Аз съм легенда

недокоснати месото, млякото и водата. Наложи се да приеме мисълта, че дори и да е прегладняло, кучето не можеше да яде непрекъснато…

Беше десет и четвърт. Какво пък — животното щеше да се върне, щом огладнее… Вече знаеше къде може да намери храна.

„Имай търпение, Невил — помисли си за утеха. — Почакай известно време. Прояви поне тази мъничка добродетел!…“

Той подреди грижливо продуктите, след което излезе да огледа къщата и парника. Нямаше нанесени сериозни щети след нощното им похождение. Зае се с отегчителната и неприятна работа по нанизването на сплитовете чесън, питайки се за кой ли път защо поне веднъж досега вампирите не се бяха опитали да подпалят къщата, нещо, което би се оказало чудесен тактически ход. Дали не се страхуваха и от огъня? Или чисто и просто бяха толкова глупави, че не можеха да се досетят? В крайна сметка, може би разсъдъкът им наистина не функционираше нормално, вследствие настъпилите метаболитни промени в тяхното физическо и психическо състояние при преминаването им от света на живите в онзи на неживите… Но не, не беше за вярване. Поредната му теория се срутваше като картонена кула…

Нощем край къщата бродеха и Живи Мъртъвци, а техният мозък най-вероятно не беше засегнат…

Той тръсна глава, помъчи се да прочисти съзнанието си от натрапчивите мисли. Не беше настроен сега да разсъждава.

Останалата част от заранта прекара в доизкусуряване на плитките чесън. После за миг се запита дали и чесновите цветчета не оказваха същото зловредо влияние, както и самите скилидки? Сигурно, защо пък не?

След като закуси, той се намести зад шпионката. Отвън всичко се беше смълчало. В стаята се чуваше единствено глухото съскане на климатика.

Кучето се появи едва към четири следобед.

Невил рязко се отърси от налегналата го ленива дрямка и напрегнато вторачи сънливи очи в него. Животното приближаваше бавно и внимателно къщата, с недоверчив поглед оглеждаше всичко наоколо. Куцукаше. Дълбоко в себе си Невил пожела да му се отдаде възможността да го излекува и по този начин да спечели доверието му. После кой знае защо се сети за Андрокъл13 и лъвовете…

С голямо усилие на волята си наложи да не мърда, да не вдига никакъв шум. Самият факт, че бе тук, че наблюдава как шумно четириногото лочи млякото, как мляска и лакомо поглъща парчето месо… му доставяше неизмеримо удоволствие и чувство за сигурност, караше го да се усмихва блажено, без даже да го осъзнава.

Сърцето му се сви болезнено, когато след като приключи с храненето, кучето изведнъж побягна, сякаш подплашено от нечие невидимо присъствие. Невил веднага скочи към вратата. После се спря. Не, не трябваше да го прави. Само щеше допълнително да подплаши животното. По-добре да го остави да си отиде. Застана пак зад шпионката и с тъга го загледа как се отдалечава. „По-добре да е тъй — повтори си мислено, — така пак ще се върне…“

Наля си малко уиски в една чаша, разреди го с вода, отпусна се с въздишка във фотьойла. Замисли се къде ли кучето прекарваше нощите? Животното трябваше да е изкусен майстор в укриването, след като бе успяло да им се изплъзне толкова време… А най-вероятно бе олицетворение на онези изключения, които потвърждаваха правилата. Но самият факт, колкото и да се крепеше на случайността, даваше храна за размисъл. След като едно куче с ограничен интелект, действащо чисто инстинктивно, беше успяло да оцелее, защо тогава и същество, надарено с разум, да не е успяло a fortiori14 да го направи?

Невил побърза да отблъсне подобна хипотеза, побърза да избяга от омайното й заслепение. Таящата се там надежда можеше да се окаже пагубна за него… Не трябваше в никакъв случай да се поддава на такива обаятелни халюцинации.

На следващата сутрин кучето отново се върна.

Този път Невил отвори вратата и се показа. Животното веднага отпраши обратно, както обикновено. Невил очакваше подобен развой, но устоя на изкушението да го последва. Възможно най-предпазливо и най-естествено той приседна на стъпалата. От другата страна на улицата кучето тичаше между къщите и скоро изчезна зад оределите стобори. Четвърт час Невил остана така седнал, без да помръдне, после стана и се прибра.

Кучето се върна към четири. Невил го изчака да се нахрани, едва след това се реши да излезе. Четириногото отново побягна, ала този път, видяло, че никой не го преследва, спря на срещуположния тротоар и загледа къщата.

— Как е, приятелю, добре ли похапна? — извика му Невил и още при екота на гласа му кучето отпраши.

Невил пак се намести на прага. Вече не издържаше. Заскърца нервно със зъби, готов да избълва порой от проклятия срещу страхливото псе. Но се опита да си представи всичко, което то явно бе преживяло — безконечните нощи, сгушено в някоя Бог знае къде тъмна бърлога, докато край него бродеха вампирите. Опита се да си представи борбата му за оцеляване в един свят без господари, в който то се беше превърнало в пленник на старите си навици да бъде зависимо от някого и от нещо…

„Клетото куче! — не се сдържа Невил. — Ще се помъча да направя така, че да забравиш всичко това…“

В крайна сметка, може би в този абсурден свят едно куче имаше повече шансове да оцелее, отколкото едно човешко създание! Животното бе много по-дребно на ръст, можеше по-лесно да се скрие — в това отношение имаше и повече възможности за избор… А и обонянието му бе по-развито, естествено, можеше да го използва като скрито оръжие…

В действителност подобни разсъждения донякъде дразнеха Невил. Въпреки аргументите на разума, той винаги се беше надявал, макар и смътно, че някой ден ще открие друг „оцелял“ подобно на него — мъж, жена или дете, — не го интересуваха нито пола, нито възрастта им… Понякога тези неща му се явяваха насън, а понякога си ги представяше и наяве. Най-често обаче се мъчеше да привикне с идеята, в която бе искрено убеден — че той е последният жив представител на своята раса, последният „нормален“ човек на Земята, поне в онази й част, в която се беше родил, израснал и винаги беше живял…

Увлечен така в размишления, той беше забравил за времето. Вечерта беше започнала да спуска своите призрачни воали. Ненадейно съгледа Бен Кортман, който изневиделица се бе появил и тичешком пресичаше улицата, протегнал към него костеливите си ръце.

— Невил! Невил!

Невил скочи обратно в къщата, залоствайки грижливо вратата. Ръцете му леко трепереха.

Много дни след това той излизаше навън точно в момента, в който кучето привършваше с храненето. Всеки път появяването му прогонваше животното, но колкото повече дните минаваха, толкова по-бавно и по-наблизо бягаше четириногото. Докато един ден се спря в средата на пустата улица, обърна се срещу Невил и залая. Невил не помръдна. Остана все така на прага на къщата. Ако някой можеше да ги види отстрани, щеше да си помисли, че играеха странна игра на опитомяване.

После, един ден Невил седна на стъпалата преди идването на кучето и когато то се появи, той не помръдна, продължи да седи на пруста. Близо половин час животното се увърта край къщата, без да се осмели да приближи до храната и до човека. Машинално Невил кръстоса крака. Това съвсем обикновено движение подгони в бяг кучето, което спря едва десетина метра по-нататък.

— Ела, ела тука, приятелю! — благо му се усмихна Невил. — Ела да хапнеш! Ти си добро куче, послушно, ела…

Изнизаха се още две-три минути. Снижило тяло, кучето се приближаваше с недоверие, сантиметър по сантиметър. Когато се озова на моравата, дълго остана приклекнало. После съвсем бавно, протягайки предпазливо лапа след лапа, то се запримъква, без да изпуска Невил от погледа си.

— Точно така, ела — меко и гальовно го прикани Невил. — Ела да се нахраниш… Та-а-ка, добро куче…