната експлозия.
Както обаче бе тръгнал, все тъй неспретнато и олюлявайки се, само че много по-бледен и с посребряла глава, един ден той се върна. „Also“ — каза и захвърли на земята раницата и коженото си палто, ръкува се с всички подред, дори и с най-малкото ми братче, което тогава беше едва седемгодишно — радушно, но предпазливо раздруса ръка с всички нас и смутено премигна иззад очилата си, защото очевидно се опасяваше, че някой ще го прегърне и разцелува. Чувствахме, че сме длъжни да почитаме предразсъдъците на завърналия се у дома от войната герой и доколкото можеше, сдържахме изблиците си. Ерньо впрочем бе приключил самостоятелно с войната; когато забелязал, че сътрудничеството му няма вече никаква цел, просто се демобилизирал и се прибрал у дома. Процедираше тъй методично и самоволно във всичко. Сега, когато войната му беше дотегнала, той се готвеше за Швейцария и естествено, желаеше отново да основе оркестър. В най-голямата суматоха уреждаше делата си така спокойно, сякаш нито държавната власт, нито преобърнатият световен ред можеха да променят с нещо намеренията на човек, решил категорично и съзнателно нещо. В хаоса Ерньо действаше целенасочено и един ден замина за Швейцария, организира свой оркестър и ни написа само радушни по тон, поздравителни редове от един хотел в Сен Мориц. Стремеше се да постъпва самостоятелно и насред ограниченията на историята. Смяташе, че свръхчовекът има право на това.
С историческата съдба Ерньо някак се бе преборил, но с онази другата, по-малката съдба, от която е изтъкана историята на частния живот, не успя да сключи мир. До деня на смъртта си той свиреше на пиано в кафенета, забавляваше в швейцарски и германски локали еснафите, които обслужваше и презираше. Всяка зима се завръщаше в странноприемницата на Сен Мориц и в тази странноприемница аз изживях едно от особените, неловки, безпокойни унижения през моя живот, което и днес времето и разстоянието не са заличили изцяло у мен. Тогава вече бяха настъпили вихрено-смутните години на мира и учех във франкфуртския университет. Един ден Ерньо ме покани при себе си в Сен Мориц. Бях получил писмото му сутринта, на обед вече пътувах. Никога не бях ходил още в Швейцария. Облякох най-хубавите си дрехи за из пътя, купих нова вратовръзка, тогава набавих и първата си пижама в живота, защото се приготовлявах за „големия свят“ и щях да се притесня, ако в изтънчения хотел на Сен Мориц Ерньо се посрами с мен. Имах сценична треска. Швейцария също ми действаше толкова театрално, невъобразимо. Пристигнах в шест следобед, Ерньо ме чакаше на гарата гологлав, с мушама за дъжд, изпод чиито хлабаво закопчани краища се бяха подали белият пластрон и бялата фракова вратовръзка на вечерното му облекло. Беше бледен и смутено се усмихваше; може би пак се страхуваше, че искам да го разцелувам. Мен обаче ме поразиха парадните одежди на Ерньо, ризата на фрака и папийонката; едва в този миг се досетих, че тук, в Сен Мориц, Ерньо е служител, в изискания хотел, където се готвехме да отидем, Ерньо е своего рода официант, който и денем е принуден да ходи униформен. В мига на поканата бях забравил за тези обстоятелства от живота на Ерньо, пътем също не ме беше много грижа за тях; сега обаче трябваше изведнъж да прозра, че Ерньо не е онзи вуйчо-буржоа, който прекарва зимните месеци в Сен Мориц и в добро разположение кани за няколко седмици своя учещ в близкото университетско градче племенник, а е беден пролетарий, който ходи в голямата и аристократична странноприемница по слугинското стълбище, храни се с келнерите и живее от бакшиши… Всичко това ужасно ме болеше, защото обичах Ерньо. Постарах се да се държа непредубедено, любезно; финият слух на Ерньо обаче не можеше да бъде измамен. Той също почувства, че е допуснал грешка; една от незнайните, необясними грешки, които не могат да бъдат поправени.
Последваха три мъчителни дни. Ерньо и членовете на оркестъра му бяха подслонени на най-горния етаж на хотела, в таванските стаи. И аз получих тук квартира. На обед и вечер се хранехме наистина в ресторанта, но час и половина преди общата трапеза на гостите. Сервираха ни в едното кътче на бляскавия ресторант и щедро ни поднасяха от всички вкусотии, както е обичайно за големите хотели, „персоналът“, благодарение на солидарността на главния готвач, се хранеше навярно по-вкусно, отколкото знатните гости… Вероятно от всичко получавахме „primeur“, най-фините хапки. Все пак ядяхме „отделно“, като прокажени, и келнерът ме обслужваше с някакво колегиално благоразположение и задушевност, сервирайки ми специално вкусните хапки, които имах желание да запратя по него ведно с чинията. През тези три дена всичко беше различно от онова, с което бях свикнал досега. Пътят, водещ от света към самите нас, е дълъг и сложен, и е изпълнен с тъй мъчителни отклонения, чиито смисъл, значимост осъзнаваме едва след време. Тези три дни в швейцарската странноприемница, когато гостувах на Ерньо, един от най-фините и благородни хора, които съм срещал през живота, бяха решаващи в моя живот. Тогава научих от непосредствен опит, че има два свята, първа и втора категория. Стоях зад кулисите, виждах механизмите на живота. Бяха ме възпитавали за „господин“; Ерньо се числеше към „персонала“ и сега ме беше хванал за ръка и ме бе отвел със себе си за няколко дни в онзи, другия свят. Тези три дена бяха ад. Ерньо „работеше“ следобед от пет до полунощ в ресторанта и в кафенето. Аз, разбира се, нямах никаква работа в ресторанта през времето, когато знатните люде вечеряха там, но свит в едното ъгълче на кафенето можех да слушам германските оперни потпури, които Ерньовият оркестър изпълняваше с невъзмутимото съзнание за дълг. Чувствах се прокажен, омърсен. Ненавиждах Ерньо, който ме бе „повлякъл“ със себе си в този принизен свят, чувствах, терзаейки се, че трябва да съм солидарен с Ерньо, @тъй изисква някакъв по-висш закон, и въпреки това не издържам тази оскърбителна солидарност, не смея да се появя сред хора и какво ли би станало с мен в другия, по-хубавия свят, към който принадлежа, ако някога излезе наяве, че съм спал сред прислужниците в таванската стаичка на един голям швейцарски хотел?…
Поканата на Ерньо гласеше за две седмици. На четвъртия ден избягах. Смутен и изчервен излъгах нещо
