Аз съм легенда

ръцете на правосъдието на тяхното ново общество. Това бе неговият избор — щом чуеше името си, той щеше да излезе и да се предаде.

Ала никой от тях не го извика…

Затаил дъх, Невил видя как желязното острие на тежката брадва затъна дълбоко и разби входната врата. Но какво правеха, по дяволите? Защо просто не му кажеха да излезе навън и се предаде? Той не беше вампир! Той беше човек!…

Чу ги как се нахвърлиха и отзад. Обезумелите му очи засноваха от едната към другата врата. Почувства как сърцето му заблъска в гърдите, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Гледаше озадачено, не можеше да оразумее…

Оглушителният трясък на изстрела го накара да подскочи. Един от тях бе стрелял в ключалката на входната врата, за да я разбие.

Невил най-сетне проумя: те нямаха намерение да го арестуват и да го съдят, те просто щяха да го убият като куче…

С нечовешко ръмжене, в което имаше и страх, и неописуема ярост, той се втурна към спалнята, преплитайки крака. Затърси опипом в тъмнината, измъкна револвера от чекмеджето на бюрото. Входната врата се повали с грохот.

Тежките стъпки изтрополиха в дневната. Невил заотстъпва в мрака, докато не опря гръб в студената стена. Ръката му трескаво стискаше револвера, насочи го към вратата. Не, сега вече нямаше да им се даде лесно, щяха скъпо да платят за кожата му! Чу някакъв мъж да говори, без да вникне, без да осъзнае какво казваше. После светнаха в хола. Невил още повече се снижи.

„Значи така ми е било съдено — да свърша безславно, като псе…“ — каза си примирен.

Вратата се отвори и в стаята нахълтаха двама мъже с електрически фенерчета. Когато го забелязаха, единият от тях изкрещя:

— Внимавай, въоръжен е!

Изстрелът изплющя сухо — като удар с бич. Куршумът се заби в стената — над главата на Невил. По косите му се посипа мазилка. Тогава пръстът му се вкопчи в спусъка от само себе си, без Невил да го осъзнава. Лумнаха искри, проехтя изстрел. Единият от мъжете се строполи със стон, загърчи се в предсмъртна агония.

После мощен удар сякаш отнесе рамото на Невил. Той се свлече на колене, натисна още веднъж спусъка, изпусна револвера.

— Улучи го! — неистово изкрещя някой.

Невил се опита да вдигне оръжието си. Тежък ботуш го застъпи, друг размаза ръката му. Той усети невероятна болка и… чу как костите му изпращяха.

Брутални ръце го склещиха за подмишниците, дръпнаха го рязко нагоре. Заставиха го да се изправи. Запита се само дали щяха да го убият на място.

„Вирджиния… — успя да си помисли — Ела!… Призови ме!…“

Той искаше да умре. Сега вече — да.

Да умре. Веднага. В своя дом, в своята крепост.

Ала ръцете го повлякоха към вратата.

— Не — изстена той. — Не… Вирджиния…

Мъжете в черно изнесоха гърчещото се тяло извън къщата. Измъкнаха го в нощта, просвайки го възнак в онзи свят, който от този момент нататък вече не бе негов, а техен…

Защо никой не се опитваше да потуши този пъклен огън, който изгаряше гърдите му?

Невил отвори очи. Страданията му бяха ужасни — като на прокълнат. Огромно нажежено желязо го пронизваше всеки път, когато се опитваше да си поеме въздух.

„Къде съм?“ — запита се.

Гърдите му бяха стегнати в бинтове, в средата тъмнееше наедряло кърваво петно.

„Ранен съм — помисли си. — Сериозно съм ранен. Къде съм…“

Тогава си спомни. И веднага разбра къде се намира, преди още да е извърнал глава, преди още да е огледал голите стени на килията и прозорчето, зарешетено с дебели железни пръчки. Отвън долиташе глух шум — някакъв сподавен шепот.

„Сигурно скоро ще умра…“ — каза си Робърт Невил.

Помъчи се да повярва в това. Напразно.

Повече от три години той беше живял в компанията на смъртта и на смъртници, повече от три три години светът за него бе мъртъв… и въпреки всичко, кой знае защо неговата собствена смърт постоянно му се изплъзваше…

* * *

Продължаваше да лежи все така неподвижен, когато вратата зад него се отвори. Прикован от болката, той не можа да се обърне. Чу как стъпките приближиха леглото и спряха.

„Моят палач… — премина в съзнанието му. — «Съдникът» на новото общество…“

Затвори очи и зачака.

— Жаден ли сте?

Изненадата го накара да потрепери, почувства се зле. Върху гърдите му червеникавото петно нарастна. Успя само да въздъхне, досущ като агонизиращ.

Рут коленичи до леглото, обърса едрите капки пот, стичащи се по челото на Невил. Попи с мека, влажна кърпичка устните му.

Миришеше хубаво.

— Вие… ли сте?… — мъчително учлени той.

Тя не отвърна. Той я чу как се изправи и наля вода в една чаша.

Когато подпъхна ръка и надигна главата му, за да му помогне да отпие, огнените пламъци лумнаха отново — сякаш стотици кинжали пронизаха Невил и разрязаха отвсякъде гърдите му. Каза си, че може би точно това те чувстваха в момента, в който пробождаше с коловете плътта им — тази ужасна захапка, това разкъсване на фибри, тъкани и клетчици, този изригващ вулкан и изтичане на кръвта като лава… Главата му безжизнено се отпусна върху възглавницата.

— Благодаря… — успя да простене.

Тя приседна на края на кревата, загледа го със странно изражение, в което, още по-странно, безразличието като че ли се бореше със симпатията.

— Не ми повярвахте, нали? — запита го.

Костваше му неимоверно усилие да й отговори.

— Напротив… повярвах ви.

— Тогава защо не избягахте?

— Не… Не можах. Опитах… На няколко пъти опитвах. Но не можах да го направя. Явно твърде много съм се привързал към моя дом… То е като… като навика… Като вродения навик да се живее…

Очите му се преобърнаха. Тя отново попи с кърпичка челото му.

— Вече е прекалено късно — каза му. — Знаете го, нали!

Той опита да се усмихне, но нищо не се получи.

— Защо им оказахте съпротива? Те бяха получили заповед да ви заловят жив, нищо повече. Ако не бяхте стреляли, ако не бяхте убили, те нямаше да ви наранят.

— Има ли някаква разлика?… — шепотът му се превърна в стенание.

Болката го накара да затвори очи. Когато отново ги отвори, Рут не бе мръднала. Измъчена усмивка се прокрадна на устните му.

— Прекрасно е вашето… ново общество — изрече й. — Какви са тези… гангстери, дето дойдоха да ме арестуват? Това ли са вашите… съдии?

Очите на Рут останаха студени, безразлични. Нищо не трепна у нея.

„Променила се е…“ — помисли си той неочаквано. Погледът й бе придобил известна пронизителност и