Дотук добре… Но как бацилът разбира, че неговият носител отново е в състояние да му доставя свежа кръв?…
Невил ядно стовари юмрука си върху умивалника. Не, в случая имаше нещо друго. Трябваше да има нещо друго!
Когато бактериите не намерят подходящата за тях среда, метаболизмът11 им е нарушен и те се израждат в бактериофаги12 — протеини, способни да се самовъзпроизвеждат. Тези бактериофаги унищожават бактериите… Можеше да си представи как бацилите, лишени от свежа кръв поради някакъв анормален метаболизъм, абсорбират вода и набъбват до пръсване, като в същото време се унищожават и всичките им клетки, което пък от своя страна води до ново спорообразуване.
Освен това можеше да се предположи, че вампирът не изпада в кома, а лишено от кръв, тялото му се отдава на разложение. Самият микроб обаче можеше да стигне до фазата на спорообразуване и тогава…
Пясъчните бури!
Освободени по този начин, спорите можеха да бъдат лесно преносими и разпръснати така от вихрушките, да проникнат в други чужди тела през най-малките охлузвания и обелвания по кожата, предизвикани от миниатюрните песъчинки… Биха могли да се превърнат в бацили при подходящи условия на развитие, каквито не липсваха, а след това да се размножат. При извършването на такова размножаване, околните тъкани щяха да бъдат разложени, а кръвоносните съдове — атакувани от бацилите. Това двойно въздействие — унищожаването на тъканите и нашествието на бацилите, — щеше да позволи на последните да проникнат в кръвообращението. Така процесът щеше да е окончателен, кръгът щеше да се затвори… без да е необходимо да си представяме вампири с кръвясали очи, наведени над гърлата на русокоси девици, или черни прилепи, пляскащи с криле по капаците на прозорците!
Ето, това като че ли бе всичко — логично и просто, без да се прибягва до помощта на свръхестественото!
Вампирите действително съществуваха. Просто никой до този момент не беше успял да проникне в истинската им същност, да разкрие логиката на тяхното съществуване.
Изхождайки оттук, Невил си припомни някои от големите пандемии в миналото. Онази например, която бе предизвикала падането на Атина, но която едва ли можеше да се сравни с бича от 1975 година. Навремето историците бяха говорили за нашествие на бубонната чума, ала Невил се запита дали и в онзи случай не бяха замесени вампири…
Или всъщност не самите вампири — тъй като вече ставаше ясно, че тези бродещи призраци се оказваха по-скоро жертви, както всички останали, засегнати от болестотворния бацил. Виновникът на практика бе онзи наглед безобиден микроорганизъм, който скрит зад дебелите плътни завеси на легендите и поверията, вършеше своите злодеяния, докато хората превиваха гърбове пред демоничния страх от неизвестното… А какво можеше да се каже за черната чума, опустошила Европа и покосила три четвърти от населението й? …
В десет вечерта със зачервени очи и слепоочия, стегнати от мигрената, Невил усети, че примира от глад. Извади от хладилника солидно парче месо и докато пържолата се изпичаше, взе набързо един душ.
Леко се сепна, когато чу как камъкът хлопна по един от кепенците на прозореца. После се усмихна. През целия ден дотолкова бе погълнат от изследванията, че въобще беше забравил за глутницата, която сега дебнеше в мрака около къщата. После неочаквано осъзна, че дори не знаеше колко от онези, които търпеливо го изчакваха отвън нощем, бяха Живи, в общоприетия смисъл на думата, и колко от тях бяха Неживи, обикновени марионетки, чиито конци дърпаше бацилът. Трябваше да има и от едните, и от другите, тъй като той беше убил доста от Живите с револвера, докато Неживите оставаха недосегаеми за куршумите. Трябваше най-сетне да разбере защо се получава така. И каква бе всъщност причината, която заставяше Живите да се присъединяват към другите край къщата му. Защо само и точно те, а не всички останали от областта?
Изяде с апетит пържолата и изпи чаша вино, учудвайки се на удоволствието, което вечерята му достави. Обикновено храната му се струваше напълно лишена от вкус, сякаш нямаше никаква сладост, и той дъвчеше автоматично, по навик. Явно възвърналият се апетит бе резултат от напрегнатата работа и неговото откритие. Дори много повече — през целия ден той не бе изпил капчица алкохол, даже не изпитваше каквото и да е желание да го стори…
Когато приключи с храненето, той се върна в дневната, пусна плоча на грамофона и с уморена въздишка се отпусна във фотьойла. Помъчи се за момент да не мисли за вампирите, да се концентрира и да се изпълни единствено с музиката на
„Малко чудовище! — изшептя почти приятелски, забелязал миниатюрната протоплазмена пръчковидна бактерия, която мърдаше върху стъклената пластинка. — Мръсно, малко чудовище!“
Следващият ден се оказа далеч по-безрезултатен.
Лъчите на слънчевата лампа действително унищожаваха микроорганизмите, но това нищо не обясняваше.
Невил размеси сулфиди алицин с инфектирана кръв, ала микробите изглежда никак не се смутиха. Не беше за вярване: чесънът държеше вампирите на разстояние и бе доказано, че състоянието им се влияеше от кръвните инфекции и въобще от заболяванията на кръвта. А какво се получаваше в действителнност: основната съставка на чесъна, размесена с тяхната кръв, не даваше никакъв ефект!
Същото се отнасяше и за коловете — предизвиканият по този начин кръвоизлив не беше достатъчна причина за „смъртта им“(той продължаваше да си спомня за онази проклета жена)…
Но тогава какво ставаше на практика?
Твърде скоро Невил започна да се изнервя. Отчаянието бързо го завладя и той взе да се укорява, сякаш сам беше виновен за случилото се. В крайна сметка реши да подхване нещата от самото начало.
Някои факти вече бяха установени. Микробът съществуваше. Можеше да се предава, при това бе лесно прилепчив. Слънчевите лъчи го унищожаваха. Чесънът оказваше определено въздействие върху вампирите. Някои от тях се заравяха да спят в земята. Можеха да бъдат убити с ясенов кол в сърцето. Не се превръщаха нито във вълци, нито в прилепи, но някои животни можеха да прихванат заразата от тях и да се превърнат във вампири.
Добре. Невил взе един бял лист, прокара по него вертикална черта с молива и се зае да попълва лявата и дясната половини. Най-отгоре в едната колона написа:
Кръстовете: не, те не можеха да имат никаква връзка с бацилите, а ако имаше такава, то тя беше само в сферата на предполагаемото и най-вероятно в чисто психологически аспект. Дясна колона…
Земята: можеше ли тя да оказва някакво влияние върху микроорганизма? Не. Как би могла пръстта да проникне в кръвообращението? Между другото, онези от вампирите, които се заравяха да спят в земята, бяха много малко. Дясна колона…
Слънцето: тук вече можеше да напише някои нещица в лявата колона!
Коловете: не… Дясна колона…
Огледалата: Милостиви Боже! Какво общо можеха да имат те с бацилите? Дясна колона…
Чесънът:
Той спря, зъбите му заскърцаха ядно. Трябваше да намери какво да запише в лявата колона! Трябваше на всяка цена да спаси честта — своята и на чесъна! Чесънът трябваше да им влияе по някакъв начин! Но как?
Той усети как изведнъж го хванаха бесовете, гневът му изригна. Смачка листа и го запокити на пода. Два пъти последователно напълва чашата догоре и я изпразва на един дъх.
„Превърнал съм се в скот — изръмжа злобно на себе си. — Станал съм отвратително, тъпо, ограничено животно! Не ми остава нищо друго, освен да се наливам до умопобъркване. Явно, за друго не ме бива…“
