Аз съм легенда

вените, мускулите се свиват… Всичко е напълно безсмислено и безцелно, но е така…“

Той излезе от гробницата, като затвори тихо вратата след себе си, сякаш се страхуваше да не наруши спокойния сън на Вирджиния.

Беше забравил за трупа отвън и за малко не се препъна в него. Замръзна вцепенен на място. Нещо бе станало с трупа. Какво се бе случило? Мъжът беше мъртъв, в това не можеше да има никакво съмнение. Но каква беше причината за неговата смърт? Разложението бе настъпило толкова бързо и бе така пълно, че вече на вид и по миризма той сякаш имаше пред себе си труп на няколко дена! Превъзбудена, мисълта на Невил работеше трескаво.

Нещо беше убило вампира, нещо невероятно ефикасно. Сърцето не беше засегнато, наоколо нямаше провесени плитки чесън… и въпреки това…

Ами да, разбира се: дневната светлина!

Невил се укори, че не се бе сетил по-рано. Вече от пет месеца знаеше с какво усърдие те се криеха през деня, но никога досега не се беше опитвал да свърже двата факта! Беше толкова просто и толкова глупаво от негова страна!…

Слънчевите лъчи! Инфрачервените и ултравиолетовите. Трябваше да е това. Но защо? И защо той самият не знаеше нищичко за въздействието на слънчевата светлина върху човешкия организъм? Друго: този човек тук беше възкръснал, беше се върнал от преизподнята, беше истински вампир… Слънцето щеше ли да подейства по същия начин и върху другите, онези живите, които просто бяха заразени?

За първи път от месеци насам той изпита някакво подобие на трепетна възбуда. Затича се към камионетката. Затръшвайки вратата, се запита дали не трябваше да вземе трупа на мъжа със себе си и да го изхвърли някъде другаде. Ако го оставеше тук, нямаше ли той да привлече и останалите нему подобни, нямаше ли после те да се престрашат и да осквернят гробницата? Не — те във всички случаи нямаше да приближат до ковчега, който Невил грижливо беше опасал със сплитове чесън… Силният мирис на чесновия цвят се стелеше във влажната тъма.

На всичкото отгоре кръвта на мъжа беше изстинала, мъртва… И тук друга мисъл си проправи път в съзнанието му: слънчевите лъчи влияеха върху тяхната кръв!

Възможно ли беше тогава всичко да е свързано с кръвта? Чесънът, кръстовете и разпятията, огледалото, коловете, дневната светлина, земята, в която някои от тях се заравяха да преспиват…

Той не можеше да направи връзката… И все пак…

Налагаше се на всяка цена да се впусне в методично разследване. Животът винаги бе имал своите тайнства, но може би ключът за разрешаването на тази мистерия се криеше тъкмо в това? Понякога, в потока на своите разсъждения той се бе отклонявал в подобни насоки, но впоследствие постепенно се бе оставял на течението да го отнесе. Явно трябваше съвсем сериозно да се замисли по въпроса.

Колата потегли. Когато навлезе в градските покрайнини, Невил спря пред най-близкия жилищен блок. Първата врата, върху която налетя, беше заключена. Успя да проникне в съседната сграда, изкачи стъпалата и като фурия нахлу в някакъв тъмен апартаменнт.

Намери жената изпружена на един креват в спалнята. Без колебание изтръгна завивките, повлече я за китките. Когато тялото й се блъсна в пода, тя нададе глухо ръмжене. Без да спира и без да се впечатлява, той бързо я издърпа в дневната. В стаята жената като че ли се окопити, разшава се. Ръцете й се вкопчиха в китките на Невил, тялото й едва доловимо се разтресе, сякаш бе пролазено от електрически ток. Очите й продължаваха да са затворени, но видимо тя се задъхваше, правеше някакви отчаяни, жалки опити да се откопчи от менгемето на дланите му. Невил я пусна, сграбчи я за косите. Обикновено не можеше да се пребори с колебанието, което винаги го обземаше при мисълта, че тези същества, като се изключи непонятната им чудовищна външност, бяха подобни нему. Но сега нуждата да узнае го изгаряше отвътре, пронизваше го като кинжал и той беше безчувствен към всичко останало.

Въпреки това не можа да сдържи тръпката на отвращение, когато жената ужасяващо заскимтя, след като я изхвърли на тротоара… Остана там просната, безпомощна, ръцете й конвулсивно се свиваха и разтваряха, устните й се смалиха, потънаха в плътта, докато най-сетне от тях не остана само една едва забележима безформена червеникава ивица.

Робърт Невил впи поглед в лицето на мъртвата. Наблюдаваше я настойчиво и с любопитство, хапейки собствените си устни. „Разбира се — казваше си, — тя страда, мъчи се в предсмъртна агония… Но тя е от техните и с удоволствие щеше да ме убие, ако беше й се отдал сгодния случай… Така трябва да се гледа на тези неща!…“

Все пак зъбите му затракаха, докато я наблюдаваше как умира.

След няколко минути тя престана да шава, ръцете й се разтвориха, сякаш разцъфнаха като измършавели, побледнели лилии върху цимента. Тялото й се бе сгърчило, вътрешностите й като че ли бяха изсмукани от невидима сила. Невил се надвеси над нея, долепи ухо до гърдите й. Сърцето не туптеше, в спаружените останки не се долавяха никакви признаци на живот. Плътта бе започнала да се вкочанява.

Той се надигна. Тънка усмивчица се изписа на устните му. Значи беше истина… Край на коловете, повече нямаше да са му необходими… След всичкото това време, най-сетне беше намерил по-добър начин да ги убива…

После го загложди съмнение — как да се увери преди здрачаване дали жената действително бе мъртва? Тя нито помръдваше, нито дишаше, нито пък сърцето й биеше… Дали пък…

Мисълта го изпълни с нова неподозирана ярост: защо всеки един въпрос влечеше след себе си нов? Във всеки случай, той не можеше да остане тук и да дебне до залез…

Върна се при камионетката, която беше паркирал край една бакалия, и се възползва от възможността — влезе в магазинчето за кутия доматен сок. Докато отпиваше, отговорът вече се беше оформил в съзнанието му: щеше да е напълно достатъчно да вземе със себе си тялото, за да се увери!

Запали мотора, погледна часовника, който беше оставил на таблото: три следобед. Разполагаше с достатъчно време да се върне за трупа, да го вземе и да се прибере обратно, преди те да се появят.

Около половин час му бе необходим, докато намери къщата и тялото на жената, докато нахлузи ръкавиците и натовари трупа в каросерията, стараейки се да не гледа лицето й. След като приключи, той внимателно вдигна задната каната на камионетката, свали ръкавиците, седна зад волана. Машинално погледна отново часовника. Три следобед. Разполагаше с предостатъчно часове…

И най-неочаквано ужасът се всели в душата му. Ледени струйки на вадички затекоха по гърба му. Сърцето бясно заподскача в гърдите му. Той залепи ухо о часовника.

Беше спрял.

Ръцете му се разтрепераха като на епилептик, когато с трескави пръсти опита да превърти ключа в контакта и натисне съединителя…

Каква лудост! Най-малко за един час беше стигнал до гробището. Но не можеше да определи колко време беше останал там… След това се бе върнал в града, беше търсил тази жена, беше присъствал на агонията й, после бе ходил до бакалията и отново се бе върнал, за да вземе трупа. Колко часът можеше да е в действителност?

Кръвта в жилите му се смрази. Представи си как те го дебнеха освирепели, насъбрали се около къщата… Дали не беше оставил отворена вратата на гаража? Господи? Горивото, уредите му, генераторният агрегат…

С ядно ръмжене натисна педала до дупка. Камионетката уплашено подскочи напред. Стрелката на километража се плъзна на сто и десет. Какво щеше да стане, ако те го причакваха? Как щеше да се прибере у дома?

Опита се да запази спокойствие, да се овладее. Не трябваше да се предава точно сега.

„Ще успея!“ — помисли си. Но не виждаше по какъв начин.

Как можа да забрави ненавит часовника? Направо му идваше да се убие!