Аз съм легенда

Този път кучето не се стресна от гласа му, но дълго се колеба, преди да направи последните крачки, делящи го от месото и млякото.

— Хайде, не се бой… — почти изшептя Невил. — Нищо лошо няма да ти направя, ела да се нахраниш! …

И най-неочаквано кучето изпъна гръб, полетя като стрела напред, грабна в зъби месото, след което хукна обратно презглава и го отнесе от другата страна на улицата. Невил се стъписа в началото, но после избухна в доволен смях.

— Значи такива ми ти работи, а? — смееше се добродушно. — И ти си ми било едно куче…

Без да прави резки движения, той загледа животното, което лакомо поглъщаше месото, без да го изпуска от око.

— Хапвай, хапвай — не преставаше да го успокоява Невил. — Не се притеснявай. Утре ще имаш истинска храна за кучета. Не мога все пак да ти предоставя всичките си месни запаси, нали и аз трябва да се храня!…

Той отново се разсмя. Когато кучето най-сетне се нахрани, то се облиза и пак запристъпва към къщата, този път по-смело. Невил не трепна, сърцето му обаче заби по-силно. Животното вече се страхуваше по- малко от него, в това не можеше да има съмнение и този факт го изпълваше с радост.

— Изпий си сега водата! — каза му. — Не се плаши, пий спокойно!…

Доволна усмивка се изписа на устните му, видял как животното наостри уши: то го слушаше!

— Ела, ела, приближи се… — не преставаше да го окуражава. — Нали ти казах, нищо няма да ти направя!…

Кучето наближи купичката и започна да пие, като крадешком го наблюдаваше.

— Виждаш ли, не трепвам, нищо не правя… — продължаваше да го успокоява Невил. Не можеше да познае собствения си глас, струваше му се чужд. Почти цяла година не бе чувал човешка реч, забравил бе какво е това разговор. А времето бе много, прекалено много — цяла една година.

„Като заживееш с мен, ще ти говоря през цялото време — помисли си. — Ти ще си моят събеседник!“

После, когато кучето свърши и с пиенето, той отново гальовно го приласка:

— Ела сега тук, ела при мен…

И потупа леко коляното си.

Наострило уши, четириногото го загледа с любопитство.

„Какви очи! — изуми се Невил. — Всичко има в тях — и неверие, и страх, и самота, и надежда… Горкото куче! Колко ли е изпатило?“

Най-накрая той реши да се изправи. Четириногото мигновено се обърна и избяга. Поклащайки замислено глава, Невил го изгледа как се отдалечава…

Дълги дни нещата продължиха да се развиват по същия начин. Невил все така говореше на кучето, но с всеки ден засилваше тембъра на гласа си. Говореше му по-продължително и всеки ден се доближаваше все повече до храната, докато най-сетне просто можеше да протегне ръка и да докосне животното. Ала все още се въздържаше да го стори, колкото и силно, колкото и настойчиво да беше желанието му. Не искаше да го плаши наново. Щеше да го изчака да се успокои напълно, да свикне изцяло с него. Едва тогава, може би, щеше да се осмели да го погали.

А после, една сутрин кучето не се появи.

Невил изживя ужасни часове, питайки се какво бе могло да му се случи. Обикаляше наоколо, кръстосваше из съседските дворове, не преставаше да го вика.

Четириногото не се появи нито следобеда, нито на следващата сутрин. Невил се отчая. „Убили са го… Ония отвратителни копелета са го хванали и са го убили!…“

Въпреки всичко, не можеше да повярва в това, не искаше да го повярва.

На втория ден следобед беше в гаража, когато откъм прага долови леко изшумоляване. Спусна се натам. Беше наистина кучето, заело се да изпразва водата от купичката.

— А, ето те най-сетне! — не издържа Невил.

Кучето отскочи назад, сърцето на Невил подскочи в гърдите.

— Недей! — почти проплака отчаяно. — Не си отивай!…

Бавно, пристъпвайки предпазливо, той отиде и се намести на обичайното си място. Трепереше като лист. Кучето приближи, натопи муцуна в купата и отново залочи. Сега вече Невил не устоя на изкушението — протегна ръка. Животното изръмжа, веднага отстъпи, после заголи зъби, извъртя се и този път наистина избяга.

Вечерта преди да си легне Невил се замисли по какъв начин да хване кучето. Моментът беше настъпил.

Дълги дни той обмисля познатите му капани — кой от всички начини би било най-добре да използва. Нито един не го задоволяваше. Единственият ефект, който можеше да постигне, бе да изплаши животното и да го пропъди.

В крайна сметка, без още да бе решил окончателно, той не издържа. Един следобед, докато животното жадно лочеше водата в купата, той се хвърли напред и го затисна под себе си.

Кучето се опита да го захапе, ала Невил успя да стисне муцуната му. Ужасни гърчове разтърсиха тялото на четириногото. Невил бързо го внесе в къщата и го остави на одеялото, което специално му беше приготвил. Още щом го пусна, кучето отново налетя да го захапе, после, неуспяло, се стрелна към вратата. Невил се извъртя на пети и успя да я хлопне преди то да я е достигнало. Тогава животното се навря под кревата с ръмжене.

Невил коленичи, наведе се към него.

— Ела… — заговори му нежно. — Ела тука! Не разбираш ли, че си болно, приятелче… Ще трябва да те лекувам…

Кучето не помръдваше, ръмжеше заплашително, заголило острите си зъби. Невил отиде да донесе мляко и месо, които остави край леглото.

— Защо все още нямаш доверие в мен?… — прошепна му едва чуто.

Невил довършваше вечерята в кухнята, когато откъм дневната се разнесе непривичен шум, примесен с жаловити стенания. Той изтръпна, побягна натам.

В единия ъгъл на стаята, до тезгяха, кучето трескаво дращеше пода, като че се опитваше да изрови дупка под себе си. Когато Невил светна, то го изгледа с уплашени очи.

Едва сега Невил разбра каква беше причината за неописуемия му ужас — нощта се бе спуснала и животното инстинктивно се опитваше да се скрие в тъмното, да им се изплъзне…

Дълго го наблюдава така, после изведнъж се досети. Издърпа завивката от леглото и покри с нея кучето. Уви го, пое го в ръце. Животното започна да се извива, да се гърчи отчаяно, ала Невил го притискаше плътно до себе си. Започна пак да му говори — тихо, кротко и утешително.

— Успокой се, приятелю, успокой се… Всичко е наред! Аз ще се грижа за теб… Всичко е вече наред… Никой няма да ти стори зло… Хайде, успокой се, отсега нататък ще заживееш без грижи, не се тревожи…

Говори му така в продължение на цял час, снишил гласа си, сякаш искаше да хипнотизира животното. И лека-полека треперенето на кучето попрестана, то се успокои. Когато най-накрая се отпусна върху коленете на Невил, той нежно се усмихна.

— Ето, виждаш ли, че можеш да бъдеш послушно… Ти си моето добро куче! Нали?

Беше към единайсет вечерта, когато Невил внимателно надигна крайчеца на завивката.

Кучето се сепна, потръпна, заръмжа тихо, озъби се, но Невил пак заговори. Малко по-късно го помилва зад врата, усмихна му се.