наеми и миризма на зеле, със скромните кръчми и грохнали кафенета, с влюбените през пролетта и лятото — зиме и есен любовта сякаш замираше или се изселваше от „Кристина“ — ме прие от първия миг уютно, скри ме и ми даде илюзията за дом… В този край дори и ястията по кръчмите ми бяха някак „познати“; нито добри, нито лоши, просто познати. Започнах да живея тук.
Исках да живея и да остана тук; когато си легнах първата вечер в старата къща в Буда — своего рода обща фамилна къща, където на всеки член от семейството се падат по един-два прозореца или врати –, си спомних за Бержени217 и си помислих между другото, като човек, който след дълго и безцелно скитане най-сетне се е прибрал у дома: „Искам тук да умра.“ Тогава още не знаех, че това не е толкова скромно желание. Не знаех, че най-голямото, което един унгарски писател може да поиска от съдбата, е надзираващите живота му власти да го оставят да живее на мира и да умре там, в родината, където — по думите на Бержени — „му е постлано ложе“. Навярно това е най-многото, което животът може да даде; и с наивно усърдие се стремях да си събера „дом“ в Буда. Преди десет години не можех да си представя живота другояче, освен в хотелска стая, сред куфари и много щях да се обидя, ако някой ми беше предсказал, че един ден ще се пазаря за прахосмукачка… В старата къща полека се оформяше нещо като жилище и за мен; изнамериха се овехтели мебели от фамилните запаси и от Париж, предвидливо, за всеки случай бяхме донесли със себе си, като част от мебелировката, и един издялан от дървесни корени негърски трон от Конго. Подредих книгите си, купих една кутия фин тютюн за лула и херцеговина, свих си цигари, и животът в Буда започна.
„Животът в Буда“, разбира се, не бе съвсем тих и безшумен; от време на време се изплъзвах, понякога за половин година, в Париж или Лондон; но „жилището“, навярно и още нещо, винаги ме теглеше назад; винаги се завръщах в Буда, вероятно не само заради удоволствието да притежавам прахосмукачка и негърски трон. Унгарският език ме измъчваше и безпокоеше; на моменти ми се струваше, че никога няма да го науча без грешка, друг път потъвах в него уютно и с щастлива лекота, както в праматерия. Подчинявайки се на неписан закон, и аз пуснах корени в едно кафене в Буда, както подобава на унгарския писател, който „прекарва живота си в кафенето“; вярвах, че тази романтична теория от началото на века задължава и мен. Вярно, в чужбина писателите не седяха по кафенета; в Лондон дори нямаше кафенета… Но в Буда, мислех си, е редно да се посещава усърдно писателския аквариум, кафенето, където писателите като музейни експонати събират прах зад фините стъкла на прозорците. Установих се срещу градинката „Хорват“ в Буда, в окаяно кафене от доброто старо време, което бе отворено всяка нощ чак до заранта, завързах приятелство с главния келнер и с продавача на пури и скоро забелязах, че получавам повече писма и телефонни известия в кафенето, отколкото в жилището си, гостите ми ме търсеха първо в кафенето и едва след това се отбиваха у дома… Приспособих се към атмосферата и това приспособяване не ме затрудни. В кафенето се отнасяха добре с мен, внимателно и кротко търпяха капризите ми, на масата винаги стоеше мастилница с английска перодръжка, прясна вода и кибрит; започнах да се чувствам „истински писател“ в родния смисъл и обнадежден оглеждах литературните хоризонти. Сякаш точно това ми беше липсвало в чужбина, в претъпканите с невъзпитани, забързани и недодялани келнери и досадни клиенти кафенета: парнасовото спокойствие, прясната вода и мастилото на масата — с тези атрибути аз действително започнах да работя.
Като колонизатор, който донякъде трябва да покори, да завземе територията, на която е разпънал своята шатра, от време на време кроях планове за завладяването на Буда. Тази затворена част от града сваляше булото си без охота, недоверчиво. Кварталът „Кристина“ беше пълен с „величества“ — пенсионирани и в активна възраст, самият градски квартал също бе величествен, никога не поздравяваше пръв… Никъде преди това не бях срещал тъй непоклатимо улегнали и високомерни по държание господа, както по алеите в Буда. Започнах и аз да пристъпвам по-напето и изчаквах въглищарят от съседната улица да ме поздрави. Резервираността на Буда надминаваше дори английската сдържаност. Сякаш всеки в претъпканите с „унгарски бидермайер“ тристайни жилища на кооперациите в Буда, в голямата си част без централно отопление и ток, бе загърнат в плаща на Свети Ищван. „Кристина“ приличаше донякъде на Грац, тук живееха пенсионираните кадри на служители от унгарската средна класа; „случайни хора“ като мен, установили се тук за останалия им кратък период от живота, за десетина-двайсет години, не бяха на особена почит. На драго сърце бих отричал професията си, тъй като последният писател, отчасти почитан и търпян по тези места, е бил вероятно Бенедек Вираг218. Стараех се да се приспособя към обкръжението си, защото познавах и обичах тази благочестиво пуританска, четяща предпазливо и образоваща се по свой начин, симпатично непретенциозна и строга по отношение на начина на живот и морала унгарска средна класа — все пак те бяха моето семейство, разбирах мърморенето и ропота им, разбирах какво не обичат у мен и вътрешно им отдавах донякъде право, когато отхвърляха в мен онова, което бе чуждо и будеше съмнения.
Наоколо навсякъде живееха роднини; и със своите притеснения и влечения, със симпатиите и враждите си животът в Буда полека започна и за мен… Този начин на живот на външен вид бе скромен и чист, в жилищата върху нощните шкафчета лежаха списания, чиито заглавия никога не бях чувал, а тукашните кореняци четяха произведенията на писатели, чието литературно творчество познавах само по околен път, по слухове. Имаха влияние течения, за които на официалния литературен пазар дори не се знаеше — по витрините се кипреха същите неколцина „звезди“ или официални литературни ветерани, но някъде долу, в дълбините, унгарската средна класа по загадъчен, сектантски начин заинатено продължаваше да чете своите неизвестни домашни любимци. Един ден пред прозорците на жилището ми беше издигнат паметник на писателя, Карой П. Сатмари, чието име днешното поколение навярно не е чувало — но в „Кристина“ сигурно и до днес си е моден писател и романите му „Пътеводната звезда на Трансилвания“ или „Изабела“ се предават от ръка на ръка в този градски квартал. Известно време търговците от околността ме приветстваха с дълбок поклон; по-късно узнах, че някой бе разнесъл славата ми на „жилищен собственик“ в района. Когато излезе наяве истината, че не съм собственик на жилища, а само писател — а всяка истина в „Кристина“ излиза наяве –, пак ми се кланяха, но вече не така дълбоко. Всъщност просто отвръщаха на поздрава ми. Дори полицаят от ъгъла ме държеше под око и често ме вписваше за нарушител като собственик на куче. Полека проумявах, че будя подозрения в „Кристина“.
8
— Добре де, добре, но за какво ще пишете оттук нататък? — питаха ме в кафенето в Пеща с нескрита враждебност.
Действително, за какво да пиша оттук нататък? Гледах чашата с вода върху масата в кафенето и си мислех: да речем, за нея. Не знаех какво очакваха от мен и не ме интересуваше. Вероятно не очакваха друго, освен гибелта ми. Намирах това очакване за естествено, човешко. „Литературният живот“ в човешките си измерения не може да е по-стерилен и благороден от живота в гилдията на търговците на скъпоценни камъни или на месарите. Който се провали в състезанието — а всяко произведение е състезание, изделието не се създава самоцелно, а в нечия служба, следователно срещу нещо или някого –, се озовава на позорния стълб, също както пропаднал банкер или фалирал търговец. Какво да пиша? Не знаех. Дали това, което ми се „харесва“ или онова, което непременно трябва да разкажа, все едно дали ми харесва или не, „с всички последствия“? „С всички последствия“ бе един от патетичните лозунги на младостта, който с удоволствие и честичко си повтарях по време на работа. Ала в живота нищо не се случва „с всички последствия“ — винаги има изход, по-ефектен или по-разумен от категоричния императив –, лесно е да направиш компромис, толкова е лесно да намериш и „морално“ обяснение за компромиса. Започнах да пиша и, естествено, не пишех само това, което „непременно трябваше да кажа“… Често пишех неща, в които дори не бях непременно убеден; пишех неща, които моментът изискваше; пишех неща, които в този миг витаеха из въздуха, почти неосезаемо, просто трябваше да се назоват, дори не бяха толкова „важни“; всяка сутрин се събуждах с мисълта за някаква голяма беда, нещо е излязло наяве, аз съм се провалил и пак започвам отначало. Пишех всеки ден, защото някъде из града, в едно избено помещение стоеше голямата машина, която всяка вечер в полунощ започваше работа; и тази машина всяка нощ трябваше да се нахрани, ядеше хартия и мастило, кръв и нерви, и всеки ден искаше да яде в един и същи час, при нея компромис нямаше. Пишех, защото ме принуждаваше някакъв закон — не споразумение и нужда, много по-дълбок и сложен закон; принуждаваше ме договора, който бях сключил със себе си, с нервите си, с характера си. Журналистиката не може да се „свикне“. Не можеш да се настаниш удобно в нея; журналистът не може да
