микробът, който убиваше живите, да е източник на енергия за мъртвите?
Ето, това той
Надигна се бързо и рязко, за малко не се втурна навън. Едва в последния момент обърна гръб на вратата, отказвайки се да снеме стоманеното резе.
„Господи! — успя да си помисли. — Вече губя разсъдък!“
Закрачи нагоре-надолу из дневната, мъчейки се да намери отговор на нахлулите нови въпроси.
По какъв начин можеше да се обясни въздействието на коловете, които, проболи
Беше на ръба на нервната криза. Идваше му да се разплаче като дете, поне щеше да му олекне. Сълзите, знаеше, облекчават. Събра сили и се помъчи да обуздае нервното си напрежение.
„Какво, по дяволите, ми става? — за кой ли пореден път си зададе въпроса. — Намирам някакъв ключ и под претекст, че не може да отключи всички врати, веднага губя ума и дума?… Та това е направо смешно!“
Изпи чашата, която малко преди това беше напълнил. Имаше нужда. После надигна ръка пред лицето си. Вече не трепереше.
„Хайде, бебчо — започна да се самоиронизира, — успокой се, бъди послушен, мисли трезво. Дядо Коледа отдавна е тръгнал на път, напълнил чувала с хубави отговори на твоите въпроси… Скоро няма да си като Робинзон Крузо в плен на пустинния остров, сам в нощта, сам сред пъкления океан от смърт…“
Усмихна се. Започваше да се отпуска.
„Добре го измислих, сполучлив образ изваях… — каза си. — Последният човек на Земята бил поет от класа… И да не го знае!“
После реши да си легне. Нищо повече не можеше да направи днес.
Докато се събличаше, нахвърли набързо онова, което на следващия ден трябваше най-напред да свърши. Да потърси и да намери микроскоп! Край вече на проучванията, без да има предварително начертан план, повече нямаше да се лута тъй слепешката, както му дойде!
Заспа и му се присъниха рояци насекоми, вирусоносители и
Към три сутринта го събуди поредната пясъчна буря, която клатушкаше къщата.
И изведнъж, сякаш блесна светкавица в тъмната нощ, озарението го споходи…
Микроскопът, който намери, се оказа неизползваем, явно поради фабричен дефект.
Естествено, Невил нищичко не разбираше от такъв тип уреди, затова бе взел първия, който му бе попаднал под ръка. Три дена по-късно с проклятие го беше разбил в стената. Щом се успокои, той се върна в библиотеката да потърси някакъв наръчник по микроскопия. Намери един, който го задоволи, взе го със себе си. И още на следващия ден, когато излезе, първата му работа бе да посети няколкото оптични магазина, откъдето се прибра едва след като намери онова, което му трябваше: прецизен, усъвършенстван и мощен модел микроскоп.
„Още едно доказателство — помисли си, — че винаги сглупяваш да вършиш всичко половинчато…“
Наложи си да не използва уреда, докато не разбере точно как се сглобява и начина му на употреба. Счупи една дузина лещи, преди да успее в начинанието, но в крайна сметка след три дена уредът беше сглобен. Никога не си беше представял, че някаква си там бълха, видяна под микроскоп, ще се окаже такова отвратително чудовище…
После забеляза, че каквото и да правеше, винаги под обектива се вмъкваха прашинки, които му изглеждаха като огромни късове гранитни скали… До голяма степен това се дължеше на пясъчните бури, които се повтаряха средно на всеки четири дена, но и на още нещо — безредието, царящо в неговата „лаборатория“, което го принуждаваше да размести десетина пособия, докато намери онова, което му беше необходимо.
Така лека-полека се научи да внася порядък в работата си. Всяко нещо си намери точно определеното му място: стъклените пластинки, пинсетите, епруветките, иглите, химическите реактиви… И леко развеселен, той забеляза, че наложената по този начин дисциплина го изпълваше в края на краищата със задоволство. Работата му стана приятна.
„Чувства се, че кръвта на стария Фриц отново закипя…“ — засмя се.
Дойде най-сетне денят, в който той се зае да изследва част от кръвта, взета от трупа на една от жените. Междувременно беше успял да счупи още няколко стъклени пластинки и лещи. Ала с всяка измината секунда сърцето му забиваше все по-ожесточено. Знаеше, че бе настанал решителният момент — най-сетне всичко беше готово!
Той стаи дъх и прилепи око до окуляра…
„Така-а-а…“ Значи това не беше вирус. Вирусът щеше да е невидим. Онова, което виждаше лекичко да шава отдолу между стъклените пластинки, беше някакъв вид микроб…
Докато го наблюдаваше ненаситно, залепил око в окуляра, думите сами изплуваха в съзнанието му: „Кръщавам те вампирис …“
В един от дебелите учебници по бактериология беше прочел, че цилиндричната бактерия, който мърдаше пред очите му, беше бацил, мъничка протоплазмена пръчковидна бактерия, която се придвижваше в кръвта посредством миниатюрните си подвижни крайничета, наречени ресници.
Обсеби го една-единствена мисъл: че онова едва видимо нещо под лещите на обектива най-вероятно беше причинител на вампиризма. Пренесените от векове наред страховити предания и набожни суеверия щяха да секнат едва сега, в момента, в който той за първи път щеше да открие бацила… В известен смисъл учените правилно се бяха досетили — бактериалната теория се доказваше. Но на него, Робърт Невил, трийсет и шестгодишен, единственият оцелял от човешката раса, му бе съдено да проведе изследването докрай и да разкрие виновника: микроба, който се развиваше в кръвта на вампира…
После ненадейно го заля вълна на отчаяние. Така дълго търсеният отговор идваше прекалено късно… Опита да се пребори с обзелата го депресия и все по-угнетяващото чувство, че пак доникъде няма да я докара, но не успя. Мисълта беше настойчива. Каква щеше да е ползата му от това? Какво щеше да направи с разкритията си сега, как да ги приложи на практика и как да се опита да спаси онези, които все още бяха останали живи? Ако въобще имаше други такива!
Та той все още нищо не знаеше за бактериите!
„Тогава ще науча!“ — реши не без известно ожесточение.
И с още по-голямо настървение се захвана за работа.
В условия, неблагоприятни за тяхното съществуване, някои бацили имат способността да се преобразуват в спори, надарени с голяма съпротивителна сила спрямо физическите и химическите промени на заобикалящата ги среда. Когато по-късно условията станат отново благоприятни, ново развитие на същите спори на свой ред ги преобразува в бацили, подобни на онези, от които са произлезли…
Повтаряйки си като ученик прочетеното преди малко, Невил стоеше замислен пред умивалника, без да помръдне.
„Има нещо в цялата тази работа — не преставаше да го гложди. — Има нещо, което ми се изплъзва. Но какво?“
Започна да нахвърля новата си теория. Ако се предположи, че вампирът не намери свежа кръв, с която да се засити, бацилът вампирис щеше да се озове в „неблагоприятна среда“, както бе написал авторът на учебника, и в този случай, за да се защити, бацилът прибягва до спорулация10. След което, така да се каже, вампирът потъва в кома. Условията стават благоприятни и той отново се пробужда…