Тогава яростта му избухна. Това вече бе прекалено! Опипом затършува из чекмеджетата на бюрото, докато най-сетне намери каквото търсеше: пистолетите! Блъскайки се като слепец из тъмните стаи, той стигна до входната врата, измъкна рязко стоманения лост и я разтвори широко. Чу ги как заръмжаха свирепо.
— Идвам, копелета мръсни! — зловещо им изръмжа на свой ред.
Отнесе черепа на първия почти от упор. Мъжът се свлече на прага, но почти веднага след него налетяха две жени, протегнали напред посинелите си, кални ръце. Когато и те последваха мъжа върху прага, той продължи да прострелва телата им, докато не ги направи на решето и докато и двата пълнителя не се изпразниха. Дива усмивка бе разчекнала устните му в гримаса.
После втрещен застина, смразен до мозъка на костите си. Помисли си, че полудява, когато видя как трите трупа се надигнаха и отново се нахвърлиха срещу него…
Изтръгнаха пистолетите му и той ги заблъска с юмруци, зарита ги слепешком, където свари. Чак когато усети пронизващата болка в рамото, едва тогава осъзна своята лудост, абсурда на онова, което правеше. Отстъпи към вратата. Някаква мъжка ръка го прихвана през врата, задърпа го за яката. Успя да се изскубне, да отблъсне своя нападател назад, и преди другите да успеят да го докопат, отскочи обратно в къщата, затръшвайки вратата…
Робърт Невил отново се бе озовал във влажната тъмнина на своята обител и слушаше как вампирите виеха отвън.
Облегнат на стената, той се мъчеше бавно да възстанови силите си. Горещи сълзи се стичаха по зле избръснатите му бузи. Разкървавените ръце го боляха.
Всичко беше загубено, всичко. Чувстваше се вледенен и самотен, сякаш увиснал нейде в космоса.
— Вирджиния… — проплака той като ужасено, малко дете, което изведнъж е разбрало, че се е загубило. — Вирджиния…
Част втора
Март 1976
Къщата отново бе станала обитаема…
В действителност, беше такава дори малко преди това, тъй като в крайна сметка той бе отделил цели три дена, за да шумоизолира стените. Сега те можеха да го зоват и да вият колкото си искат: той повече не ги чуваше. Особено го радваше фактът, че не чуваше Бен Кортман.
Естествено, всичко това му беше отнело не малко време и усилена работа. Най-напред се беше наложило да намери нова кола, което се оказа по-трудно, отколкото си беше представял. Трябваше да отиде чак до Санта Моника, където се намираше единственият му познат гараж за нови камионетки „Уйлис“ — само такива бе ползвал до този момент, а сега не бе най-подходящото време да се отдава на нови експерименти. И дума не можеше да става да ходи пеша до Санта Моника. Така беше поел риска да използва някоя от многобройните коли, паркирани в съседство край къщата. Повечето от тях бяха негодни, излезли от употреба, изоставени и отдавна захвърлени там. Той се бе разтърсил и най-сетне в един гараж на петстотин метра от тях бе намерил онова, което му трябваше. С колата бе извършил безпроблемно пътуването и се бе върнал от Санта Моника един час преди залез. От около месец съблюдаваше стриктно времето… И имаше защо…
За негово щастие генераторният агрегат не бе излязъл от употреба. Явно вампирите не бяха осъзнали какво значение имаше той за Невил: едва го бяха докоснали. Беше поправил агрегата още на следващия ден след атаката. Така хладилникът отново бе проработил, което бе особено важно, защото нямаше как другояче Невил да консервира храните, при положение, че целият град сега беше останал без електричество.
Беше въвел някакъв порядък в гаража. Беше събрал от поляната разхвърляните сечива и резервни части — поне онова, което бе успял да открие. Наложило се бе да смени и миячната машина, която те бяха изпонатрошили, както и да пооправи криво-ляво многото други нанесени щети, които, за щастие, се бяха оказали не чак толкова сериозни.
В края на краищата всичката тази работа му се бе отразила добре. Беше му дала възможността да изразходи силите си в нещо полезно, да употреби по друг начин сдържаната си ярост. А това бе разчупило монотонността на ежедневните му грижи: да пренася до крематориума труповете, да нанизва скилидките чесън, да окачва сплитовете по прозорците… През тези дни бе пил по-малко, дори понякога се бе случвало по цял ден да не се докосва до чашата… никакъв алкохол. Апетитът му се беше възвърнал, той беше наддал два килограма. Спеше непробудно, дълбоко, по цели нощи, без сънят му да е навестяван от кошмарни видения.
Имаше дни, в които бе размишлявал над възможността да се пренесе — да отиде и да се настани в някой луксозен хотел. Но щеше да му се отвори толкова много друга допълнителна работа, че бързо се бе отказал от подобно намерение.
Тази вечер седеше в дневната и слушаше
Питаше се как да предприеме изследванията, които смяташе да направи, и по-точно:
Разполагаше с известно количество данни, но те само повърхностно засягаха проблема. Отговора и решението трябваше да търси другаде. Може би се криеха в нещо дребно, което той знаеше, но за което засега смяташе, че няма да го осветли достатъчно по въпроса. А всъщност то самото можеше да се окаже частичката от пъзъла, чието място той просто трябваше да намери.
Отпуснал се във фотьойла, той наблюдаваше закачената на стената пред него гравюра. Представляваше канадски пейзаж с дълбоки, вековни гори и зелени, проточени сенки… Дали нямаше да се наложи да започне от самото начало? Може би отговорът, който търсеше, се намираше потулен в миналото, затънало в неговите спомени, в някое кътче на паметта му?
„Спомни си! — окуражи се. — Хайде, спомни си, върни се назад по пътя…“
Господи! Колко трудно му бе да си спомни… Колко болезнено изживяваше спомените си…
