Аз съм легенда

Разби чашата в стената и започна да лочи направо от бутилката.

Не изтрезня в продължение на цели два дена.

В размътеното му съзнание бе започнала да се прокрадва нелепата мисъл да продължи да пие така до края на своите дни или поне докато не изцеди и последната капчица алкохол, когато изведнъж стана чудо. Чудото го споходи на третия ден на разсъмване, когато, залитайки, беше излязъл от къщата да провери дали все още светът съществува, въпреки самия него.

На моравата пред дома му имаше куче!

В момента, в който Невил отвори вратата, животното престана да души тревата и явно ужасено от появяването му, отскочи назад. Невил вцепенен се закова на място, гледащ с невярващи очи кучето, което се обърна кръгом и, мятайки опашка, избяга.

Животно! Посред бял ден, при това живо!

Невил на свой ред подскочи напред, за малко не се препъна в избуялата трева и хукна след кучето. Гласът му разцепи смълчания простор над Симарън стрийт.

— Тука! Ела тука!

Всяка крачка от задъхания бяг кънтеше в мозъка му, сърцето му заподскача още след петия метър. От другата страна на улицата кучето препускаше като побесняло.

— Тука! — изкрещя пак Невил. — Връщай се тука!

Тъпа болка в слабините го накара да спре. Кучето направи същото, обърна муцуна, погледна към него, после отново побягна. Беше кафеникаво, на бели петна, с източено тяло, Невил не можеше да определи каква порода. Едното му ухо беше разкъсано.

— Тука! Ела тука!

В гласа му изригна истерия. Кучето изчезна зад завоя на улицата. Забравяйки за разкъсващата го мигрена и болката, която като че с нажежени шипове пробождаше хълбоците и слабините му, Невил отново закрета подир него.

В продължение на цял час се мъкна така с гумени крака, провиквайки се от време на време:

— Тука!… Идвай тука!

Най-сетне се прибра в къщата изтощен, смазан от налегналото го детинско отчаяние. Да срещне живо същество след всичкото това време, да открие другар и веднага да го загуби — ето това не можеше да приеме. Не беше ли за окайване?… Какво толкова, че ставаше въпрос само за едно нищо и никакво куче… Само за едно куче?

Ала за Робърт Невил това куче беше безценно откритие!

Нямаше желание нито да се храни, нито да пие. Чувстваше се толкова зле, че в един момент реши да си легне, но не можа да заспи. Превъзбуден, обзет от нервно вълнение, той се мяташе наляво-надясно върху възглавницата, а устните му несъзнателно и едва чуто мълвяха — „Идвай тука! Ела тука, при мен!… Нищо лошо няма да ти сторя!“

Следобеда излезе да потърси кучето наоколо, но напразно. Когато към пет часа се прибра обратно, остави на стълбището пред вратата купичка мляко и парче месо. Опаса ги с луковици чесън, за да не могат вампирите да ги докоснат. Малко по-късно си помисли, че кучето сигурно също е заразено от болестта и че чесънът най-вероятно и на него по същия начин щеше да му попречи да се приближи… Въпреки това имаше нещо, което той все още не смогваше да проумее: ако кучето действително беше носител на болестотворния микроб, то как тогава можеше да броди посред бял ден? Трябваше ли в такъв случай да предполага, че то беше заразено съвсем леко и обмяната на веществата му не бе нарушена? И ако това се окажеше вярно, как тогава то се беше изплъзнало на другите?

„Господи! — ужаси се Невил. — Ами ако привлечено от храната, дойде тази нощ и те го убият? Едва ли ще мога да го преживея!… Сигурно ще се самоубия!…“

Да се самоубие… Досега подобна мисъл още не го беше спохождала. Разбира се, не можеше да каже, че се отнасяше към тялото си с подобаващо внимание и грижи. Не се хранеше здравословно, не спеше достатъчно и спокойно, нито пък пиеше в рамките на разумното. Но в това нямаше и помен от самоубийство. Защо тогава идеята да се самоубива не го бе навестявала досега? Ето, дори и на този въпрос не можеше да намери достатъчно смислен отговор. С нищо не се бе примирил, не бе приел в действителност и живота, който бе принуден да води, не се бе адаптирал към него. И въпреки това продължаваше да съществува тук и сега, цели осем месеца след като последната жертва на епидемията беше издъхнала; девет месеца, откакто за последен път бе разговарял с човешко създание; десет месеца, откакто Вирджиния го беше напуснала… Толкова време беше изтекло, а той продължаваше да е в този свят на абсурда, без бъдеще, без каквато и да е надежда. Инстинкт за самосъхранение ли беше това или проста безсмислица? Или пък въображението му бе прекалено бедно, за да си представи, че може да се самоунищожи? Защо досега не го беше направил? Каква бе причината, мътните да го вземат? Защо не бе посегнал на себе си още в първите, най-мрачните и най-отчаяни дни?

Какво бе онова, накарало го да направи от своя дом крепост, да се зазида в нея, инсталирайки хладилник, генераторен агрегат, резервоар с вода, да се обзаведе с парник, струг, шмиргел и тезгях, с пълен набор от инструменти?… Какво го беше подтикнало да опожари съседските къщи, да струпа в своята колкото се може повече книги и плочи, камари от консерви, напитки и хранителни припаси? Животът не беше ли в действителност сила, много по-могъща от магията на думите, не беше ли природен закон, много по-висш от всички останали?

Той затвори очи.

Защо въобще трябваше да мисли, трезво да преценява реалността на заобикалящия го абсурд? Защо навсякъде трябваше да търси разум и логика?

На тези въпроси нямаше отговор. Той продължаваше да живее, защото това бе негов вроден навик и напълно естествено състояние.

После опита да се съсредоточи над проблема с бацилите, ала си даде сметка, че по каквито и лъкатушни пътеки да поемаха, мислите му все го връщаха към кучето.

А малко по-късно с изумление осъзна, че несъзнателно мълвеше някаква молитва. Той, който, ако някога бе изпитвал отчаяната потребност да повярва в Бога, винаги го бе правил с известна самоирония…

Този път обаче подтикът бе много по-силен от него самия. Пряко волята си, Невил скръсти ръце и се замоли. Замоли се на Бога да закриля скитащото четириного. Защото искаше да го намери. Защото изпитваше необходимостта да го намери…

На другата сутрин млякото и месото бяха изчезнали.

На поляната пред къщата имаше два женски трупа, но кучето не се мяркаше никъде. Невил въздъхна с облекчение и тихомълком благодари на Всевишния. После веднага се укори, че не се беше събудил по-рано, докато кучето бе идвало. Навярно четириногото се бе върнало при къщата с първите проблясъци на зората, когато другите си бяха заминали. Не можеше да има съмнение — животното инстинктивно бе намерило някакъв начин да им се изплъзне. Но какъв?

За момент Невил си зададе въпроса дали вампирите не бяха отмъкнали храната, но много скоро се убеди в противното. Месото бе влачено по цимента, въпреки пръснатите наоколо скилидки чесън и посипания чеснов цвят, а върху стъпалата на прага едва забележими белезникави дири свидетелстваха, че кучешки език бе лочил от млякото.

Преди да закуси, Невил отново напълни гаванката с прясно мляко, а до нея остави ново, този път по- голямо парче месо. Размисли и добави към тях купичка с вода.

След като хапна набързо, той отиде да изгори телата на двете жени в ямата-крематориум. На връщане се отби в първата крайпътна бакалия. Взе няколко кутии с бисквити за кучета, специален сапун, инсектицид и метална четка… Докато се качваше в колата с претрупани ръце, бегла усмивка се изписа на устните му: „Сякаш трепетно очаквам раждането на бебе… Всъщност, необходимо ли е да се правя на ни чесън ял, ни лук мирисал? — Той остана очарован от уместното, леко преиначено сравнение. — От една година насам действително не съм изпитвал подобна възбуда…“ Трескавото състояние, обзело го след откриването на бацила под микроскопа, изобщо не можеше да се сравни с онова, което изпитваше още щом се досетеше за кучето…

По обратния път кара като побеснял, но го заляха вълните на разочарованието, когато намери на прага