смяташе за необходимо аз, неговият най-млад племенник, да напусна Виена, обогатен с „практически познания“. На закуска дълго ме разглежда с присвити вежди, в ранните следобедни часове ме хвана за ръка, качихме се на трамвая и поехме към едно от предградията на Виена, по безлюдните и мръсни улички пешком се озовахме пред портала на една парна дъскорезница. В канцеларията той обстойно се представи, изреди всичките си титли и доведе до знанието на малко изненадания, но почтително заинтригуван директор, че желае да запознае своя племенник, пристигнал от далечни краища, с методите на парната дъскорезна индустрия. Директорът видимо се учуди. Аз бях много изплашен. През дългия път чичото не бе пуснал ръката ми, сякаш се опасяваше, че ще избягам; самото обстоятелство, че трябва да прекарам следобеда в компанията на този огромен човек, ме съкрушаваше и ме изпълваше с лоши предчувствия. Повиканият началник-цех ни заведе в дъскорезницата, където за гледане имаше толкова, колкото във всяка една дъскорезница; ни повече, ни по-малко. Парният трион фучеше и цепеше дънерите; навярно при по-приятни, по-естествени и по-малко тържествени обстоятелства тази гледка би приковала вниманието ми, но така, заклещен в желязната хватка на чичовата лапа, не разбрах нито дума от беседата на началник-цеха и се чувствах много зле. Умът ми просто не можеше да побере защо чичото ме бе довел тук, когато във Виена има музеи, зоологическа градина и разни други забележителности — защо трябва да слушаме беседата на началник-цеха, който, надвиквайки свистенето на парния трион, се стараеше да избоботи вещите си констатации в глухите уши на чичото? Крещящият човек, чичото, който бе свил дланта си като фуния зад ухото и с особено доволно изражение на лицето слушаше обясненията, свистящият и пищящ парен трион, голямата, всеобща врява и хаос, които тук, във Виена, неочаквано ме заляха, направо ме доведоха до припадък. Чичото, парният трион, животът, такъв, какъвто е, не могат да бъдат разбрани!… — мислех си отчаяно. „Това ли е, значи, парният трион?“ — питаше, крещейки, чичото и с длан зад ухото, неспокойно се надвесваше, за да не изпусне ни дума от разясненията на началник-цеха. „Значи това е парният трион!“ — се обръщаше сетне към мен с поучителния тон на непоправим педагог, с интонация на откровение. Така обходихме базата, крещейки и напосоки. Сетне ме заведе с трамвая у дома си, в Терезианума, и никога не ми разкри какво свое педагогическо честолюбие бе удовлетворил чрез тази екскурзия. Тогава тъй и не видях друго от Виена, само чичовото жилище и дъскорезницата в предградията.
Още приживе беше разпределил имуществото си между роднините. Майка ми получи двайсет хиляди форинта и с тях си купихме „собствената къща“. Двайсет хиляди форинта получи и омъжената във Виена по-голяма сестра на майка ми; но докато баща ми цяло десетилетие акуратно плащаше на чичото лихвите върху придобитото в аванс наследство, виенските роднини бяха получили тази огромна парична сума безлихвено, като подарък. Чичото почина през третата година от войната, буквално от глад; виенските роднини разправяха, че в последните месеци от живота си подарил всичко, дори и купоните си за храна, на бедните.
6
Виенските роднини свиреха по цял ден. Шестте момичета се редуваха една след друга на цигулка, на пиано, дори на виолончело и на кларинет. Малкото време, което им оставаше покрай музиката, те запълваха с танцуване. Едноетажната къща в Хиетцинг ехтеше от музиката, от писъците на момичетата и от песните им. Домът бе съборетина, в трите стаи живееха десет души, шестте дъщери, родителите — @Францл, единственото момче беше загинало във войната — и Мари, старата прислужница, която бе старица още преди трийсет години, краката я боляха и тътрузейки ги, тя готвеше на семейството долу, в избата, във влажната и мрачна кухня. Зад къщата се простираше дългата и тясна градина с плодовитото ренглотено дръвче, с два стари ореха, които раждаха вече само костеливи, дребни орехчета, с малиновите си храсти и едно силно миризливо бъзово дръвче в задната част на градината. Край ореха бяха сложили пейка, маса, и многолюдното семейство прекарваше тук от пролет до късна есен. Тук стоеше по цял ден и бащата, художникът Франц, с развята коса, с артистична вратовръзка, с пенсне на палячовския си, дълъг и червен нос, с четки и палитра в ръка, и докато угрижено съзерцаваше започнатото платно върху триножника, междувременно следеше процеждащата се през отворените прозорци на детската стая мелодия на цигулка или на пиано… „Falsch, grundfalsch!“48 — крещеше старият Франц, ако Труде или Марта сгрешеха нотите. Едновременно възпитаваше шестте момичета, рисуваше картините си и се препираше с Мари, прислужницата, и с Роза, съпругата си, която се помайваше долу из кухнята. Така минаваха пролетта, лятото в хиетцингската къща; така минаваше животът.
Този живот минаваше без пари; с пари в хиетцингския дом се занимаваха по-скоро инцидентно. Дребните, незначителни харчове, разходите за облекло, възпитание и храна на седемте деца, цената на тубите с бои, четките и платната на чичото и всичко, от което имаха нужда в живота, лекар и лекарства, дрехи и книги, наемът на къщата и летуванията, всичко това милостивата добра съдба изсипваше в семейното лоно сякаш случайно. От музика и от „изкуство“ не им оставаше време да печелят пари. Чичото рисуваше невъобразимо много. Беше нарисувал шестте си дъщери и съпругата си във всяка възраст, нарисува къщата и градината, сетне дойде ред на обществените сгради във Виена, на порталите и прозорците в Лейнц и Мьодлинг, нарисува роднините, някои и по фотография, беше нарисувал сезоните, беше нарисувал всички по-ефектни букети цветя, попадали пред очите му, мазето и тавана. В картините му можеше да се намери всичко, което големите майстори увековечават върху платната си, чичото рисуваше изящно, нанасяше цветовете с лека ръка, виждаше добре светлосенките, групираше съразмерно предметите и фигурите и на пръв поглед изглеждаше, че тези картини са безпогрешни и носят отпечатъка на някой голям майстор. Едва след по-щателен оглед и след като човек видеше повечето от шедьоврите на чичото, се оказваше, че на тези картини нещо им липсва. От картините липсваше самият той, чичото. Бе толкова скромен, тъй изтънчен, че никога не посмя да се изяви в своите картини. Беше артист, но никога не изрече последната дума.
Живееха наистина като птиците. Невероятно скромно. Чикчирикаха в хиетцингската къща и си чакаха късмета. Понякога някое от момичетата излиташе, опитваше щастието си по света, омъжваше се или — с валсова стъпка — танцуваше известно време в такта на някоя внезапно извила се страст. Сетне, когато настъпеше краят на брака или на валса, се завръщаха наново у дома в Хиетцинг. Мари, която вече беше небивало стара, както библейските жени, поставяше в стаята при пианото или на закритата веранда сгъваемо легло, бегълката заемаше мястото си под разнебитения покрив на фамилния дом, момичетата свиреха, а чичото неуморимо рисуваше. Онова, което е ефирно и пухкаво като разбит каймак, ароматно и съразмерно във Виена, което е музика и такт в ритъма на този град, живееше у тях и те го изразяваха безрезервно чрез своите песни, картини, мелодии, схващания и жестове. Така като цяло това семейство с триножника, с разстроеното пиано, със сгъваемите легла, със своята свежа и елегантна бедност, с разпиления си начин на живот, бе долу-горе най-доброто, което Виена можеше да даде. Старият Франц и шестте девойчета бяха също и поне дотолкова Виена, колкото църквата „Свети Стефан“ или „Stock im Eisen“. Човек не може да си представи Виена без тях. В хиетцингската градина ги навестяваха Шницлер49 и Хофманщал50, Алтенберг51 пишеше любовни писма на момичетата, които сетне редовно си искаше обратно, продаваше ги на журналите и ги публикуваше в своите книги. Три от момичетата отидоха в балета, танцуваха по целия свят, естествено, във валсова стъпка, от която никога не се отказаха. Те бяха виенският валс, тези три млади девойки, от стъпките и смеха им се прехласваше светът от Петроград до Ню Йорк, те бяха експортираната Виена, въплъщение на чувствения и мелодичен три- четвърти такт. Старецът стоеше пред своя триножник в градината, рисуваше останалите му модели и се препираше с по-възрастната сестра на майка ми, с Роза — майката на момичетата. Бяха се препирали петдесет години, на празненствата по случай сребърната и на златната сватба за миг си бяха поели дъх, сетне продължиха да се препират. Момичетата се завръщаха у дома, защото им беше изтекъл договорът или се бяха разделили със своите съпрузи, и бе напълно естествено световноизвестната балерина, която иначе обитаваше апартаментите на най-луксозните хотели в метрополисите, вечер скромно да полегне на сгъваемото легло до сестрите си…
Художникът понякога предприемаше екскурзия до Виена и в такива случаи се завръщаше у дома с обезпокоителни трофеи; купуваше например позлатената салонна гарнитура на фалирал оперетен театър или беше намерил изгодно в Доротеума няколко чифта бледолилави, дълги женски ръкавици. Тези излети бяха като стихийни бедствия в живота на семейството. Поставяха волю-неволю реквизитните мебели в
