Очите й се извъртяха бавно към него.
— Няма нищо — отвърна му. — Спи…
— Как си, добре ли си?
— Все същото.
Той я погледа още мъничко, после се обърна и затвори очи.
Будилникът иззвъня в шест и половина. Обикновено Вирджиния го спираше. Тази сутрин не го стори. Наложи се той самият да спре пискливия вой. Тя продължаваше да лежи по гръб с втренчени очи. Той наистина започна да се измъчва.
— Не си ли добре?
— Не знам — отвърна тя. — Не мога да спя.
— Защо?
Тя изшептя нещо неразбрано в отговор.
— Все още ли се чувстваш отпаднала?
Тя се помъчи да се надигне — напразно.
— Не мърдай, скъпа — каза й.
Докосна челото й. Порази го сивкавият цвят на лицето и на ръцете й.
— Нямаш треска.
— Не се чувствам болна — промълви тя. — Просто… съм изморена…
— Пребледняла си.
— Знам… Приличам на призрак.
— Остани в кревата, не мърдай.
Ала тя вече се бе надигнала.
— Не искам да се разглезвам — опита се да поясни. — Хайде, ставай, обличай се… Време е…
После му се усмихна.
Докато се бръснеше, той я чу как се облича зад вратата. Видя я с провлачени крачки да преминава в дневната, да се оправя с несигурни движения. Трябваше да си остане в кревата…
Умивалникът бе пълен с пясък. Той се избръсна зле, защото, естествено, имаше пясък и по сапуна за бръснене. Песъчинките се бяха затъкнали дори между космите на четката. Преди да се върне в спалнята, той отиде да надникне в стаята на Кати. Малката русокоса красавица продължаваше да спи, издувайки поруменелите си бузки. Той прокара пръст по платчето, което беше прехвърлил над леглото й като балдахин, отдръпна ръка — пръстът му беше потънал в прах.
— Кога ли най-сетне ще престанат тия пясъчни бури — каза десет минути по-късно на влизане в кухнята. — Сигурен съм, че…
Млъкна. Обикновено по това време Вирджиния се суетеше около фурната, приготвяше закуската — препечени филийки с яйца, кафе… В онова утро бе седнала край масата.
— Скъпа, ако не се чувстваш добре, остани, легни си! — помъчи се да я успокои. — Аз сам ще си приготвя закуската.
— Не — отвърна му тя. — Добре съм… Просто мъничко си почивах. Извини ме. Сега ще…
— Недей, не се притеснявай… Достатъчно голям съм…
Той отвори хладилника.
— Ще ми се да разбера какво точно става — подхвана лениво тя. — Половината от съседите ни са в същото състояние, а и ти казваш, че повече от половината работници в завода отсъстват…
— Явно е накакъв нов вид вирус — предположи Невил. — Бури, комари, три четвърти от хората се разболяват… животът стана наистина непоносим…
Наля си чаша портокалов сок. Преди да отпие, се спря, гнусливо обра с пръст от чашата чернеещият се на повърхността слой прахоляк.
— Питам се, как тази прах прониква чак в хладилника — измърмори недоволно. — Искаш ли малко портокалов сок?
— Не, благодаря, Боб.
— Ще те поосвежи мъничко, ще ти се отрази добре…
— Не, благодаря, скъпи… — тя се опита да се усмихне.
— Не чувстваш ли някакви болки, мигрена… Нищо?
Тя поклати бавно глава.
— Наистина искам да разбера какво ми е — каза по-сетне.
— Трябваше да се обадиш на доктор Буш.
— Да, ще му се обадя.
Тя опита да се изправи. Той я улови за ръцете.
— Не се движи, скъпа. Стой спокойно на място, не се притеснявай.
— Но няма никаква причина да съм в подобно състояние…
Той я познаваше много добре и знаеше, че болестта й тежи, гнети я. Защото за себе си тя я приемаше като лична обида…
— Ела — каза й. — Ще те сложа пак да си легнеш…
— Не. Остави ме тук. Ще си легна, след като Кати отиде на училище.
— Добре. Искаш ли нещо? Малко кафе? Ако въобще не се храниш и не поемаш никакви течности, наистина ще се разболееш…
— Не, нямам желание.
След като изпи портокаловия сок, той си приготви две бъркани яйца, наряза хляба на масата.
— Да ти направя препечени филийки? — запита го Вирджиния. — Само ще те помоля да хвърляш по едно око на яйцата… Ах, още ли има?
— Какво?
— Пак някаква мушица — отвърна тя, като вяло замахна с ръка.
Той успя да хване мушицата и я размаза.
— Мушици, мухи, комари, бълхи… — въздъхна Вирджиния.
— Навлизаме в ерата на насекомите…
— Опасно е. Те са преносители на болести… Трябва да поставим противопаразитна мрежа над леглото на Кати…
— Знам — съгласи се Невил. — Мислил съм вече по въпроса.
— Имам чувството, че вече и инсектицидите не дават никакъв ефект…
— Този, който купих, уж беше най-добрият.
Той сипа яйцата в една чиния, седна отново и се зае с храненето.
— Надявам се все пак, че не служим за подхранване на някаква си там нова раса от супердървеници или тем подобни — изпробва чувството си за хумор. — Спомняш ли си за нашествието на гигантските скакалци в Колорадо преди време? Дали пък насекомите не са в период… как да кажа, в период на мутация?
— Това пък какво е?
— Това означава, че в момента те търпят, как да ти обясня… резки промени. Отведнъж прескачат десетки етапи в своята еволюция или пък се развиват, подвластни на непознат процес, който не би могъл да се прояви, ако не бяха…
Настана мълчание.
— Бомбардировките ли? — оживи се тя.
— Може би.
— Те предизвикаха пясъчните бури… И най-вероятно са виновни не само за това…
На устните й се изписа тъжна усмивка.
