Ерньо, който със сведена глава мълчеше, хъмкаше, без да ме гледа в очите. Отидох на гарата сам, Ерньо не ме съпроводи. Скъсахме, без думи, никога вече не се видяхме, не ми написа дори писмо. Изглежда, беше ме претеглил и намерил за лековат. Тази рана заздравя едва след дълго, сънувах тези дни в Швейцария, скърцах със зъби насън и запращах подир келнера препълнената с фини хапки чиния. Ерньо умря след няколко години от своята мъчителна и болезнена болест. Никога повече не отидох в Сен Мориц. Понякога се случваше да минавам наблизо, през миниатюрните планини на Енгадин; отбягвах винаги Сен Мориц. Подобно нещо е по-силно от разума, от намерението, усмотрението. Мисля, че се страхувах да не ме познае някой келнер.
5
Богатият роднина, чичо Матяш, живееше над всички останали роднини невидимо и непристъпно, като далайския лама, на когото всяка изречена дума е откровение. Този чичо имаше невъобразимо много пари, никой не знаеше със сигурност колко, но дори песимистите предполагаха, че са поне стотина хиляди форинта. И което е най-чудното, този богат роднина никога не се занимаваше със сделки, печелеше парите си с абстрактни философски учения и с педагогически услуги. В течение на десетилетия бил възпитател, по- късно и правен съветник на един романтичен унгарски благородник, граф Андраши от Краснахорка. Един ден те се скарали, чичото се върнал във Виена, започнал да преподава в Терезианума. Изнасяше лекции по право, както той казваше: „философия на правото“. Андраши му пратил в писмо компенсацията от шестдесет хиляди форинта, шестдесет банкноти по хиляда; дотолкова не почитал парите, че дори не ги пратил препоръчано и не прибавил нито дума към хилядарките.
Чичото сложил хилядарките настрана, установил се във Виена, живеел в Терезианума в две малки стаи, и възпитал поколения унгарски и австрийски магнати. Побелял рано и имал оформена бяла брада, както дядо Боже. Бил боязлив, чувствителен и изискан в помислите човек. Като именит преподавател по право, лектор в Терезианума, юридически съветник и довереник на унгарските графове, той бил един от първите в Австрия, който, десетилетия преди Виктор Адлер46, се обявил на публични лекции за привърженик на социализма. Това било едно чисто гледище, незаразено от партийно- политически интереси. Изнасял лекции на занаятчиите и работниците за социализма, за Маркс и Ласал. Той учредил първия австрийски работнически кооператив и дал десет хиляди форинта на първото благотворително работническо сдружение. Злоупотребили с неговата благонамереност и доверчивост, приели парите му, а него, „християнсоциалистът“ — тогава това понятие не било още познато — кадровите водачи на движения, професионалните революционери обругали. Чичото не се обезсърчил. Издавал брошури и проповядвал „социалната същност“ на християнството. През деветдесетте години в английската долна камара били прочетени извадки от негова брошура, като висш пример за „идеален социализъм“. Партиите не го приеха никога, до края на живота си той остана самотно явление, считаха го за романтичен социалист-теоретик, който иска да разреши социалния въпрос с каритативни средства. Наистина, у този любител-социалист съжителстваше някаква особена надменност — не само в личността, но и в съчиненията му –, надменността на духовния човек, който не умее да се пригоди към каквато и да е колективност. Раздаде голяма част от парите си на работническите движения, защото убежденията му го подтикваха към това, но не застана сред тях. Цял живот остана преподавател, по-късно ректор на Терезианума.
Този човек, по-голям брат на моя жизнерадостен и разпилян дядо, бе най-възрастният чичо на майка ми. Моравец по произход, както и цялата фамилия по майчина линия, но възпитаван в Австрия, тялом и духом той се чувстваше австриец. Бе навярно единственият човек, който се отнасяше безкористно и добросърдечно към майка ми. Веднъж завел със себе си в Моравия поотрасналата девойка и й показал дядовата мелница. Навярно това пътешествие, седмиците, прекарани с известния, богат чичо са били едничкият щастлив спомен от сиромашкото и мащинско детство на майка ми. Най-напред отишли в Иглау и посетили тамошните роднини в тяхната красива, многоетажна къща на главния градски площад. Тук живеел един от по-малките братя на чичото, заможен човек, който си останал моравец, дигнал голяма къща и минавал за уважаван гражданин в богатия град. Това пътуване поласкало честолюбието на майка ми, нейните страхове за малоценност, развити в пъкъла на детството, били донякъде притъпени от съзнанието, че към фамилията се числят и почитани в чужбина, уважавани люде, такива роднини като учения чичо Матяш във Виена и заможните обитатели на къщата на главния площад в Иглау. Потеглили в зори от моравския град, прекосили пешком планината, в която на една от поляните се издигала дядовата мелница. Чичото, в тържествен черен „gehrock“47, водел племенницата си по горския път и й разказвал за своето детство, когато с братята и сестрите си, сред тях и моят дядо, изминавали всяка утрин пешком няколкокилометровия горски път, който водел от мелницата до градското училище. Това, което ни остава като безценен дар в живота, от което трупаме запасите на нашата вяра и благонамереност, най-често е просто такъв неочакван, незначителен дар, какъвто бил за майка ми този утринен излет през моравската гора, към дядовата мелница. Чичото също се разнежил, брадатият авторитет заговорил с човешки глас. Майка ми много пъти е разказвала за това утринно странстване в непознатата гора, за внезапно бликналото щастливо усещане, че има семейство, част от което е и тя. В мелницата вече живеели чужди хора, но въпреки това останали до вечерта, чичото показал на майка ми тайните кътове на детството и й разкрил особената география, очертала скритите граници на пропадналата семейна империя. По-късно поканил веднъж майка ми и във Виена. В свърталището си старият ерген се грижел с непохватна нежност за младата девойка — чичо Матяш живеел аскетичен живот, това винаги ми е изглеждало съмнително; никой обаче никога не бе дочул галантни или емоционални истории за него –, водел я по музеи и по своя недодялан, мечешки начин направил всичко, за да смекчи една по-скоро предполагана, отколкото явна детска трагедия. Чичо Матяш се постарал да спаси това, което детството не успяло да опустоши изцяло у майка ми и още можело да се спаси. Бил добър педагог и добър човек.
И понеже бе и неимоверно богат, семейството гледаше на него с надежди и почит. Не смеехме да го безпокоим нито с писма, нито с посещения. Навестихме го във Виена само веднъж и това заплетено посещение така се е запечатало в спомените ми, сякаш бяхме попаднали в страната на великаните. Самото понятие за чичото будеше гигантски представи, това полубожествено същество се въздигаше над нас с необичайните си и несъразмерни пропорции: чичото беше „много“ добър, чичото бе „изключително“ богат, чичото беше юрист и педагог „с европейска слава“, чичото говореше на „всякакви езици“ и на ръст бе също „огромен“. Накратко, свръхчовекът на фамилията, към когото можеше да се подходи само със своего рода религиозно благоговение. С такива чувства го навестихме в Терезианума, облечени с празнични дрехи, с разтреперани колене. Чичото бе седнал да закусва и действително беше изключително месест и голям. Седеше на масата по спален халат и закусваше кафе във филджан, много по-тумбест от нормалното, разбърквайки със супена лъжица захарта в подобната на гърне чаша, всички останали домакински вещи бяха разположени около него в особено скроените си, невероятно пресилени размери, както подобава на един великан на фамилията. Освен това бе глух и беседвахме, като си крещяхме; глухотата му тогава ми се стори естествена, в детинското си смущение счетох за разбираемо от само себе си, че чичото не чува като повечето нормални хора, а трябва да крещим, ако искахме думите ни да стигнат до ушите му. Седяхме вцепенени около него и наблюдавахме закуската на великана.
Дълго след това си мислех, че приборите на чичото са ми се сторили тогава тъй прекомерно необичайни единствено заради изкуствено уголемяващата перспектива на детското зрение; но след смъртта му, когато фамилията си подели наследството, един такъв алтвиенски филджан попадна и при нас и не можехме да се начудим на истинските му размери. Филджанът беше тумбест и дълбок като супена чиния. Чичото със сигурност бе изключителен човек и присъдите му за добро и за лошо, за общество и семейство, за пари и домакински вещи имаха по-други мерки, отколкото на съвременниците му като цяло, живееше с по-друг аршин и в житейския си път, в своето мислене, в морала и в оценките си той съумя по своеобразен начин да се съхрани като личност. Епохата беше благоприятна за подобни чудати бели мечки; това бе златната ера на личната инициатива, на индивидуалистичния мироглед. Чичото, един от любителите-предвестници на социализма, в никакъв случай не беше „колективист“. Бе съумял свободно да разгърне своите физически и душевни пропорции и в своята изключителна външна и вътрешна структура да остане нравствен и напълно хармоничен, дисциплиниран човек.
Никога не успях да разгадая тайната — защо използва това виенско посещение, за да запознае мен, детето, с техническото устройство на една австрийска дъскорезница. Изглежда, беше неизлечим педагог и
