Изповедите на един буржоа

стисна ръката ми. Не продума нито дума; склопи очи; след време отпусна ръката ми. Тогава си тръгнах.

На другия ден към обед започна да бере душа. Из стаята мнозина се суетяха отчаяно. Сега вече не ни слушаше, внимателно се взираше през прозореца, гледаше размазаните, бледожълти корони на дърветата; в два и половина каза: „Има мъгла.“ Да, някаква фина мъгла се спускаше в очите му; виждаше мъгла и в стаята. Лежа тихичко още известно време; после лекарят му притвори очите. В онзи миг не почувствах нищо. „Да, и това се случи, татко почина“ — мислех разсеяно; и излязох в коридора, сякаш разбирах всичко, което се случваше: татко беше болен, почина, сега трябва да го погребем, всичко е в реда на нещата. По- късно донесоха ковчег и го отнесоха. Искаше ми се да запаля, но в коридора имаше много хора и не знаех дали „в такъв момент“ подобава. Взех си палтото и си тръгнах. Беше средата на октомври, валеше дъжд, прекосих разкаляната алея, бях съвсем празен, без чувство и без отчаяние, имах едно-единствено желание — да хапна нещо, защото отдавна не бях ял. По средата на пътя, който водеше към града, забелязах талига; два прогизнали коня дърпаха бавно каруца, отиваха към параклиса на гробището и отнасяха баща ми в ковчега. Ходехме бавно в дъжда, вървях в крачка с каруцата и по този не много дълъг път, от болницата до входа на гробището, аз изведнъж видях съвсем отблизо живота на баща си, така уголемен, тъй плашещо правдоподобен, както никога преди. Конете мърляво газеха калта, от време на време трябваше да забавям крачка, защото колата с ковчега изоставаше. По този път разбрах, че баща ми е бил единственият човек в моя живот, с когото съм имал нещо „общо“, с когото съм имал нещо лично, което всъщност не можеше да се „разреши“, което никога не можахме да „обсъдим“ — и това несъстояло се обсъждане вече завинаги ще остане откъслечен фрагмент… Колата сви на входа на гробището и изчезна зад дърветата. Стоях, запалих цигара, гледах подир нея и започнах да зъзна. В този миг взех да проумявам, че баща ми е починал.

12

Погребахме татко, а аз се почувствах като човек, който е получил нов чин, повишили са го; обхвана ме особено, задушаващо чувство на свобода, сякаш ми бяха казали: сега вече всичко е разрешено, можеш да постъпиш в партията на анархистите, можеш да се обесиш, всичко, всичко е разрешено… С тази „свобода“, разбира се, не можех да предприема нищо. Няма никаква друга свобода, освен тази на обичта и смирението. Но след смъртта на баща ми трябваше да забележа, че в тоя живот той единствен е бил безкористно добър към мен по своя тъжен и културен начин — защото за добротата също е нужна култура, иначе е непоносима — и не мога да обичам друг, вместо обич и смирение в мен бушуват надменност, травми и жажда за мъст. Разумът и прозрението уталожват и са отдушник за тези страсти; в „изцелението“ не вярвам, не вярвам и в мира. Знаех, че вече с никого повече няма да имам такава безусловна, човешка връзка; трябва да се отдам изцяло на работата, на „начина на живот“, и да съхраня в него всичко, останало човешко в мен и в моя свят.

Защото светът, в който живеех, сам не вярваше повече в „мира“, нито в изцелението. Наплашеният еснаф хленчеше навред по света и не искаше друго, освен да протака и да се пазари. Житейските поля бяха огрени от злокобна светлина. Живея в разтреперан от ужас, недоверчив свят, в който държавници понякога дават отсрочка на човечеството, насърчават го по служба още веднъж да засее земите с пшеница, да напише още една книга или да построи още един мост; в такова перманентно чувство за опасност протичат животът и работата. Класата, в която съм се родил, се размива сред по-напористите прослойки; нивото на културата й през последните двайсет години застрашително рухна, взискателността на цивилизования човек е на отмиране. Идеалите, в които са ме учили да вярвам, ден след ден се озовават на сметището като презрени дрипи; над необятните простори на някогашната цивилизация се шири тиранията на стадния инстинкт. Обществото, в което живея, е безразлично не само към върховите постижения на духа, а и спрямо човешкия и одухотворен стил на обикновения делник. Помислите, които видимо, осезаемо пронизват моята епоха, ме изпълват с отчаяние; презирам масовия вкус, развлеченията и претенциите на съвременните тълпи, наблюдавам със съмнение техния морал, считам за фатална целеустремеността на епохата към техника и рекорди, които удовлетворяват едва ли не безостатъчно тълпите. Духовният човек е самотно явление и е принуден да се свре в какви ли не катакомби, както през Средновековието отшелниците, криещи тайната на Буквата от вандалстващите завоеватели. Всяка демонстративна изява на живота е обладана от недвусмислено, трагично усещане за страх.

В такова време аз трябва да живея и работя, както мога. Много е трудно. Понякога с изумление забелязвам, че по душа и вкус се чувствам по-близо до шейсетгодишни хора, отколкото до двайсет и петгодишните. Всички ние, родените в последния, звезден миг на „класата“, сме така. Който днес пише, той като че ли иска да остави свидетелство за следващата епоха… свидетелство за това, че столетието, в което сме родени, някога е проповядвало триумфа на разума. И до последния миг, докато мога да изписвам букви, аз искам да свидетелствам: че е имало една епоха, че са живели няколко поколения, които са проповядвали триумфа на разума над инстинктите и са вярвали в съпротивителната мощ на духа, която може да озапти кръвожадността на ордата. Като житейска програма това не е много, но другояче аз не мога. Всичко, което зная, е, че по свой си начин, с жестокост, с изневяра, искам да остана верен на тази поука. Истина е, видях и чух Европа, преживях една култура… можех ли да получа нещо повече от живота? И тъй, сега поставям точка, и както глашатай, оцелял след изгубена битка, изрича вестта си: искам да помня и да мълча.

Край на изповедта

,

Информация за текста

© 1934 Шандор Мараи

© 2002 Мартин Христов, превод от унгарски

Sandor Marai

Egy polgar vallomasai, 1934

Източник: http://bezmonitor.com

Издание:

ИК СТИГМАТИ, 2002

ISBN 954-9521-54-0

Voeroesvary Publishing Co. Ltd. (Toronto),

Ferenczy-Verlag (Zuerich), 1990

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1912]

Последна редакция: 2010-06-06 11:36:32

,

1

Gang (нем.): външен коридор. (Бел.пр.)

2

Ауерова крушка (хим.): напоена с ториев или цериев окис чорапоподобна фина мрежа, която нагрята от газов пламък дава силна бяла светлина. (Бел.пр.)