— Говори се, че сме спечелили войната…
— Никой не я е спечелил.
— Напротив — комарите…
— Тук, струва ми се, си напълно права — заключи Невил.
Така останаха седнали, без да казват нищо, всеки потънал в мислите си. Единственият шум, който се долавяше в кухнята, бе потракването на вилицата на Невил.
— Ходи ли при Кати тази нощ? — запита го Вирджиния.
— Току-що надникнах в стаята й. Още спи. Смятам, че е добре.
Тя замислено се взря в лицето му.
— Боб, питам се… Няма ли да е по-добре да я изпратим за малко при майка ти, на изток… Докато не се оправя. Може да е заразно…
— Бихме могли… — съгласи се той. — Но ако е заразно, тя няма да е на сигурно място нито при майка ми, нито където и да било другаде.
— Не искаш ли?
Видът й беше угрижен.
— Не знам, скъпа. Струва ми се, че и тук си е добре. Ако нещата в квартала тръгнат на зле, няма да я пускаме повече на училище.
Вирджиния като че ли искаше да добави още нещо, но се възпря.
— Както ти прецениш — отвърна му просто.
Той погледна часовника.
— Трябва да побързам.
Набързо изгълта остатъка от закуската. Докато допиваше кафето, тя го запита дали не е купувал вестник предния ден.
— В дневната е.
— Нещо ново?
— Не. Все едни и същи брътвежи. Цялата страна е повече или по-малко засегната. Още не били успели да открият проклетия микроб.
Тя прехапа горната си устна.
— Никой ли не знае за какво точно става въпрос?
— Съмнявам се. Ако бяха открили нещо, щеше да се разбере.
— Но те трябва да имат все някакво мнение по въпроса?
— Всеки си има своето мнение. Само че нито едно не е достатъчно обосновано.
— Какво пишат?
— Били разни последици от войната…
— И ти ли мислиш така?
— Войната свърши отдавна…
— Боб — най-неочаквано смени тя темата, — трябва ли наистина да ходиш в завода?
Той се усмихна обезсърчено.
— Какво друго бих могъл да направя? Нали трябва все някак да преживяваме…
— Знам, но все пак…
Той улови ръката й и забеляза, че бе леденостудена.
— Всичко ще се оправи, скъпа! — за сетен път се помъчи да я успокои.
— Мислиш ли, че трябва да пращаме Кати на училище?
— Да. Докато властите не затворят училищата, не виждам защо трябва да я държим вкъщи. Тя не е болна.
— Но всичките тези деца там, заедно на едно място…
— Не мисли за това…
— Щом ти смяташ, че така ще е по-добре…
— Имаш ли нужда от нещо, преди да съм излязъл…
Тя поклати глава.
— Добре тогава, стой си вкъщи и си легни.
— Да — обеща му тя. — Ще си легна, след като Кати излезе.
Той я погали по ръката.
От улицата долетя продължителното пищене на клаксон. Невил допи кафето и облече сакото си.
— Довиждане, скъпа — рече той и целуна Вирджиния по бузата. — Почивай си.
— Довиждане. Бъди внимателен, Боб!…
Той прекоси моравата. Прахолякът, който продължаваше все още да се носи из въздуха, застърга в зъбите, пресуши ноздрите му.
— Здрасти — поздрави той бодро, след като влезе в колата и тръшна вратичката зад гърба си.
— Здравей, приятелю! Хайде, закъсняваме! — отвърна му Бен Кортман.
[# …Продукт на дестилацията на чесновия лук (от семейство кремови, в което влизат чесън, праз, кромид, планински лук, шалот и див чесън), на цвят е белезникав, почти безцветен, с остра, специфична и упоителна миризма, съдържащ много от сулфидите на чесъновидните. Съставки: 64,6% вода, 6,8% протеини, 0,1% мазнини, 26,3% въглеводород, 0,8% пепелно вещество и 1,4% целулоза.]
Така-а-а… Невил подхвърли в дясната си длан скилидката чесън. В продължение на седем месеца той беше увесвал по прозорците на къщата гирлянди чесън, без да има ни най-малка представа какво всъщност отблъсква вампирите далеч от дома му.
Остави внимателно скилидката на ръба на умивалника. Празът, кромидът, планинският лук, шалотът и дивия чесън… Дали и те щяха да дават същия ефект като чесъна? Ако се окажеше така, то той щеше да е най-големият глупак да ходи и търси чесън на километри, след като старият лук никнеше почти навсякъде…
Наряза на ситно чесъна с ножа, подуши лютивата миризма, наслоила се по ръба на острието. Е, добре! Ами сега накъде? Избликналото в съзнанието му минало с нищо не му беше помогнало, освен с навяните спомени за разговори за вируси, за комари, за приносители на зараза… Но причините за злощастието не бяха в тях, в това той бе убеден. Нещо повече — нахлулият спомен бе пробудил у него остра болка. Всяка изплувала дума бе като удар с нож, разкъсваща шевовете на стари, незараснали рани. Всеки спомен за нея…
В крайна сметка той се беше отказал. Опита се да стъпи здраво в настоящето, да се хване за конкретните данни и факти. Да не се поддава на болката… Щеше ли да се наложи отново да търси забвение в алкохола? Щеше ли да намери сили отново да продължи… И куража да…
Пак се вглъби в текста пред себе си. 64,6% вода… Нима беше това? Абсурд! Вода има във всяко едно нещо. Протеини? Не. Мазнини? Въглеводород? Не! Пепелно вещество? Не. Целулоза? Не!
Тогава какво?
Специфичната миризма, вкус и аромат на чесъна се дължат на особеното етерично луково масло, съставляващо 0,2% от неговото тегло, състоящо се предимно от сулфиди на чесновия лук…
И може би търсеният отговор се криеше някъде тук, в този заплетен лабиринт от съставки и непонятни химически съединения?
Той продължи четенето.
Сулфидите на чесновия лук могат да се получат по синтетичен път чрез специална преработка, ако се нагреят до 100° гликозиди от бяло синапено семе и калиеви сулфиди…
