Аз съм легенда

болестотворен страх от вампирите. Невил още помнеше разюзданите статии, родени от болната фантазия на всякакви псевдо-учени, които се публикуваха с единствената цел да се извлече полза от хорския страх, а и в крайна сметка вестниците да се продават по-добре.

Естествено в подобно желание за печалба по всякакъв начин имаше някаква зловеща наслада — да изкарваш пари за сметка на цял един свят, който умираше. Разбира се, не всички вестници се бяха поддали на лудостта, повечето не бяха паднали толкова ниско. Но жълтата преса бе пожелала да оцелее на всяка цена. И в същото време, тъй като това бе невъзможно при подобни условия и обстоятелства, тълпата бе затънала в своего рода примитивен мистицизъм. Понякога средстството се бе оказвало по-пагубно, отколкото злото, защото онези, които прибягваха към него, не умираха по-бързо, отколкото другите — даже напротив, мъките им стократно се увеличаваха и те приключваха своя земен живот, изпълнени с ужасния страх, че не ще намерят покой в отвъдното, че ще бъдат навеки обречени да излизат от своите гробове, водени от странно, перверзно желание…

Да, такава една масова психоза можеше да обясни много неща.

На първо място страхът от кръстове и разпятия. Бяха втълпили на вярващите, че символът на тяхното благоговение ще се превърне в символ на техния ужас, че не ще се осмелят повече да го погледнат. Дотолкова, че обладан от могъщия комплекс за вина, вампирът се беше отвърнал от него, а после и от самия себе си… Напълно възможно бе този комплекс, както и мисълта, че се е превърнал в уродливо чудовище, да го бяха накарали да се откаже от своя изкривен образ и така завинаги да изпитва панически страх от огледала, в които ликът му (дали заради наказанието?) не се отразяваше, да се превърне във вечно скитащо се създание, отбягващо деня и срещите с хората, копнеещо за нощта и тъмните, сумрачни бърлоги, където да намери поне малко отдих и покой…

Страхът от водата? Тук Невил можеше да се разрови дълбоко в миналото и да потърси там древното поверие. Не се ли разказваше в много легенди, че вещиците били неспособни да преминат през потоци, реки и въобще през течаща вода? Вещици и вампири: някои дори не правеха разлика помежду им и това бе напълно понятно.

Ами Живите Мъртъвци или така наречените „живи вампири“? Това също бе лесно за обяснение. За някои умопобъркани вампиризмът се оказваше в известна степен алиби, при това добре дошло алиби. Невил бе убеден, че „живите мъртъвци“, които нощем се присъединяваха към останалите край къщата му, бяха отчаяни луди, мислещи се за истински вампири, докато в действителност си бяха чисто и просто обикновени умствено болни, което на свой ред пък обясняваше защо досега те не се бяха сетили да опожарят къщата му — те просто бяха лишени от логически разум.

Спомените отново нахлуха и в съзнанието му изплува образът на онзи мъж, който една нощ се бе покатерил на уличната лампа срещу къщата. През шпионката Невил го бе видял да се хвърля и полита в празното, размахвайки ръце като обезумял, а после да се размазва върху тротоара. Сега разбираше защо го беше направил: онзи мъж бе обладан от мисълта, че е прилеп!

„Ето как кълбото бавно, постепенно се разплита и нещата лека-полека се обясняват! — каза си Невил с усмивка. — Явно не са чак толкова непонятни и неразгадаеми. Напротив — понякога са така прости и прозрачни. Достатъчно е да са налице необходимите материални и нематериални условия в точно определения момент и на точно определеното място…“

Остави на масата чашата с уиски, от което въобще не бе отпил.

— Не ми е необходимо! — изрече уверено. — Повече не е нужно да търся бягство или забрава! Никога повече!…

И за първи път след смъртта на кучето той се отпусна. Имаше още много да учи, но бе изминал немалък трънлив път. Странно — животът започваше да му се струва почти поносим.

„Какво пък — каза си в заключение, — отшелничеството не е чак толкова лошо!“

Музиката от грамофона се рееше ефирна и приятна, изпълваше го с благодат.

Отвън вампирите дебнеха в мрака…

Част третаЮни 1978

Невил беше излязъл да търси Бен Кортман.

Да преследва Кортман, да го гони и в най-затънтените му тъмни свърталища — това се беше превърнало за него в отморяващо развлечение, едно от редките забавления, които му бяха останали. Невил се отдаваше на тази си слабост в дните, когато не се притесняваше да се отдалечи прекалено много от къщата и когато нямаше кой знае какво да оправя по нея. Тогава се впускаше да търси Кортман из храсталаците, в мазите и тъмните изби, под креватите в стаите, в хладилниците… във всички онези кътчета, които биха могли да послужат за скривалище на един все още възпълничък мъж.

Бен Кортман постоянно сменяше своите обиталища. Невил бе твърдо убеден, че вампирът знаеше, че го търсят под дърво и камък и в известен смисъл подобна игра на живот и смърт му доставяше удоволствие. Ако нещата не бяха толкова парадоксални, Невил спокойно би могъл да използва израза, че цялата тази гонитба прави „по-пикантен“ живота на Кортман. Имало бе моменти, в които Невил си мислеше, че животът на Кортман никога не е бил достатъчно щастлив…

Невил бавно се спусна по Комптън булевард. Сутринта бе преминала безпроблемно. Знаеше, че Кортман с положителност се укрива някъде в съседство, защото всяка вечер той пръв се появяваше пред къщата. Останалите вампири му бяха непознати. Или поне не се „застояваха“ дълго край дома му, тъй като още на следващия ден той неизменно откриваше повечето от тях в техните бърлоги наблизо и ги унищожаваше. Не успяваше да открие единствено Кортман.

Неведнъж си беше задавал въпроса какво всъщност щеше да прави, когато го открие? Естествено, ако се следваше логичния ред на нещата, трябваше да го убие… Само дето нямаше да му бъде толкова лесно, колкото си представяше. Знаеше това. Вярно бе, вече не изпитваше никакво приятелство към него, или по- скоро към онова, което беше останало от него. Кортман вече не олицетворяваше миналото. Миналото отдавна бе мъртво. Невил беше поел по нов път. Не, истината бе другаде. Убиеше ли Кортман, Невил щеше да се лиши от своето единствено развлечение… Колкото до останалите вампири, те бяха ограничени същества, в известен смисъл роботи. Вършеха всичко еднообразно и механично. Виж, при Бен нещата стояха малко по-различно. Той поне проявяваше някакво въображение. Колкото и мистериозно да изглеждаше, мозъкът му навярно все още функционираше.

„А може би това му е и призванието при такова стечение на обстоятелствата!…“ — казваше си с ирония Невил понякога, забравяйки, че целта на Кортман бе същата — да го убие!

Той седна с уморена въздишка на прага пред някаква къща, запали лулата си и дълго време остана така неподвижен, зареял невиждащ поглед пред себе си.

От известно време Невил бе доста по-добре. Беше понапълнял, но физически се чувстваше в отлична форма. Отдавна се бе отказал от навика да се бръсне и сега имаше къса, побеляла брада, която подрязваше от време на време. Косите му бяха посивели, почти докосваха раменете. От обгорялото му обветрено лице сивите очи излъчваха спокойствие и хладина.

От другата страна на булеварда се бе ширнала огромна, незастроена площ, отвъд нея бяха пустеещите земи, където в онзи зловещ ден той бе закопал Вирджиния… И откъдето тя самата се бе откопала. Ала и последната мисъл вече не можеше да внесе смут в душата му. С времето Невил беше закоравял, беше се приспособил към обстановката, бе станал неподвластен на спомените от миналото.

Единствено настоящето все още вълнуваше Робърт Невил. Настояще, в което неговата едничка цел бе да оцелява ден за ден, без да изпитва нито радост, нито тъга от безличното си съществувание.

„Превърнал съм се в частица от растителното царство — мислеше си понякога. — Вегетирам…“

А може би точно това искаше?…

Необходимо му бе дълго време, докато осъзнае, че белезникавото петънце от другата страна на булеварда, в което бе втренчил поглед, се придвижваше в далечината из пустеещите земи. Невил замига недоумяващо, сбърчи вежди. Изправи се бавно и засланяйки с едната ръка очите си, загледа още по-настойчиво.

Зъбите му нервно захапаха мундщука на лулата.

Белезникавото придвижващо се петънце отсреща беше жена.