едва напролет познатата й свирка, нейното оглушително, пронизително звънтене отново простенваше по широката улица. От едната страна на дългата Главна улица — осведомени хора оценяваха дължината й „точно на един километър“ — се разхождаха господата, от другата страна — прислугата, войниците и по- скромните членове на обществото. Множеството от „господарското стъргало“ грижливо съблюдаваше да прекосява пролетарската половина от улицата само при крайна нужда; възникналата през десетилетията практика беше раздвоила общността на разхождащите се, самите прислужници също бдяха да не би случайно да прекрачат на отсрещната, „господарска“ страна, и защо трябваше всъщност „да се смесват“ тъкмо на улицата, когато в други житейски ситуации, при други случаи бяха тъй несъвместимо разделени, както водата и олиото? „Стъргалото“ се начеваше в дванайсет на обяд от „господарската страна“ на улицата и сетне, към шест часа вечерта, отново набъбваше. На ъгъла при катедралата, на мястото на „зяпачите“ пред кулата „Орбан“ се шляеха юристите и армейските офицери, областните контета с бели гамаши и вталени балтони, подплатени с кожа, защото в облеклото на безгрижната градска младеж се чувстваше модата на близкия Шарош. Народът на стъргалото дефилираше пред театъра, пред един от графските палати между катедралата и Главната улица, във вечерните часове тук се разхождаше елегантната, градска тълпа и сред тъмното цивилно облекло навремени проблясваше светло петънце, кремавите наметала на разтъпкващите се „бели свещеници“. Тези превъзходни възпитатели водеха оживен мирянски обществен живот. Вечерно време се появяваха в театъра с черни фракове, с бели жилетки от пике, и седяха тъй изискано на първия ред на партера, облакътени на перилата между оркестъра и залата, скръстили ръце или вдигнали театралния бинокъл с белите си ръкавици от гласе и кимайки със светска непринуденост на свои познати в ложите, както галантните придворни абати на Людовиците във версайския театър. Стъргалото бе винаги оживено от тези любезни свещеници, „светското“ им поведение с нищо не издаваше строгостта на живота в католическия орден; либералният светоглед, мирянското, хуманно поведение бе белязало както тяхното обществено и научно творчество, така и възпитателните им принципи.
Господин епископът живееше на Главната улица в изтънчен бароков палат на етажи; самия него хората виждаха по-рядко, живееше уединено, не ходеше никога в компания и само на здрачаване крехката му, изтънчена фигура се мяркаше по улиците на предградието, придружена от любезен каноник или придворен свещеник. Епископът беше влиятелен господар; възпитавал бе великите херцози на Хабсбургската династия и дворът не го бе забравил дори и по-късно, когато се беше оттеглил в това градче. Рим и Виена се вслушваха в мнението му и уважаваха неговите съвети. Бе голям господар, убеден и строг, аскет; до края на дългия си живот избягваше тълпата, паството му го виждаше само на големи празници, когато се появяваше с изключително църковно великолепие. Иначе живееше незабележимо, спеше на войнишко легло, както императора или бедните, възпитани на строг ред монаси. Потегляше на следобедните си разходки с архиерейска шапчица с особен фасон, ниско бомбе от някакъв много бляскав, подобен на кадифе, корав филц, от чиято периферия отзад, на темето на епископа, висеше малък златен пискюл; зиме и лете носеше ръкавици и срещнеше ли деца, поспираше и ги погалваше по лицето с ръце в ръкавиците. Разхождаше се из бедняшките квартали, по изоставени улици, веднъж го следвах продължително, привличаше ме неговата крехко, изтънчено излъчване, особено ме изкушаваха неговата шапчица и златният пискюл, защото никой друг в града не носеше подобна шапка. На един уличен ъгъл ме забеляза, спря се, повика ме при себе си, попита за името ми, хвана ме за ръка и ме съпроводи у дома като заблуден агнец. Това отличие ме изпълни с неизказана гордост, дълго време трескаво разказвах всекиму, стига да ме слушаше, че епископът, един истински епископ ме е завел за ръка у дома. Във възторга си дори реших, че — от благодарност, като любезна отплата — ще стана свещеник и с един от моите другари, длъгнестият син на барон от войската, си ушихме църковни дрехи от ризи и стари фусти, литургийни одежди, мантия, епитрахил, и дълго играхме тайничко на литургия, миропомазване и кръщение; аз бях свещеникът, а той — анагностът, дори научих голяма част от текста на богослужението на латински. Особена игра бе тази: устроихме параклис в изоставения сайвант за дърва, вдигнахме олтар, за литургиен потир осветихме една от винените чаши на дядо, купувахме нафора от кукловода Амбрози и щом моят анагност дръннеше с острието на ножа по ръба на една чаша, аз вдигах високо пълния с вино потир и, тръпнейки, усещах в устата си нафората, която в този миг се превръщаше в Тялото Господне… Не беше съвсем в реда на нещата тази игра и господин епископът, ако се разчуеше, едва ли щеше да й се зарадва.
В двора на епископския палат, в една от задните стаи на дворното крило се помещаваше редакцията на клерикалния вестник. В града излизаха четири всекидневника, вестникът на епископа и още две печатни издания на Националната партия на труда се печатаха на унгарски език, четвъртото — един разпространяван и в сепешките земи отколешен ежедневник — на немски. Журналите свързваха двата края с партийни пари и редакторите често се сменяха. Повечето провинциални редактори по онова време бяха романтични рицари-бродяги, скитащи наемни труженици, които често меняха градовете, журналите, а заминаването им опечаляваше главните келнери в местните кафенета. Провинциалният редактор бе пристрастен към литературата по призвание, и в кафенето, ако не играеше на карти, мраморната масичка пред него бе отрупана с творби на „най-модерните автори“. Обикаляха страната, както примадоните, трудът им бе унизително лошо платен и свързваха двата края от странични доходи, подхвърлени от игралната маса или печатната кампания на местната клика. Печатът тогава все още беше авторитет и власт. Сред тези напористи харамии на буквите местният редактор беше всемогъщ, страховит, всепроникващ, подпухнал и тлъст човек, който с астматично пухтене ходи по цял ден из града, възелът на вратовръзката му хлабаво виси под мазната му гуша, за него всяко дело е „обществено“, от време на време пътува до Пеща, където преговаря по държавни дела „с висшите кръгове“, както по-късно доверително подхвърля… Гражданството се страхуваше от пресата. Търговецът, банковият директор, градският чиновник принудено, с показна интимност публично засвидетелстваха добрите си отношения с пресата, еднообразното буржоазно битие ревниво криеше шаблонните си тайни от ревизорите на публичността. „Господин редакторът“ бе винаги човек с възвишена душа, който се увлича по Ади и модерните поети, но в същото време честичко посещава директорските кабинети на провинциалните спестовни каси и кооперации, където диспутът се върти най- вероятно не само около литературата и поезията. Ето защо се страхуваха от хората на пресата и обикновено ги презираха. Когато семейството ми подразбра, че в Пеща се навъртам край разни вестници, дълго ме смятаха за пропаднал човек, сякаш се бях хванал за кожодер или за палач. През този период вестникарят в провинцията още не се числеше към буржоазната среда, поздравяваха го любезно, без обаче да го канят на обяд. В стълбицата на обществените рангове той се нареждаше малко преди изпълнителя на любовните роли от местната театрална трупа. Неговото социално и икономическо положение претърпя заслужени и благоприятни промени едва в последно време.
„Редакцията“ най-често беше полутъмна стаичка в съседство с печатницата, тук бяха разположени и складът, и издателската служба, както и неотменната книжарска търговия; киселата, спарена миризма на макулатура се смесваше с тежките, задушливи пари на печатарското мастило и оловния прах, „главният редактор“ седеше, пушейки пура, на писалището в издателската кантора и блъскаше глава как да се добере до правителствена субсидия или изгодна държавна печатарска поръчка, редакторът бе запечатал пещенския телефон на съседната маса, през остъклената врата се чуваше тракането на печатарска машина и песента на момичетата-фалцовачки. Омагьосано помещение, вдишаше ли някой веднъж атмосферата му, биваше погубен. В съседната зала във високи словослагателни шкафове, чиито капаци бяха разделени с дребни преградки, събираха прах Буквите. Като ученик с умиление се прокрадвах в словослагателската стая на познатите ми тукашни печатници, гледах ръчния труд на словослагателите, докато един ден старият Банекович, доайен на местните словослагатели и метранпаж на най-големия местен журнал, не ми рече: „Нямаме уводна статия, млади господине; напишете нещо.“ Отидох в редакционната стая, която беше празна — редакторът играеше някъде на карти –, седнах на една маса, намерих няколко хартиени обрезки, почнах да гриза върха на перодръжката и написах уводна статия срещу вредителското и самовластно градско стопанисване. Банекович прочете статията, похвали ме, набра я веднага, собственоръчно върза шпалтите на страниците и вечерта тя излезе. Развълнувано ходех цял ден из града, чувствайки, че с мен се е случило нещо непоправимо. Бях на четиринайсет години.
През летните месеци патрицианските фамилии се изнасяха вън от града, в „Банко“ или в летните си къщи на „Ручея“. От първи юни подклажданият с дърва паровоз пухтеше всеки ден по брега на Ручея до кръчмарница „Агнец“; там започваше стръмният серпентинен път, който водеше през дъхащите на гъби, едва докоснати горски дебри до върха на планината, в недоустроения бански курорт Банко. Тилилейската гора беше градска собственост, гъста, страховита, девствена земя. При слънчево време от „Отилия“, една от
