изключения — веднага след смъртта труповете трябваше да бъдат извозвани до ямите-крематориуми, където да бъдат изгаряни. Това се оказваше единственият възможен начин бактериите, причинили епидемията, да бъдат унищожени.
Невил много добре го знаеше. Знаеше и какво изискваше законът. Но колко хора го спазваха? Колко мъже биха се съгласили да хвърлят в пламъците онази, с която бяха делили живот и любов? Колко родители биха се съгласили да изгорят в крематориумите децата им, които до този ден нежно бяха обичали? А колко деца щяха да са съгласни да хвърлят в адските огнища на ямите своите любими мама и татко?
В едно поне бе сигурен: той нямаше да ги остави да изгорят тялото на Вирджиния.
Най-сетне се реши да предприеме нещо.
Взе игла и конец, уви Вирджиния в чаршафа, върху който се втвърдяваше тялото й, после грижливо съши савана. След това отиде в кухнята, изпи още една чаша уиски, пак се върна в стаята. Наведе се над леглото, подпъхна ръце под безжизнения увит труп.
— Вирджиния, скъпа, ела… — проплака.
Тези думи сложиха точка на нещо, усети го и докато пренасяше тялото на Вирджиния в колата, почувства как топли сълзи набраздиха бузите му…
Грабна от гаража една лопата и я хвърли в колата. Тъкмо се канеше да потегли, когато изведнъж нечие присъствие неочаквано го накара да потрепери. Някакъв мъж тичешком пресече улицата и се втурна към него.
— Стойте! Не тръгвайте!
Невил изчака мъжа да приближи. Видът му беше болнав, изнемощял.
— Не бихте ли могли да откарате… и майка ми…?
— Аз… аз, всъщност… — започна Невил, неспособен да намери продължението.
За малко отново не се разрида, ала навреме се овладя.
— Всъщност, аз не отивам там… — успя да изговори.
Мъжът го загледа неразбиращо.
— Но жена ви е…
— Казах ви, че не отивам в крематориума — повтори Невил.
— Моля ви… — отново започна мъжът.
— Не! — изкрещя Невил. — Не разбрахте ли, че не отивам там!
— Но такъв е законът! — разкрещя се на свой ред мъжът, обладан от ненадейна ярост.
Колата подскочи напред и се понесе към Комптън булевард.
Улиците бяха пусти. Невил се отправи на запад.
Не беше необходимо да търси гробище: всичките бяха заключени и зорко охранявани. Имаше случаи на убити, опитали се да погребат своите близки…
Той продължи да шофира така, докато стигна спокойна, тиха уличка, която свършваше в пустеещата равнина. Убеди се, че никой не го наблюдава, че никой не го е проследил, едва след това пренесе тялото на Вирджиния насред поляната.
Дълго копа. Когато ямата стана достатъчно голяма и достатъчно дълбока, той спря. Свлече се на колене. Едри капки пот се стичаха по лицето му, дишаше учестено. Сега му оставаше да стори най- страшното — не можеше повече да изчаква, нямаше нито минута за губене. Ако го изненадаха, щяха да го арестуват. Не се притесняваше за себе си, страшното бе, че в този случай тялото на Вирджиния щеше да бъде хвърлено в пламъците.
Внимателно, много предпазливо той я положи в изкопания ров. Ръцете му се разтрепераха при допира с безжизнените останки. Този път краят наистина беше настъпил — краят на дванайсетгодишното им прекрасно съжителство…
Той взе отново лопатата, засипа тялото на Вирджиния с пръст и утъпка старателно ямата отгоре — да не личи.
Беше се проснал в леглото с дрехите, полупиян, втренчил невиждащ поглед в тавана. Дясната му ръка се отпусна безжизнено на нощната масичка, при което обърна бутилката. Той се заслуша безпаметно в кълколенето на алкохола, изливащ се върху пода.
Когато съгледа часовника, беше станало два сутринта. Два дена, откакто бе закопал Вирджиния.
Две очи, втренчени в стенния часовник, два часа сутринта, две стиснати устни, две ръце и два крака, изпънати на кревата… Всичко вървеше по двойки: двойка мъртъвци, два кревата в стаята, два прозореца, две сърца, спрели да бият, две бузи, две ръце, два крака…
Мъчително се изправи, приседна. След време стана, завлече се в банята, поднесе лице под студената струя, пипнешком затърси хавлията.
После най-неочаквано кръвта в жилите му се смрази и той застина в тъмнината. Отвън някой се опитваше да завърти дръжката на входната врата.
„Сигурно е Бен — каза си. — Идва да си вземе ключовете за колата…“
Някой почука.
С побесняло сърце, той прекоси дневната.
Преди да отвори, се поколеба. Сърцето му се свиваше на топка, някакво странно предчувствие го замъчи…
Отвън някой тихо изшептя нещо, което той не можа да разбере. Тръсна глава, пое дълбоко въздух и разтвори широко вратата.
Дори не намери сили да извика. Застанала на прага, окъпана в лъчите на пълната луна, Вирджиния го гледаше.
— Ро…бърт… — чу я да казва.
Научният отдел се намираше на втория етаж. Стъпките на Невил отекваха по мраморните стъпала на стълбището в Общинската библиотека на Лос Анжелос. Беше 7 април 1976 година.
След като дълги дни се бе отдавал на пиене и непоследователни изследвания, в крайна сметка той бе осъзнал, че напразно си губи времето. Станало бе съвсем очевидно, че отделните опити доникъде нямаше да го отведат. Ако съществуваше някакъв рационален отговор на въпроса, някаква обща първопричина (в което той искаше да се убеди), щеше да го намери единствено, ако подходеше методически в своите търсения.
Тишината в библиотеката бе пълна. Нарушаваше я единствено шумът от неговите стъпки. Понякога отвън долитаха трелите на птича песен, но и колкото да му се струваше странно това, усещаше, че тишината сред четирите стени тук не бе същата, както преди, а някак си необичайно натежала в това огромно, каменно и сиво здание, което приютяваше литературата на един умрял свят.
„А може би това впечатление е на чисто психологическа основа? — помисли си той. — Може би страдам от нов вид клаустрофобия5?“
Ала подобна хипотеза не оправяше нещата — вече нямаше психиатър, към когото да се обърне за консултация, вече нямаше с кого да сподели своите неврози и звукови халюцинации…
Последният човек на Земята трябваше сам да се справи със собствените си проблеми.
Научният отдел представляваше просторна зала с високи, широки прозорци. До входа се намираха дългата маса и бюрото, където връщаха томовете по времето, когато все още имаше някой, който да ги поиска.
Невил спря за миг, обходи залата с поглед. Толкова книги (изоставени останки от знанието на цял един свят, сега превърнали се в невзрачни подобия) се бяха оказали неспособни да спасят разрухата и унищожението на човека…
Той приближи рафтовете отляво, взирайки се в табелките, посочващи тематичните раздели.
