Той излезе от къщата, залитайки, и почти цял час седя в колата, без да помръдне, опитващ се да проумее. Как да повярва в явления, които преди никога не би могъл да приеме? Вярно бе, животът винаги си бе имал своите тайнства, но… На практика тя направо се бе разтопила, беше се превърнала в прах в момента на удара… Тогава в спомените му изплува разговорът, който навремето бе провел с един негър в завода. Негърът беше работил като служител в погребално бюро. Та, същият му беше разказал за онези мавзолеи-гробници, където в подобие на витрини съхранявали телата на умрелите, след като внимателно ги изпразвали от вътрешностите им. Труповете твърде дълго запазвали външния си вид; „…но — беше допълнил негърът, — …достатъчно е съвсем мъничко въздух да проникне отвътре… и фъс-с-с, разпадат се на прах в същия миг…“
Това означаваше, че жената отдавна бе мъртва. Или всъщност беше получовек, полумъртвец, жадуващ за кръвта и душите на онези, които най-много беше обичал приживе? А може би същата тя бе от онези вампири, които бяха станали причина епидемията да избухне? Единствено Господ знаеше от колко години тя не принадлежеше нито към света на живите, нито към този на мъртвите, нищо че имаше вид на същество, което не можеше да бъде наречено мъртво в същинския смисъл на думата…
Този пореден експеримент дотолкова угнети Невил, че задълго той се затвори — в себе си и в къщата. По цели дни пиеше ненаситно, изпразвайки една след друга бутилките. Очите му помътняха, съзнанието му се размекна. Остави отвън труповете да изпълнят до краен предел моравата. Единствената мисъл, която го спохождаше от време на време, беше мисълта за тази жена. И колкото и скотски да се напиваше, колкото и да се мъчеше да освободи и отпрати съзнанието си другаде, помислите му след това неизменно се връщаха към Вирджиния. Представяше си как влиза и се потапя в прокобната, влажна тишина на гробницата, как, разтреперан, надига капака на ковчега и как… Всеки път тази мисъл го караше да губи разсъдък. Той започваше да трепери, не можеше да се овладее.
Тази белезникава следа пепел… Нима точно в това се беше превърнала Вирджиния сега?
…Бе ранно утро. Прекрасно слънчево утро, чийто покой се нарушаваше единствено от песента на птиците сред дърветата. Не се чувстваше никакъв повей на вятъра, който да разнесе уханието на полските цветя, не се забелязваше никакво движение, като че ли смъртта бе простряла саван над всичко. Симарън стрийт тънеше в глухо мълчание и леност.
Сърцето на Вирджиния бе престанало да бие.
Невил бе седнал на леглото до нея, вперил невярващ поглед във восъчнобледото лице на мъртвата. Държеше ръката й в своята, не знаеше откога. Неподвижното му тяло бе като вкочанено. Очите му не потрепваха, устата му бе просто една тънка цепнатина, диханието му бе станало забавено, като че ли животът го беше напуснал в същия миг, в който бе отлетял от Вирджиния.
В момента, в който бе усетил пулса й да замира, мозъкът му сякаш се бе вкаменил. Дори и сега, с блуждаещо съзнание, той още не можеше да разбере какво се бе случило, какво става, какво правеше тук, приседнал на ръба на кревата, защо отчаянието и силната мъка не можеха да направят така, че да изчезне и той, да го няма. Времето също беше замряло. Заедно с Вирджиния бяха умрели животът и околният свят…
Бяха изминали двайсет минути, после четиридесет.
След което бавно, сякаш осъзнал наличието на някакво странно външно влияние, той разбра, че трепереше целият, от главата до петите…
Остана така повече от цял час, без да изтръгне поглед от лицето на Вирджиния. После неочаквано, задавен от глухо ридание, той напусна стаята.
Половината от уискито, което си наля, се изсипа в умивалника. На един дъх погълна съдържанието на чашата, която отново напълни и отново изпи наведнъж.
„Сънувам — каза си. — Това трябва да е сън. Не може да бъде друго…“ Сплете ръцете си една в друга, помъчи се да обуздае треперенето.
— Вирджиния!
Бе изкрещял името й. Стаята се олюля, завъртя се пред очите му. Той се свлече на колене и остана така, приковал поглед във вратата на спалнята. Привидя му се сцена, която бе изживял вече наяве…
Огромният огън пращеше, съскаше, отпращаше към небето дебели валма черен дим… Телцето на Кати, което беше притиснал в прегръдките си… Мъжът, който се бе приближил до него, и който я бе грабнал като вързоп мръсно бельо… После мъжът беше потънал в черното димило, отнасяйки Кати, а той беше останал невярващ, като че вкоренен в земята, окаменял… След което изведнъж се бе втурнал напред, преследвайки обезумелия си вик:
— Кати!
Яки десници се бяха вкопчили в него, хора в комбинезони и газови маски го бяха издърпали настрана и назад. Мозъкът му се късаше на парчета, той продължаваше да крещи…
После настана нощта и болката, която го размазваше като с удари на боздуган… Лавата на алкохола, разливаща се по склоновете на гърлото му… Завръщането към живота…
Опомни се онемял, вцепенен в колата на Бен Кортман. Очите му не можеха да се откъснат от стълбовете гъст дим, пълзящи ниско към тях, които после ги подминаваха и се извиваха към небето като черен дух, като призрак, отчаян от всички земни тегоби…
Споменът го накара да затвори очи. Той стисна зъби и продължи да стиска, докато болката не го проряза в страните.
Не!
Той не можеше да остави Вирджиния в пламъците на този ад. Дори ако се наложеше да го убият…
Излезе бавно от къщата и заслепен от залязващото слънце, се отправи към дома на Бен Кортман.
„Въобще не ме интересува, че така повелява законът… Въобще не ме интересува, че осъждат на смърт всички, които го престъпят… Аз няма да им оставя Вирджиния, няма да им я дам…“
Заблъска по вратата, изкрещя:
— Бен!
Къщата на Бен Кортман тънеше в тишина. Угнетяваща и мрачна. Всичко се беше смълчало. През прозореца той виждаше червеникавия диван, нощната лампа, играчките на малката Кортман.
Заблъска по-силно.
— Бен!
Къде, по дяволите, се беше дянал тоя Бен? Невил завъртя топката на бравата, бутна вратата, пристъпи в притихналата дневна.
— Бен! — извика високо. — Необходима ми е колата ти…
После замръзна неподвижен, провеси ръце.
Бен и Фреда Кортман бяха в спалнята, изтегнати върху двете еднакви легла. Бен беше с пижама, Фреда по нощница. Дишането им бе странно забавено, едва забележимо. На гърлото си Фреда имаше малка раничка, покрита с коричка засъхнала кръв. По гърлото на Бен не личаха никакви странни следи.
„Да можех само да се събудя!“ — помисли си Невил.
Но не. Нямаше никакъв изход от всичко това. Той не спеше…
Намери ключовете от колата върху бюрото, след което побърза да напусне притихналата къща.
Това бе последният път, когато видя Бен и Фреда „живи“.
Паркира колата пред своя гараж и се прибра у дома. Какво да прави оттук нататък? Нямаше да ги остави да изгорят тялото на Вирджиния. Не, и дума не можеше да става. Но тогава какво, какво да предприеме? Всички погребални бюра бяха затворени с постановление. Законът не предвиждаше никакви
