Невил прочете писмото два пъти. Не можеше да повярва в нейния разказ. После приближи до тезгяха и огледа оставеното от нея, кехлибарено на цвят хапченце. Струваше му се, че целият негов свят, изграден с толкова страдание, рухва до основи. А и как да отрече очевидното? Когато за първи път я беше видял, Рут необезпокоявана вървеше под слънчевите лъчи… Беше издържала на теста с чесъна… Загарът на кожата й беше измама (по пръстите и под ноктите му все още имаше следи)… И най-накрая — това хапче…
Той се строполи във фотьойла, погледът му заброди невиждащо. Съзря дървения чук, останал на пода. Бавно, с усилие съзнанието му възстановяваше фактите… Когато за първи път го беше видяла, тя се беше опитала да избяга. Дали не бе хитрост от нейна страна? По всяка вероятност, не. Тя
Невил стисна юмруци, заудря фотьойла.
Но в останалата част на писмото, тя не лъжеше. Той бе уверен в това. Не му бяха необходими никакви хапчета, никакви доказателства, нито спомени — той знаеше, че това бе истина, усещаше го интуитивно. Знаеше дори много други неща, за чието съществуване Рут и себеподобните й едва ли се и досещаха…
Отиде до микроскопа, изправи го и прилепи око в окуляра. Искаше отново да погледне, отново да провери взетия образец от кръвта на Рут. Да, той знаеше… А доказателството, което виждаше отдолу върху стъклената пластинка, променяше коренно лицето на заобикалящия го свят. И защо той се бе оказал толкова глупав, че не го беше предвидил, особено след като беше прочел онова изречение стотици, дори хиляди пъти! Защо никога не бе оценил неговото значение! А беше съвсем кратичко, съвсем обикновено изречение, но така заредено със смисъл:
Част четвърта
Януари 1979
Те се появиха през нощта…
Дойдоха с черни коли, въоръжени с пушки, револвери, копия, брадви, прожектори… Изникнаха от дълбините на нощта с пронизителен рев на мотори и дългите белезникави пипала на фаровете им осветиха Симарън стрийт.
Когато пристигнаха, Робърт Невил бе седнал зад шпионката, както обикновено по това време. Той видя как бялата светлина освети восъчнобледите лица на вампирите. Видя настаналото изумление, изригналото безумие. Видя как нечовешките очи се извърнаха от заслепяващата ги светлина.
Едва тогава Робърт Невил отскочи назад. Сърцето му лудо заблъска в гърдите. Не знаеше какво да направи. Набързо му хрумна да грабне пистолетите, да примъкне картечницата, да защити къщата си… После стисна юмруци. Не. От месеци беше решил — нямаше да се съпротивява.
Върна се при шпионката.
Осветена от фаровете на автомобилите и стрелкащите се лъчи на прожекторите, улицата се беше превърнала в арена на отвратително клане. Мъже в черно се нахвърляха върху други мъже, глухо отекваха изстрели. Два вампира се опитаха да избягат. Четирима души ги хванаха, повалиха ги на земята. Други надигнаха копията… Протяжен вой разцепи нощта. Лицето на Невил се сгърчи. Разтрепера се целият като лист.
Облечените в черно мъже знаеха точно какво да вършат. Действията им бяха премерени до последния жест. Видя ги да обграждат седем вампира — шестима мъже и една жена, — да ги хващат за ръцете и да забиват дългите копия в гърдите им. Кръвта бликна, вампирите се свлякоха един след друг.
Невил тръпнеше от ужас. Думите на Рут пронизаха съзнанието му. Нима това бяха представителите на „новото общество“? Опитваше се да асимилира видяното, да убеди себе си, че тези хора бяха принудени да действат така, но в същото време се чувстваше обзет от ужасно съмнение. Онова, което трябваше да направят… Но трябваше ли да го правят
Робърт Невил не одобряваше методите на действие на тези хора. Не му харесваше методичната, последователна сеч, на която се бяха отдали. Приличаха му по-скоро на гангстери, а техните свирепи, озверели, нечовешки лица излъчваха някакво садистично доволство от разигралата се страховита касапска вакханалия.
Неочаквано Невил изтръпна.
Къде се бе скрил Бен Кортман? Не можеше да го открие, поне в границите на полезрението, което му осигуряваше шпионката. Напразно щураше поглед нагоре-надолу.
После се усети, че тихомълком редеше молитви Кортман да им се изплъзне, да не бъде повален
След кончината на седемте вампира, прожекторите продължиха да сноват по улицата. Невил проследи с поглед светлинните лъчи и… кръвта се смрази във вените му.
От другата страна на улицата Бен Кортман се бе покатерил върху покрива на една от съседните къщи… Пълзеше като гъсеница по керемидите към комина и Невил разбра едва сега къде се бе укривал през деня толкова време.
Защо никога по-рано не бе успял да се досети? Дори не си беше помислял, че… Сега поне можеше да е спестил на Кортман точно това — да бъде убит от чужди ръце. Резултатът щеше да е един и същ разбира се, ала Невил не преставаше да се упреква — защото не бе тяхно правото да изпратят за вечни времена Кортман по пътя в отвъдното…
Очите на Невил се втренчиха настойчиво в прекалено побелелите ръце на Кортман, които мъчително бавно се вкопчваха в разронващите се керемиди. Прииска му се да извика, да го застави по някакъв начин да запълзи по-бързо, да…
Когато го откриха, мъжете в черно не извикаха, не се разкрещяха от радост. Просто хладнокръвно надигнаха карабините, прицелиха се и стреляха. Невил изпита усещането, че куршумите се забиха в собственото му тяло. Кортман за миг като че подскочи, но продължи да се катери. Мъжете стреляха отново. Очите на Невил се напълниха със сълзи.
Кортман най-сетне се надигна на колене, опита да докопа комина с ръце, да се вкопчи в него, докато куршумите пръсваха части от тялото му. Някаква картечница задумка отдясно. За секунда Кортман се задържа прав, ръцете му замахаха във въздуха, обезумялото му лице сякаш
— Бен… — простена Невил с въздишка.
Тялото на Бен Кортман се преви напред, хързулна се, изтърколи се по покрива, после се прекатури в празното. В неочаквано настаналата тишина Невил го чу да се размазва върху тротоара с отвратително хрущене. Мъжете се втурнаха напред с насочени копия. Невил затвори очи…
Дочу приближаващите тежки стъпки и уплашено се дръпна назад.
Замръзна в средата на стаята, зачака да го повикат.
„Няма да оказвам съпротива!“ — рече си, макар че изпитваше огромно желание да го направи — вече вдън душа мразеше мъжете в черно, мразеше техните окървавени копия. Ала твърде отдавна бе взел своето решение. Знаеше, че бяха направили онова, което бяха длъжни — те просто нямаше как да не го направят — макар че можеха да си спестят от злорадото удоволствие и излишната бруталност.
Невил беше убивал от
