съдбата, стараех се чрез дребни жертвоприношения да умилостивя непреклонното божество. Но дълбоко в себе си, смътно и мъчително знаех, че няма да се измъкна толкоз евтино.
„За какво ще пишете“ — ме питаха; и понякога с учудване установявах, че има и писателска орис, има определени задачи, които не могат да се избегнат, както някои човешки срещи, емоционални или чувствени връзки. С отчаяние забелязах, че за години напред или дори за цял живот зная за какво ще пиша — по време на разговор подхвърлях идеи за книги, които някога, навярно, по-късно, бих искал да напиша — и след години със слисано изумление забелязвах, че пиша книгата, онази, за която преди години съм споменал случайно, мимоходом. А толкова добре би било да мога да избягам от тези „допълнителни“ задачи, да „пропусна“ едно или друго, да почивам и да се протягам, да събирам сили за други експерименти; но не, не можех да се изплъзна от нито една буква. Очевидно всеки ред бе част от една и съща задача; дори и излишните, несъвършени, престъпно нескопосните или небрежни редове… Зная, че никога не съм се готвил за „голямата книга“, в която „ще кажа всичко“; писателят знае, че никога не казва „всичко“ и големи книги се готвят да пишат само дилетантите или професионалистите, живеещи в покрайнините на литературата. Вярвах по-скоро, че сред всичките ненужни, припознати с неспокойна и нечиста съвест и все пак неизбежни съчинения по конкретен повод, веднъж ще съумея в някой ред или пасаж да кажа онова, което никой друг не може да каже вместо мен. Предполагах, че казаното от мен няма да бъде особено умно, фрапиращо самобитно, ослепително духовито; възможно е като му дойде времето и мястото, да се наложи да го изрека под формата на клише, защото както в живота, така и в литературата най-важното съобщение, онази дума или мнение, които изразяват безостатъчно човека, са най-често твърде обикновени. Понякога си въобразявах, че всичко, което пиша, е само предисловие и претекст: в действителност искам да опиша, да обрисувам една-единствена фигура и с изненада забелязах, че тази фигура е жива, вече зная името й, познавам я, зова я: струва ми се възрастна жена, тя стои в центъра на една човешка общност, не е особено умна, нито дотам добра, просто знае нещо, навярно „тайната“ на живота, която тя със сигурност не би могла да изрази с думи: има равновесие, това е всичко… Тайната на тази жена, на тази по-жива от всички реални жени непозната, ми се искаше да разгадая по време на работа. Дали това е писателското „верую“? Сигурно не е. И понякога се изумявах колко разточително, по какви заобиколни пътища трябва да диря път към нея, трябва да пребродя стотици островчета на спомените, докато се добера до нея — тя е в дъното на всичко, което зная или бих искал да зная за живота; не знам коя е тази жена, дали е живяла някога, дали съм се срещал с нея? Навярно тя е майката, другата, вечна и непозната, с която бих искал да се срещна; не зная. Но зная, че я диря с всеки написан ред, с всяка книга и жанр; сякаш би могла да ми даде отговор. И сетне минаваха години, изпълнени с труд, с компромиси и експерименти, когато виждах лицето на тази фигура все по-смътно, по-неуверено, не чувах гласа й; и тогава за миг, в чужди краища, неочаквано я съзрях. Сякаш работата не бе нищо друго, освен претекст и повод да я срещна веднъж.
11
Къде да поставя точката, кога писателят стига „края“ на едно такова съчинение?
Животът препуска в надпревара с книгата. Един обед, през есента, умря баща ми. Умря със сила, с достойнство и образцово. Сякаш ми показа как трябва да се умира — умря в ръцете ми и от този миг страхът ми от смъртта се промени; не се страхувам вече тъй, не от смъртта се страхувам, нито от неизвестността, от ужаса; по-скоро ми е жал да изоставя живота, вкуса и аромата на живота пазя от смъртта; но в мига, когато баща ми склопи очи, разбрах, че смъртта не е нито лоша, нито добра, няма никакъв характер.
Страда дълго. Хората, към които неразривно ни привързва нещо общо, проумяваме напълно едва в смъртта. Умря в чужд град, сред чужди хора, само ние бяхме около него, семейството, този сложен сплит, чийто смисъл и съдържание — и това ми обясни смъртта — бе той. Бащината смърт е винаги експлозия; в такъв момент семейството експлодира, всеки поема по своя път. Бе в съзнание до последния си миг; половин час преди смъртта повика лекаря на болницата и с любезен жест рече: „Разпоредих господата да получат своите хонорари.“ Умря като джентълмен, който не може да се оттегли от живота с дългове, разпореди се грижливо, съзнателно, отдаде всекиму своето, всеки получи усмивка, поглед или ръкостискане. „Това е последният ми ден“ — каза на заранта в деня на смъртта си; и дълго гледа листата на есенните дървета, дърветата пред прозореца, с късогледите си и уморени очи. В краткото време преди агонията си, когато вече със сигурност знаеше, че след няколко часа или минути ще умре, бе покъртително мъдър и спокоен. Винаги съм се възхищавал на чудната му способност да гледа на живота от перспектива, от своя си, сдържана перспектива. Тази странна способност си му остана присъща до последния миг от живота.
В последните дни говореше за града, където е изживял живота си и откъдето трябваше да се пресели в чужбина. Не понесе тази раздяла. Навярно тази промяна го погуби; тялото му би могло да се пребори с болестта, но сърцето му отказа честолюбието на живота, повече нищо не го влечеше. Над шейсетте хората трудно понасят насилствените промени. В последните си дни сънуваше стария град, където се беше родил, живял и работил, където познаваше всяка порта. Една сутрин, след краткия сън, изтощен, но с щастлива усмивка рече: „Нощес пак ходих там. Представи си, ходих в Банко насън и сякаш минах край панорамната кула, видях целия град долу в долината.“ Усмихваше се щастливо като човек, завърнал се у дома след прелюбодействие. През тези дни вече бе много слаб; говореше малко, но очите му се разшириха, засияха с особена светлина. Гледаше всекиго, пристъпил до болничното му легло, с този си засиял поглед, сякаш едва в този миг разбираше истински познатите и чужди лица и му се щеше да запамети новия смисъл на чертите, който досега някак му бе убягвал иззад замаскираните намерения на живота. И зад всяко лице виждаше „града“; сънуваше го, бродеше в съня си из крайградските гори, из Отилия и Храдова. Този град бе за него едничката истинска рамка на семейството; когато му се наложи да го напусне, рамката на живота му също се разхлаби, разпадна се. След като си тръгна, никога не говореше за останалите там хора, за домашните, не говореше за къщата, където бяхме живели, за старото жилище; таеше тези спомени с дълбока свенливост, срамуваше се от болката си, отричаше пред самия себе си своето отчаяние. Но сънят му връщаше онова, за което денем не смееше да мисли, предсмъртният сън още веднъж съживи тези вечно жадувани краища. Говореше едва ли не засрамен за тези си сънища; но щастливото излъчване на умните му, уморени очи разобличаваше снизходителния, пренебрежителен тон на думите му. Това, с което се беше сбогувал завинаги в душата си при напускането на града, сега, предчувствайки смъртта, се завръщаше като видение: отново го виждаше, обичаше и приласкаваше.
Последната нощ не ме свърташе в квартирата в чуждия град; към полунощ седнах в колата и отидох при него в болницата. Беше вече много слаб; лежеше буден, в полумрачната стая край него седеше само майка ми безпаметна и му държеше ръката; трите дни денонощни грижи бяха изтощили напълно майка ми, но в тези последни часове тя продължаваше да се грижи и да будува в полусъзнание, машинално. Седнах край леглото му и гледах неговото отиващо си, мило, тъжно лице; много тихо, за да не събуди майка ми, той ми благодари за посещението. Винаги е бил такъв: любезен, коректен и тих. „Благодаря ти, че дойде още веднъж“ — рече тъй изтънчено и светски, че в очите ми бликнаха сълзи. Баща ми познаваше голямата тайна, тайната на вежливостта. Понякога си мисля, че това е най-многото, което човек може да даде на човека. С всеки член от семейството се отнасяше като с много знатен гост; никога не ни посещаваше, без да донесе на жените от семейството елегантен и драгоценен подарък, на всички семейни и официални празненства пристигаше визитката му с няколко стръка цветя. И през тази последна нощ той лежеше на смъртното ложе със страшната си болест все тъй чисто, спретнато, изискано, около него всичко бе тъй подредено, сякаш просто се е оттеглил да отпочине след делничния ден. В този нощен час аз проумях аристократизма на баща си. Животът му беше преминал под знака на добротата и благородството на вежливостта. Седях дълго край леглото му, не говорехме, само се гледахме. Гледаше ме втренчено в очите, замислен, по-късно, така ми се стори, с изпитателен, спомнящ си поглед. Устоях на този поглед; цял час се гледахме безмълвно. За какво си спомняше? Какво ли искаше да знае? Не каза, никога не казваше, дори в този последен час. Мълчанието му бе проява на тактичност, не на слабост. Знаеше, че помежду ни, между хората, не може другояче, освен с такт и дискретност, и обсъждането на тайните не влиза в дневния ред. Все пак втренчено ме гледаше в очите. Сбогуваше се с мен, с най-възрастния, сякаш искаше да ми предаде нещо, една дума, тайната дума на едно семейство, някакво напътствие в живота, към другия — но замълча, сякаш знаеше, че не може никому да се помогне, личност и семейство остават насаме със съдбата си. Гледаше ме изпитателно, с широко отворени очи, сякаш най-сетне искаше да разбере кой съм аз, диреше отговор на много стар въпрос. Но не можах да му отговоря. Сетне протегна изтънчената си, безсилна ръка и
