Аз съм легенда

С въздишка на досада той се отпусна назад. Откъде, по дяволите, щеше да намери гликозиди от бяло синапено семе и калиеви сулфиди? Както и необходимите материали, за да обработи сместа?

„Чудесно! — присмя се на себе си. — Още ненаправил и първата крачка и вече си разби носа!“

Изправи се уморено, закрета към бара. В момента, в който надигна бутилката да си налее уиски, се сепна, опомни се. Не! Не трябваше да продължава напред така слепешката! Нямаше да води това скотско и безполезно съществуване, докато старостта или някоя злополука не сложеха край на и без това тъжните му дни! Или щеше да намери отговора, който търсеше, или щеше да прати всичко по дяволите, включително и самото съществуване!

Погледна часовника. Десет и двайсет. Имаше време. Отвори телефонния указател, намери, каквото търсеше. Беше в Ингълууд. Излезе.

Няколко часа по-късно той надигна изнурена снага иззад тезгяха-лаборатория. Вратът му се бе схванал. В ръка държеше подкожна спринцовка, напълнена с чеснови сулфиди. И за първи път от началото на самотата у него затрепка доволството, че най-сетне е свършил нещо полезно…

Изпълнен с трепетна възбуда, той се завтече към колата, седна зад волана и кара така, докато не излезе извън градските покрайнини, малко зад „прочистената“ зона. Всяка „прочистена“ сграда беше обозначил с тебеширени кръстни знаци. Малко вероятно бе други вампири да се бяха промъкнали тук, за да се крият наново из къщите, но сега нямаше време да проверява.

Паркира колата, влезе в първата изпречила му се къща — порутена, килнала се настрани. Миризмата на смърт тук бе влажна, почти осезаема. Отправи се право към спалнята. Млада жена се бе изпънала неподвижна в леглото, по белите й, обезцветени устни бе засъхнала съсирена кръв. Невил се надвеси над нея, прихвана я през кръста, обърна тялото, измъкна ризата и забоде спринцовката в задните й части. После пак я извъртя по гръб, седна на ръба на леглото и зачака.

Наблюдава я така половин час. Нищо не се случи.

„Няма никакъв смисъл! — каза си. — Когато провесвам гирляндите чесън по прозорците на къщата, вампирите се държат на разстояние. Уж в основата на всичко е това етерично масло, съдържащо се в чесновите сулфиди, което й инжектирах, а ето че нищо не се получава… Няма никакъв ефект!“

Най-накрая, обладан от демоничен бяс, той блъсна спринцовката в земята и се прибра вкъщи.

Преди първите вечерни сенки да го заобгръщат, той струпа на моравата купчина дърва, върху които провеси няколко сплита кромид. Прекара една спокойна нощ. Единствено перспективата за многото работа, която имаше да свърши на другия ден, го възпря да не заседне над бутилката и да се напие.

Когато на другата сутрин излезе, замислено се вгледа в разхвърляните по поляната цепеници.

Кръстовете… Разпятията…

Той държеше един кръст в дланта си. Позлатен, проблясващ на утринното слънце. Това също беше оръжие срещу вампирите. Защо? Имаше ли логичен отговор на този въпрос? Можеше ли да го намери, без да пропада в капана на злокобните суеверия и мрачните помисли?

Съществуваше един-единствен начин да се увери в това…

Измъкна жената от леглото, без да се пита каква беше причината, че винаги жени ставаха обект на неговите експерименти… А може би бе случайно стечение на обстоятелствата? Впрочем, тази се бе озовала на пътя му и той просто я бе взел със себе си. Толкоз, точка по въпроса, нямаше нищо странно. Да, но мъжът в дневната?

„Невил, ти сигурен ли си, че намеренията ти наистина са толкова безкористни? Би ли могъл да се закълнеш в това?“

Той сви рамене. Нима действително ставаше въпрос за морал и съвест? Всичко това отдавна бе рухнало със самото общество.

„А то е добро извинение за теб, нали, Невил?“

Ох, да върви всичко по дяволите!

В края на краищата той не можеше да остане цял следобед край нея в очакване тя „да се събуди“! Завърза я за фотьойла, излезе от къщата и отиде „да забърше“ още нещо наоколо.

Жената беше облечена в разкъсана рокля, която не скриваше кой знае колко от тялото й. „Човек не мисли за онова, което не вижда!“ — рече си за утеха.

Не беше вярно, но предпочете да му повярва.

Най-сетне с Божията воля нощта спусна своите воали. Невил се върна в къщата и залости старателно входната врата. Наля си чаша уиски, седна на дивана край жената и зачака. Разпятието висеше от тавана точно пред него.

В шест и половина тя отвори очи. Пробуди се неочаквано, като спящ, който се събужда, защото е ударил неговият час и защото го чака сериозна и твърде неотложна работа, която трябва да свърши.

Когато съгледа разпятието, жената изхърка и извъртя уплашено очи. Тялото й конвулсивно се загърчи във фотьойла.

— Защо се страхувате от това? — запита я Невил, изненадан от собствения си глас, който беше забравил. Отдавна бе загубил навика да го чува.

Погледът на жената го накара да потрепери. Очите й бяха отворени, но като че ли не излъчваха стъкления отблясък на мъртъвците. И все пак някакви странни, зли пламъчета просвяткваха в тях. Ужас стегна сърцето му, когато съгледа как езикът жадно облиза червените устни — сякаш устата имаше свое собствено, автономно съществуване. Вцепени се, когато жената се наведе напред, сякаш се опитваше да го приближи, да го заръфа с едрите, остри зъби…

Тя нададе приглушено ръмжене(подобие на кучешки вой, само че много по-дълбоко и свирепо), сякаш наистина бе куче, твърдо решено да брани кокала, който се готвеше да загризе.

— Разпятието… — повтори Невил раздразнено. — Защо то ви плаши?

Тя изпъваше вървите, ноктите й дращеха тапицерията на фотьойла. Нищо не отговори. Видимо се задъхваше. Погледът й изпепеляваше Невил.

— Разпятието… — изкрещя той. Усети как бесовете го хващаха.

После се изправи рязко, изтръгна провесения от тавана кръст и го тикна в лицето й. Тя дръпна ужасено глава назад, сгърчи се още повече във фотьойла.

— Погледни! — изрева й той. — Погледни го! Защо се боите от него?

Хъхрене се изтръгна от гърдите й. Обезумелите й очи — огромни, бели, с черни като сажди зеници, — се преобърнаха. Той я сграбчи за рамото, ала веднага отдръпна назад ръка като ужилен — жената свирепо го беше захапала. Мускулите в стомаха на Невил се сплетоха. Ръката му отново се стрелна мълниеносно напред и този път я удари право в лицето.

Десет минути по-късно той завлече тялото до входа, за да го хвърли в лапите на другите. Затръшна бързо вратата и за момент остана облегнат на нея, ужасните видения бяха накарали сърцето му да забие до пръсване. Дочу техните ожесточени ревове и ръмжене, сякаш бяха чакали, които се биеха за подхвърлената им плячка.

После отиде в кухнята и поля с алкохол ръката, разкъсана от острите зъби. Странно, смъдящата рана дори му се стори примамлива, апетитно приятна…

Невил се наведе, загреба малко земя в шепата си и я загледа как се разронва през пръстите му.

„Колко от тях спят в земята — запита се, — ако може да се вярва на легендите и сказанията?“

Как да си обясни всичко това?

Впрочем, можеше ли да се даде отговор на всеки нововъзникнал въпрос? А и той самият можеше ли да си спомни какво точно разказваше легендата? Спящите под земята, те ли бяха онези — умрелите вече веднъж? Ако успееше да го разбере, най-вероятно щеше да нахвърля в общи линии някаква своя теория…