Аз съм легенда

Но паметта му изневеряваше, луташе се — той вече не помнеше. Още един въпрос без отговор щеше да добави към онези, които не бе успял да проумее предната нощ…

„А каква ли ще бъде реакцията на вампир-мюсюлманин пред Христовия кръст?“

Той не можа да се сдържи — избухна в луд кикот. После се стресна. Ехото на собствения му смях отекна в утринната тишина и го накара да подскочи. От толкова време не се бе смял, вече беше забравил как става. Затова не се учуди, когато внезапно му хрумна, че смехът му прилича на кучешки лай…

„В крайна сметка съм точно това — рече си замислено, — скитащо се, болно псе…“

Към четири сутринта се изви прашна вихрушка, която разбуди у него болезнени спомени. Вирджиния, Кати, онези ужасни дни…

Опита се да заглуши натрапчивите мисли, да се отърси от миналото, за да стъпи в настоящето. Не трябваше да се отпуска, не трябваше да се поддава на спомените. Те го караха да затъва в алкохолна забрава. Размекваше се. А не трябваше да си позволява подобна слабост. Налагаше се да приеме реалността такава, каквато е… Въпреки това още един път се запита: защо беше избрал да живее? Явно нямаше сериозна причина.

„Тогава съм или много глупав — каза си, — или съм прекалено твърдоглав, за да не приключа веднъж завинаги с всичко това… Добре, добре, хайде, престани! Време е да продължиш с експериментите!“

Спомни си още една легенда, според която вампирите старателно избягваха каквато и да е течаща или бликаща вода…

Невил зарови стар, дълъг маркуч в поляната пред къщата, като предварително постави единия му край в дървено корито, което проби отстрани, за да се оттича водата.

После се прибра. Взе душ, обля се под хладните струи, избръсна се, махна превръзката от ръката. Раната заздравяваше нормално, хващаше коричка. Не беше изненадан. Всъщност, не очакваше обратното: често му се бе случвало да се убеждава, че е имунизиран срещу заразата…В шест и половина застана на пост зад шпионката в дневната. Все още бе прекалено рано. Наля си чаша питие.

Когато малко по-късно се върна при шпионката, забеляза Бен Кортман да приближава отвън по моравата. „Невил, излез, Невил…“ — прошепна Невил и почти веднага като ехо Кортман излая името му.

Бен не се бе променил много. Косите му все още бяха черни, както преди, лицето пребледняло, беше си все така закръгленичък. Само дето по небръснатите му бузи наболите мустачки като пунктир очертаваха горната устна. Навремето Бен винаги ходеше избръснат до блясък, ухаеше приятно на одеколон всяка сутрин, когато идваше да взема Невил за работа в завода… Невил изпитваше странното усещане, че наблюдава сега същия Кортман, който обаче му беше опротивял, станал му бе напълно чужд. Чудно му бе да си припомня и миналото, когато същият този човек му беше приятел, когато заедно отиваха на работа, когато двамата с него бистреха политиката, обсъждаха автомобилите и лекото поведение на някои жени, бейзбола, когато взаимно се питаха за здравето на Вирджиния, на Кати, на Фреда Кортман, тогава, когато…

Невил поклати глава. Не, не трябваше повече да се връща назад, да се сеща за всичкото това. Миналото бе мъртво, безвъзвратно мъртво, като Кортман…

„Този свят се е превърнал в театър на абсурда! — помисли си. — Мъртвите се разхождат на воля и туй повече ни най-малко не ме впечатлява!“ За него бе станало вече съвсем банално да наблюдава как мъртъвците напускат своите гробове, как разравят пръстта с костеливите си ръце, как се измъкват изпод земята… Колко лесно бе да се възприеме невероятното и абсурдното… С малко повече навик, с малко повече воля на съзнанието…

Отпивайки от уискито, Невил се запита на кого му напомняше Бен Кортман. Защото наистина му напомняше някого, но, дяволите да го вземат, не можеше да се сети кого…В крайна сметка, какво значение имаше?

Той остави чашата и отиде в кухнята. Завъртя крана на мивката, към който бе прикрепил маркуча.

Когато пак се върна при шпионката, на моравата пред къщата се бяха появили още един мъж и една жена. Нито един от тримата не разговаряше с останалите. Те никога не разговаряха помежду си. Задоволяваха се просто да вървят, да тътрузят крака, да обикалят безспир, да се въртят в кръг като вълци, без да се гледат едни други, втренчили жадно очи в къщата, където се бе сгушила тяхната плячка.

После Кортман видя бликналата от маркуча струя и приближи до коритото. За момент надигна пепелявото си лице и Невил съгледа изписалата се върху му крива гримаса. След което, за негово изумление, вампирът се зае да прескача коритото като дете, играещо край поток…

Невил усети как гърлото му се сви. Чудовището разбираше, то знаеше! И му се подиграваше!

С вдървени крака Невил се завлече в спалнята. Ръцете му се разтрепераха настървено, докато измъкваше револверите.

Кортман тъкмо привършваше панаирджийския си номер, когато първият куршум го удари в лявото рамо. Вампирът издаде глухо ръмжене, просна се възнак. Невил повторно стреля, без да го улучи. Кортман се надигна, подигравателно се изхили. Третият куршум го засегна право в гърдите. Невил щеше да продължи със стрелбата, ала някаква жена се изпречи между него и Кортман. Започна да къса дрехите си като обезумяла, но с някакво необуздано сладострастие и с похотлива усмивка, обърната към Невил, който, отвратен от сатанинската й лъст, побърза да затвори шпионката — отказваше да гледа продължението. Още след първите й жестове бе почувствал в слабините му да се надигат онези ужасяващи вълни топлина, които го плашеха…

Малко по-късно отново отхлупи шпионката. Бен Кортман пак се беше повлякъл в кръг, като не пропускаше да надава своето ужасяващо: „Невил, излез, Невил!“ И докато го наблюдаваше как се клатушка нагоре-надолу, Невил изведнъж се досети на кого му напомняше Кортман. Откритието го накара да избухне в луд кикот: Бен Кортман му приличаше на Оливър Харди! Да, на онзи комик от доброто старо време, чиито филми толкова пъти бе гледал! Точно — сегашният Кортман беше зловещият двойник на Оливър Харди… Оливър Харди, който макар и надупчен от куршуми, непрестанно се изправяше да иска още и още да го прострелват… Оливър Харди линчуваният, намушкваният с нож, премазваният от автобуси, затрупваният от срутващи се комини, удавникът, подлаганият на всякакви изпитания и вечно завръщащият се — търпелив и настойчив. Какъв великолепен сюжет за комичен филм! Филм с Бен Кортман в ролята на Оливър Харди, смешен и уродлив, зажаднял за свежа кръв… Наистина, направо да си умреш от смях!

Невил и без това не можеше да издържа повече, до такава степен се тресеше от смях. Сълзи се стичаха по бузите му. Без да иска преобърна чашата и алкохолът се разля по ръката му. Това го накара още повече да се разсмее. Защо така лудешки се забавляваше?

После, както ставаше обикновено, без никаква логика той избухна в плач.

Забоде кола в някакъв разголен корем, в някакво рамо, после с един удар на чука прониза предлагащото му се гърло… Така пробождаше крака, ръце…

Резултатът бе винаги един и същ: кръвта бликваше напористо от побелялата плът, гъста и аленочервена…

В един момент му се стори, че е намерил отговора, който търсеше.

Онова, което ги убиваше, бе чисто и просто мигновеният кръвоизлив!

Но когато откри жената в порутената бяло-зелена къщичка и когато заби кола в гърдите й, разложението на трупа бе толкова неочаквано, че той не издържа — отскочи уплашено назад и повърна закуската си…

Щом събра смелост да я погледне отново, върху постелката на леглото нямаше нищо друго, освен белезникава следа пепел, запазила очертанията на изтегналото се преди това тяло. Невил бе изумен. Впи поглед в леглото да направи някакво ново откритие, което да го изтръгне от мрака на неговите предразсъдъци, но не, наложи се пак да стъпи в непосредственото си битие, защото за първи път нещата се бяха развили по такъв начин.