привързаност го е теглела към атмосферата на еснафа, на работилницата. Вярно, че щом е искал на всяка цена да си остане занаятчия, могъл е да наследи и дърводелската работилница на дядо. Към месарството обаче са го теглели особени наклонности. Ако съществува „призвание“, то Дежьо несъмнено е бил роден за месар. В детството играел на „касапница“ с по-малките си братя и сестричета и с децата на чираците: по думите на майка ми Дежьо събирал децата от къщата в един от ъглите на двора, събличал ги, наръсвал гърбовете и задниците им със сол и сетне с откраднатия от кухнята голям нож за рязане на месо правел така, сякаш изкормва и транжира жертвите си. Децата като подплашени овце търпели странната игра. Това се повтаряло всеки месец. Когато се оженил, бил вече майстор-месар, измъкнал се от сватбеното тържество, зарязвайки обяда, с фрак и цилиндър на глава седнал във файтона, препуснал към кланицата, преоблякъл се и в безмерно добро настроение заклал един вол, а сетне със зачервено от радост лице се завърнал сред сватбарите, край задомената си от няколко часа съпруга. В некролога му, естествено, го обрисуваха като „любящ и нежен съпруг, най-добрият баща“. Действително бил такъв; инстинктът му навреме го предупредил за опасността и той й се изплъзнал.
Бях дете, когато ходих за първи път у тях, майка ми ме заведе на гости и съществуването му доста ме изненада, защото не знаех досега нищо за този особен вуйчо, никой не бе споменавал, че в Пеща имаме роднина — месар. Откритието ме заплени, вуйчото също. Дежьо се държеше малко смутено, ние бяхме „знатните“ роднини, и той, и съпругата му се бяха подготвили да посрещнат нашата визита, бяха подредили старателно жилището, те самите бяха облечени в празнични дрехи, дъщеричките им, три деца с хубави личица, бяха нагиздени почти като за изпит и за първо причастие и не знаеха какво да рекат, къде да ни настанят. Гърдите ми се изпълниха с гордост, че във фамилията имаме и месар, при това такъв превъзходен, очевидно с големи познания „столичен“ месар, който дружелюбно ме хвана за ръка, разведе ме из работилницата, показа ми огромния пън, сатърите, животинските трупове. Беше много по-интересен от всички останали роднини, с които дотогава се бях запознавал: учители, юристи, офицери. Видя ми се непонятно, че досега у дома родителите ми никога не бяха споменавали името на този прекрасен роднина.
4
Един летен ден Ерньо пристигна, пристъпи достопочтено нагоре по стъпалата, поздрави лаконично изненаданото семейство, никого не разцелува, отпусна се тежко в един фотьойл, изтегли от табакерата си от алпака дълга цигарета с мундщук „Дама“ и започна да пуши тъй акуратно и вглъбено, сякаш нямаше тук никаква друга работа, освен да ни демонстрира метода на пушене, който беше изнамерил. Никого не бях виждал да пуши дотогава с такава необикновена тържественост, с такова благоговейно себеотдание. Преди да запали, няколко пъти чукна мундщука о капака на табакерата от алпака, жумейки, с едно око погледна в цигарата, както астроном в далекогледа, продуха мундщука, сетне навлажни устните си с език, попритисна с два пръста цигарата докрай, отскубна малко от излишния тютюн, издаде устни, нагласи цигарата в уста, и без да я пуска, крепейки я с два пръста, ловко подири с лявата ръка запалката в джоба на жилетката си, запали цигарата с една ръка, вдъхна дълбоко от дима — в такива моменти лицето му хлътваше от две страни, както на мъртъвците — и сетне дълго задържаше пушека в дробовете си, мина половин минута, докато с похотлива, преживна мудност пусне обратно сдъвкания, смлян дим. Редки облачета пушек се стелеха от носа и устата му и в това време Ерньо дишаше тежко, като атлет след някое изпълнено с голяма ловкост силово упражнение… Надавайки писъци, семейството насяда около него, съзерцавахме го. Първите минути от пристигането му преминаха изключително в запалването на тази цигара, сякаш се бе готвил за това артистично изпълнение и искаше да смае семейството. Сетне дълго не проговори нито дума. Палтото му от лоден лежеше на стола до него. Беше много висок — сто осемдесет и шест сантиметра — и много дебел; носеше мустаци като на император Вилхелм.
След шестнайсетгодишно отсъствие се бе завърнал с такава лаконична тържественост и очевидно единствено с целта да ни покаже как трябва да се пуши вещо и с голямо наслаждение. Беше пристрастен към никотина. До деня на смъртта си изпушваше по осемдесет цигари дневно, умря на четирийсет и пет годишна възраст от един вид сърдечен порок, наречен „angina pectoris“, който бе причинен и ускорен от безмерната консумация на никотин. Шестнайсет години той не ни беше написал нито една картичка от странство. Никой не го бе виждал през това десетилетие и половина, от него не се получаваха дори косвени вести, веднъж в семейството се разпространи ужасният слух, че Ерньо е генерал в японската армия; някак, Господ знае защо, ни беше срам от това; слухът обаче, за щастие, се оказа фалшив. Лениво, месесто се бе отпуснал във фотьойла, задаваше равнодушни въпроси на майка ми, която не беше виждал от шестнайсет години и всячески се държеше така, като че ли е напуснал къщата вчера и не го интересува особено какво се е случило междувременно с останалите у дома. През това десетилетие и половина, докато Ерньо бе живял така загадъчно в странство, мнозина от семейството бяха починали, бяха се родили цял куп деца, които Ерньо никога не беше виждал, начинът на живот на семейството се бе променил, но Ерньо говореше как монополните папироси са много по-ароматни и надеждни, отколкото папиросите на германските частни компании. Беше смутен. Седеше бледен и тежко дишаше. Държанието му изразяваше протест, разтревожена отбрана. Не питаше нищо и безмълвно отхвърляше въпросите, чрез които семейството желаеше да разнищи тайната на изминалото десетилетие и половина. Не след дълго установихме, че Ерньо „има тайна“. Навярно действително е бил някъде военачалник, навярно е живял просто сред унизителни житейски обстоятелства; прозряхме „lebensluge“43 зад мълчанието на Ерньо — „Дивата патица“ по онова време бе на мода по унгарските театрални сцени — и уважихме неговото обидено, разтревожено мълчание. Започна живота си сред нас така, сякаш бе пристигнал от чужд материк, със своята „тайна“, с табакерата от алпака, която беше непрестанно пълна, с малкото си дрехи, бельото и тъничкия портфейл, с особените си привички.
Горделив и прочувствен по душа бе Ерньо, най-младият от по-големите братя на майка ми — даже самият начин и обстоятелствата, при които беше изчезнал преди шестнайсет години, подсилваха загадъчността около неговата месеста и ленива фигура. Ерньо започнал като действащ офицер, за фамилията той бил като „зеницата на очите“, човекът, когото всеки член на семейството гледал с гордост. В кадетската школа получил стипендия от фондация и можел да остане в армията и след смъртта на дядо ми, защото семейството подкрепяло зеницата на своите очи, младия офицер. Живеел гарнизонния живот на малкия град, пиел много, играел на карти, добре или лошо носел службата, бил любимец на компанията, защото свирел приятно и от сърце на пиано, лихварите го притискали, ухажвал касиерките и гостуващите актриси, и бавно изпаднал в онова вяло състояние на алкохолизирано безделие, което малцина мирновременни офицери от провинциалните гарнизони съумяваха да избягнат. Ерньо притежавал темперамент на революционер, необщителна и разяждана отвътре, любознателна и неспокойна психика със склонност към странствания, и първия ден, когато осъзнал изпитваната към призванието си неприязън, написал писмо на министъра на военните дела, отказал се от своя чин и без пукната пара, само по едни цивилни дрехи, без да остави прощално писмо, заминал в чужбина. Не, мъжете от семейството не долюбвали кариеристичната стълбица на живота. Единият се самоубил, защото не можел да стане музикант, другият изменнически изоставил хуманитарното образование и станал касапин, Ерньо се отказал от честта на пагона, за да живее за „своята тайна“, някъде в тъмната и неведома чужбина. Живееше сред нас тихо, предпазливо. Багажът му се състоеше от няколко специализирани книги по математика и физика и от множество нотни тетрадки. Към математиката проявяваше страстен интерес. От него чух за първи път името на Айнщайн — Ерньо четеше трактатите на учения в специализираните журнали и цяло десетилетие преди теорията на относителността да стане популярна в пресата, вече знаеше за нея –, той пръв ми разказа за атомната теория, за Планк, за атомната експлозия. По цял ден седеше в единия ъгъл на верандата, с цигарета и с някоя специализирана книга или списание по физика в ръка, бледен, с дебело стъклено пенсне над сплеснатия си нос, скромно и печално.
Мина време, преди да ни разкаже „своята тайна“, която, разбира се, беше банална като повечето големи, истински „житейски тайни“. Какво ли би могъл да започне без пари, без особени способности и образование в Германия, където бе заминал след „своето бягство“? Беше разменял за дребни монети музикалния си талант, онова дилетантско подрънкване на пиано, с което бе забавлявал у дома своите другари — офицерите в гарнизона. Свирел в кафенетата и ресторантите на немските провинциални градове; по-късно основал оркестър и се скитал от град на град. Вярвал все по-малко, че някога ще се избави от
