почива на лаврите си; един лош, глупав или излишен материал му отнема спечеленото доверие; в тази професия не можеш да забавиш ритъм, и не е най-подходящо журналистът да пише онова, което „непременно“ иска да напише — има много истини и всяка притежава различна форма.
Годините минаваха, написах хиляди и хиляди статии, всеки ден по една-две, понеже нощем машината тръгваше, понеже всеки следобед „се случваше нещо“, било на съседната улица, било в Танганайка; един следобед ме потърси един по-възрастен приятел, взря се в мен, хъмкайки, и ми каза: „Внимавай.“ Седяхме в редакцията, душна стая откъм двора с миризма на печатница. „Внимавай — каза и гледаше умно –, човек понякога си мисли, че харчи само лихвите. И един ден забелязва, че отдавна е започнал да харчи основния капитал; но вече е късно…“ Изпитах съжаление, свих рамене и изпроводих посетителя си до вратата; и дълго още не внимавах. Журналистиката е наркотик; може да те погуби, но дотогава получаваш съвършено опиянение и забрава. Понякога бях уморен или отчаян, бях прекомерно възбуден или смътно информиран; но пишех всеки ден, както лекарят оперира всеки ден. Сякаш някакъв специален токсин действа и трови нервната система на журналиста; и той не понася мълчанието. Всеки следобед към шест времето ме сварваше над писалището в онова особено състояние на нервите, което нито е приятно, нито романтично, по-скоро неестествено разгорещено: всеки ден убиваха някого или някой фалираше, всеки ден имаше по една голяма лъжа някъде или се вършеха очебийни пошлости, всеки ден се „случваше нещо“, от зловонната и печална суровина на живота аз изравях с върха на перото незначителното, което през този ден бе бацилът, причинителят на човешката мизерия някъде по света; и си мислех, че това е журналистика… Навярно не е и много повече; да покажеш нещо и в същото време да вярваш, че сочиш нанякъде, някаква перспектива… Всеки следобед около три часа, сякаш ми пускаха ток, нервната ми система започваше да разследва света с пипала и мембрани: зарит в родни и чужди журнали, търсех микроскопичното нещо, за което „става дума“ в този ден, което аз или някой друг трябва да кажем някому, защото иначе не се издържа, иначе не си заслужава да живееш, не си струва да пишеш — понякога завоалирано, понякога прекалено завоалирано, друг път само загатвайки онова, за което бих искал да говоря — след което идваше странната трескавост, „високото налягане“, напрежението и нервността, които не преминаваха часове наред, чак докато не се отправех към писалището и добре или зле, със словоохотлив замах или пелтечейки, духовито или със сковано скудоумие, не разкажех онова, за което смятах, че дава име на нещо и го поставя на място в хаотичния живот.
Добрата журналистика е винаги агресивна — дори когато одобрява, съгласява се и благославя нещо. Журналист, който за всяко явление от живота упорито повтаря, че така е писано и амин, е скучен и не дотам убедителен. В цирка във всеки случай очакват от назначените зверове да разкъсат всеки, езичник и християнин, който припари на арената. Забелязах, че всеки следобед между шест и седем механично се настървявам, надушвам коварства и предателства, подкупност и неправда, навсякъде долавях „наглостта на бюрокрацията“, корумпираността на светските големци, изневярата и ординерните намерения на жените. Забелязах, че съм възприел поведението на „борбен журналист“ и се наблюдавах с подозрение. Светът бе препълнен до краен предел с подлост и коварство — но понякога ми се щеше да разбера онова, което журналистът има възможност само да порицае и „разкрие“… Особен, силен е този опиум, с който писателят не може да живее дълго в безопасност; машиналното подозрение, онова нехайно превъзходство на журналиста, който „знае със сигурност“, че хората са само два вида: такива, за които още не е излязло нещо наяве, и такива, за които вече „е излязло наяве“, полека-лека прави писателя обвинител. Да, всеки бе подозрителен… истински танц на смъртта гледах в упор през тези години, чезнеха и погиваха бляскави имена, разкошни човешки същества, богати и могъщи, добродетелни и грешни, глупави и гениални, в мелницата на безспирното време! Големецът, при когото само преди три дни бях вечерял в компанията на градските първенци, на третия ден сутринта лежеше с простреляно чело на дивана в своя кабинет или стенеше и проклинаше от затвора; полубожеството, пред чиято приемна се тълпяха величия с исторически фамилии от цялата страна, на следващия ден отговаряше със заекване на безпощадните въпроси на съдията — всеки рано или късно „влизаше в рубриката“, гледах всички като хора, които някой ден ще станат материал за статия. Това не е възвишена позиция; но на практика това е журналистиката…
Писателят понякога иска да е nobilis. Иска да утвърждава нещо, на драго сърце би казал: да… Журналистът се сражава на два фронта; писателят има усещането, че се бори, дори когато се съгласява и мълчи. Научих, че добрият журналист е солидарен с гнева си, със своите обвинения и антипатии; в мига, когато напада, действително вярва в яростта си; тази солидарност е кредитът на журналистиката. Минаха години, докато забелязах, че не вярвам безусловно в своя гняв. Един ден трябва да се направи избор: писателят иска думата и журналистът в такива моменти трябва да замълчи, не може да се живее раздвоено, да се вярва раздвоено, не може в разни периоди от деня „да проявяваш разбиране“ към онова, което в щурмовите моменти на официалните редакционни часове трябва да мразиш и изтребваш безусловно… Един ден престанах да вярвам, че аз съм този, който трябва да изтреби цялата пошлост, мерзост и корупция на света; да, не вярвах дори и това, че с хвъркати, бързокрили, писани слова може да се промени нещо на този свят. Изпитах чувство на несигурност и световъртеж, както зидар, погледнал надолу от високото. Започнах да се вглеждам във всяка написана дума; работех по-малко, но това по-малко ми даваше все повече работа.
9
Паралелно с „живота в Буда“ течеше и пещенският живот… Но в Пеща не познавах никого. По едно време се опитах да посещавам „обществото“; скоро изоставих тези безплодни опити. По природа съм самотник, едва ли не мизантроп. Всеки нов човек е изпитание за мен, познатите ме изтощават като ангажимент, за който нямам достатъчно сила. Водех борба срещу тази си боязливост и приемах „поканите“. Колко примитивно бе всичко… този плах, в смущението си често дързък и горделив, недодялан и грандомански пещенски живот! Липсваха онези двеста-триста години школовка по светско общуване, които в Париж дори и бакалинът получаваше като дар и наследяваше. Липсваше онова отсъствие на персоналност, без което няма салонен и светски живот. Колко помпозни бяха тези пещенски салони! тези вечери! колко богати, колко особено, загадъчно обилни и аристократични, и все пак колко семпли, разпилени и невзискателни, колко съмнителни! Седях на богаташките трапези в Пеща и всеки миг очаквах да се отвори вратата и да излезе наяве нещо много неприятно… често, макар и не в същия миг, но след няколко месеца или години, „нещото“ излизаше наяве — оказваше се, че богатството не стои на сигурни основи, салоните са къщички на пачи крак и при първия порив на вихъра бушуващото време отнасяше декорите!
Пещенското общество имаше някакъв мъдър и всепроникващ, персонален привкус, чиято изобретателна агресивност един немец, англичанин или французин навярно не биха разбрали. Пещенският живот се разиграваше на ограничена територия, допирателните повърхности между човек и човек се търкаха така, че общуването наподобяваше по-скоро ръкопашен бой. Френският „светски разговор“, този завършен, гладък, смазан, без сътресения, с шлифовани обрати и изпитан, безопасен, сякаш снабден с бандаж човешки двубой напомняше пещенското светско общуване, колкото префинената от благородни традиции фехтовка наподобява юмручен бой или кеч. Кафетерийната мъдрост и посветеност на довоенна Пеща остана и по- късно големият коз в обществената игра, някаква телесна мъдрост, знание за човека, получено в турската баня, което дава нещо достоверно, лично, веществено за всеки, писателите поставяха на място, казвайки, че косата им имала лош дъх, а жените — че устата им миришела на крака… Пещенският светски разговор се мяташе из плитчините между „откъде“ и „срещу кого?“; всичко бе пронизано от тягостната информираност на театрална брошура, която неопровержимо твърди, че и прочутите хора имат полов живот, писатели, актьори, художници, графове и банкери понякога осеняват с благоволение по-привлекателните момичета в града, именит писател се е отдал на новия си роман и на една руса актриса, текстилен магнат, покровител на изкуствата, удостоява с вниманието си приложничка от светските среди — и общо-взето манифестираше полуофициалния пещенски възглед, че човекът има и полови органи. Заредена с подобна информираност, пещенската средна класа „водеше светски разговор“: както християни, така и евреи, както „Липотварош“, така и „Йожефварош“219, по-стеснителните, разбира се, криеха, че четат подобни брошури. С течение на времето тази институционализирала се информационна служба заличи с грубо ординерното си съзаклятничество суверенитета на частния живот. Тъжната международна тайна, че хората от различни полове, а понякога дори и от един и същи пол биха желали да се обичат, пещенската светска клюка възприемаше със злорадо ликуване. Ако не „разговаряха“, играеха на карти; но аз се
