Четириногото надигна към него глава. Очите му бяха все още изплашени, натежали от влага. После, най-неочаквано, заблиза ръката, която го галеше.
Невил почувства как гърлото му се сви, а очите му се напълниха със сълзи. Поиска да продума нещо, но не можа.
Няколко дена по-късно кучето умря.
Този път Невил не потърси забвение в пиенето. Напротив — отхвърли надалеч каквато и да е подобна мисъл. Нещо се бе променило. Опитвайки се да анализира случилото се, той стигна до заключението, че последното му затъване в покварата на пиянството го беше завлякло на дъното, изпълвайки го до краен предел с отчаяние. Освен да се самоубие, нищо друго като че ли не му оставаше.
Естествено осъзнаваше, че надеждите, родили се дълбоко у него с откриването на кучето, доникъде нямаше да го отведат. В свят, в който ежедневният ужас бе всевисш законодател и разпоредител, мечтите не бяха никакво разрешение. Невил се бе примирил с ужаса и едва сега разбираше, че му бе по-трудно да преодолее не толкова дебнещия го страх, колкото неговата баналност. А това до известна степен го успокояваше — съзнанието, че играе с открити карти, че знае точно какво означават за него правилата на тази игра.
Изпита много по-малко тъга, отколкото си представяше, докато заравяше кучето. Все едно погребваше напразните надежди на зловредите си илюзии. От този момент нататък се зарече безропотно да приема условията, в които му се налагаше да живее — без повече да проявява ненужен гняв, без да е необходимо за най-малкото нещо излишно да си блъска главата.
Така примирен, той отново се захвана за работа с още по-голямо усърдие.
Все още си спомняше какво се бе случило една година по-рано, няколко дена след като за втори път беше погребал Вирджиния…
Беше шумна, гореща привечер, той самотно кръстосваше из улиците, смазан от отчаяние, изпразнен от съдържание, безразличен към всичко заобикалящо го. Преследваше го една-единствена мисъл: да не се прибира в опустелия дом, да не вижда и пипа предметите, до които тя се беше докосвала, да не гледа опразненото легло на Кати, нейните играчки, да не присяда на леглото на Вирджиния, да не се докосва до нейните дрехи.
И докато крачеше така отнесен без цел и посока сред блъскащата го тълпа, някакъв мъж, вонящ целия на чесън, го бе хванал за ръката, издърпвайки го настрани.
— Ела, приятелю, ела с мен и ще бъдеш спасен!
Лицето на мъжа бе почервеняло, в погледа му се четеше трескава лудост. Беше облечен в черни, разпарцалени дрехи. Робърт Невил равнодушно го изгледа. Мъжът продължаваше да го тика напред с измършавелите си ръце.
— Никога не е късно, братко! Избавлението е за онзи, който…
Последните му думи се стопиха, пропаднаха в околната глъч. Бяха се озовали пред входа на огромна шатра, от която се разнасяше приглушен шепот, сякаш морски вълни се разбиваха тихо в прибоя. Невил понечи да се отдалечи.
— Не искам да…
Ала мъжът вече дори не го и слушаше. Продължаваше настойчиво да го тика напред. Шумът се увеличаваше. Шатрата погълна Невил в своята паст.
Вътре той се озова сред стотици хора, които го бутаха с лакти, викаха, ръкомахаха, говореха нещо, което той не разбираше.
После неочаквано всички млъкнаха като един и някакъв глас прогърмя над главите им, увеличен от невидим високоговорител:
— Искате ли да потреперите пред свещения кръст на Всевишния? Искате ли, когато се погледнете в огледало, да не видите лицето, с което ви е дарил Всемогъщият? Искате ли да излизате от гробовете си като чудовища, отхвърлени и от най-ужасния пъкъл на Ада?
Гласът добиваше плътност, ставаше все по-мощен.
— Искате ли да се превърнете в прилепи, да станете братя и сестри на тези грозни, отвратителни изчадия на Преизподнята? Искате ли като тях да запляскате зловещо с криле в нощното небе? Питам ви пак — искате ли да се превърнете в бездушни, нетленни създания, обречени на вечно безсмъртие?
— Не! — зарева ужасена тълпата. — Не! Избавете душите ни от Злото!
Разблъсквайки своите съседи, Невил се опита да отстъпи назад, помъчи се да си проправи път сред истеричния океан от обезумели богомолци.
— Това е истината, която ви очаква! Не ви остава нищо друго, освен да се вслушате в Божието Слово! Злото вече е обсебило всички нации по Земята и Божието Наказание ще застигне всеки, в чиято душа са покълнали неговите семена! Предупреждавам ви — всички ние навеки ще бъдем прокълнати от нашия Всевисш Благодетел, ако още сега не се покаем и пречистим като новородени, ако не възхвалим името Му Господне и това на Сина Божий — Исус Христос, нашият Спасител; покой няма да имаме, ако още в този миг не паднем на колене и не се помолим за опрощение на нашите грехове! Повтарям ви го пак и отново — ще бъдем прокълнати! Ще бъдем прокълнати!
— Спасете ни! — отново истерично зарева тълпата. — Избавете душите ни от Злото!
Хората ревяха като един и в обезумелите им крясъци Невил откриваше обсебилия ги ужас. Не успя да си проправи път, не успя да се махне от злокобното място. Гласът отново се понесе над тях, притисна го като гранитна стена:
— Господ ни наказа за нашите неизброими престъпления! Господ даде воля на всемогъщата си ярост и тя изригна, потопи ни в бездънните бездни на Новия Потоп, където ни очакват уродливите и чудовищни създания на Ада! Заради нашите грехове Той ни низвергна, Той разрови гробовете, Той разтвори широко дверите на некрополите, Той прогони мъртъвците от техните легла и ги изпрати да вилнеят сред нас! Косящата Смърт и Пъкълът разчупиха оковите на онези, които, оковани за вечни времена, бяха обитавали покоите на Безвремието! Това е Божието Наказание!… О, Господи, Ти ни наказваш, Ти ни бичуваш за грешките ни така, както сме го заслужили! Господи, Ти ни караш заслужено да изпитаме силата на Твоята всемогъща ярост!…
Тълпата отново изригна в крясъци. Онези, които бяха край Невил, запляскаха с ръце, завиха в транс истерични молитви.
Разтреперан, потресен до дъното на душата си, Робърт Невил най-сетне успя да се изтръгне от развилнелия се обезумял океан.
Навън нощта отдавна се бе спуснала…
Седнал днес в дневната, той си беше припомнил този странен епизод, измъкнат от гънките на паметта му вследствие на текста, който току-що беше прочел. И най-вече изречението, което всъщност го бе върнало десет месеца назад в миналото:
…Тази форма на психоза, която може да се окачестви като патология на лудостта, би могла да бъде частична или пълна и да обсеби един или повече субекти, а даже и всичките едновременно…
Как не се бе досетил за това по-рано?
До този момент наивно и упорито се бе мъчил да обясни с бацила всички явления, свързани с вампиризма. И ако някои от обясненията му се пропукваха, той си ги обясняваше с легендите, със суеверията. В действителност твърде рядко се беше опитвал да разгадае нещата психологически, да ги погледне и от тази им страна. А тъкмо оттук трябваше да подходи към разрешаването на проблема.
Ако някои от тези явления не можеха да имат физиологическо разрешение, това не означаваше ли, че те могат да се разрешат от психологическа гледна точка, като се имаше предвид тъкмо „психологическия шок“, преживян от жертвите на епидемията?
В края на разразилата се пандемия, жадната за сензации преса бе насадила навсякъде истински
