Ричард Матисън
Щом има желание
Той се събуди.
Беше тъмно и студено. Тихо.
Жаден съм, помисли си той. Прозя се и седна; падна назад, извиквайки от болка. Беше си ударил главата в нещо. Разтърка пулсиращата плът над веждата си, усещайки неприятното чувство да се разпростира по линията на косата му.
Бавно започна да се изправя отново, но удари главата си още веднъж. Бе притиснат между дюшека и нещо отгоре. Повдигна ръце, за да го опипа. Беше меко и гъвкаво, поддаващо се на натиска от неговите пръсти. Запроучва повърхността му. Простираше се, докъдето можеше да достигне. Той преглътна разтревожено и потрепери.
Какво, в името на Бога, беше това?
Започна да се обръща наляво и спря изумен. Повърхността го преграждаше и там. Завъртя се надясно, а сърцето му заби лудешки. И от другата страна беше същото. Бе заобиколен от четирите страни. Сърцето му се сви като смачкана кутия от безалкохолно, кръвта зашуртя сто пъти по-бързо.
За секунди се увери, че е облечен. Почувства панталони, сако, риза с вратовръзка, колан. На краката му имаше обувки.
Пъхна дясната си ръка в джоба на панталона и затърси. Напипа студен, метален четвъртит предмет и измъкна ръката си от джоба, приближавайки я до лицето си. С треперещи пръсти отвори капачето и завъртя колелцето с палеца си. Проблеснаха искри, но не и пламък. Още едно завъртане и запали.
Загледа се в оранжевото сияние на тялото си и потръпна отново. На светлината от пламъка можеше да види всичко около себе си.
Искаше му се да изкрещи от видяното.
Намираше се в ковчег.
Изпусна запалката и пламъкът описа жълта дъга, преди да изчезне. Пак се озова в пълна тъмнина. Не можеше да види нищо. Всичко, което чуваше, бе ужасеното му дишане, залитащо и блъскащо се в гърлото му.
От колко време е тук? Минути? Часове?
Дни?
Надеждите му се втурнаха напред при вероятността за кошмар; само е сънувал, спящо съзнание, приклещено от някакво изкривено видение. Но той знаеше, че не е така. Знаеше — при това ужасяващо добре — какво точно се беше случило.
Бяха го сложили в единственото място, от което се страхуваше. Единственото място, за което направи фаталната грешка да им каже. Не биха могли да изберат по-добро мъчение. Дори и ако мислят сто години.
Господи, наистина ли го мразеха толкова много? Та да му причинят това!
Започна да трепери безпомощно, после се взе в ръце. Нямаше да им позволи да го направят. Да отнемат и живота, и бизнеса му наведнъж? Не, проклети да са, не.
Потърси трескаво запалката. Това беше тяхната грешка, помисли си той. Тъпи копелета. Сигурно са сметнали, че ще е проява на последна, подобаваща ирония — гравирана със злато благодарност за създаването на корпорацията такава, каквато е. Върху запалката се четяха думите: „На Чарли! Щом има желание…“
„Добре“, промърмори той. Ще надвие противните кучи синове. Няма да успеят да го убият и да присвоят бизнеса, който притежаваше и изгради буквално от нищото. Имаше желание.
Неговото.
Той сключи пръстите си около запалката и, стискайки я с побелели кокалчета, я вдигна над гръдния си кош. Колелцето се отърка в кремъка, щом го завъртя с палец. Пламъкът изскочи и той затаи дъх, докато проучваше с какво пространство разполага в ковчега.
Само сантиметри на всичките четири страни.
Колко ли въздух би могло да има в едно тъй малко пространство, се зачуди той. Щракна капачето на запалката. Не я хаби, си каза. Действай в тъмното.
Незабавно ръцете му се изстреляха нагоре и той се опита да повдигне капака. Натискаше с всички сили, китките му се напрегнаха. Капакът си остана неподвижен. Сключи пръсти в здраво стегнати юмруци и заблъска по капака, докато се обля в пот, а косата му се намокри.
Бръкна в левия джоб на панталона си и извади верижка с два ключа. Бяха му оставили и това. Тъпи копелета. Наистина ли смятаха, че ще е толкова уплашен, та да не може да мисли! Още една забавна шега по тяхната част. Да заключат живота му изцяло. Няма да се нуждае от ключовете за колата и офиса отново, затова защо да не ги сложим при него в ковчега?
Грешка, помисли си той. Ще ги използва отново.
Вдигайки ключовете пред лицето си, той започна да човърка в обшивката с острия край на единия ключ. Разпори конците и взе да разкъсва тапицерията. Задърпа я с пръсти, докато тя не се измъкна от обвивката си.
Работейки бързо, започна да дърпа мекия пълнеж, разпилявайки го около себе си, стараеше се да не диша твърде усилено. Въздухът трябваше да бъде запазен.
Светна със запалката си и, гледайки в разчистената площ отгоре, почука о нея с кокалчетата на свободната си ръка. Въздъхна с облекчение. Оказа се дъб, а не метал. Още една грешка от тяхна страна. Усмихна се презрително. Лесно бе да се разбере защо винаги ги надминаваше във всичко.
„Тъпи копелета“, промърмори той, докато се взираше в дебелата дървесина. Стискайки здраво двата ключа, започна да дълбае с назъбените им краища масивното дъбово дърво. Пламъкът на запалката потрепна, щом забеляза как малки частици от капака биват сдъвкани от дълбаенето на ключовете. Падаше парче след парче. Запалката гаснеше и той трябваше да завърта колелцето отново и отново, повтаряйки всяко движение, докато мускулите на ръцете му се схванаха. Опасявайки се, че ще изразходва въздуха, той изгаси запалката и продължи да човърка дървото, трески от което падаха върху врата и брадичката му.
Ръката му започна да го боли.
Губеше сили. Дървесината вече не се откъртваше така равномерно. Остави ключовете на гърдите си и светна пак със запалката. Можеше да забележи единствено простърган улей, където беше дълбал, но той бе само сантиметри дълъг. Не е достатъчно, помисли си той. Не е достатъчно.
Отпусна се и пое дълбоко дъх, спирайки по средата. Въздухът намаляваше. Протегна ръце и заудря по капака.
„Отваряй се, дявол да те вземе!“, изкрещя той, а вените му изпъкнаха под кожата. „Отваряй се и ме пускай навън!“
Ще умра, ако не направя нещо повече, му мина през ума.
Те ще спечелят.
Мускулите на лицето му се изопнаха. Никога преди не се беше предавал. Никога. И те няма да победят. Нямаше начин да бъде спрян, след като веднъж е взел решение.
Ще покаже на онези копелета какво означава сила на волята.
Бързо взе запалката с дясната си ръка и завъртя колелцето няколко пъти. Надигна се пламък като вимпел, развяващ се напред-назад пред очите му. Стабилизирайки дясната си ръка с лявата, той насочи пламъка към дървото на ковчега и се зае да обгаря раздраната повърхност.
Дишаше накъсано и повърхностно, усещайки как мирисът на бутан и нагрята дървесина изпълва ковчега. По капака започнаха да проблясват мънички искри, докато прокарваше пламъка по улея. Задържаше го за известно време на едно място и после го приплъзваше на друго. Дървото издаваше слаби пращящи звуци.
Изведнъж на повърхността се образува пламък. Той се закашля, щом горящият дъб започна да произвежда сив пихтиест дим. Въздухът в ковчега продължаваше да намалява и той усети, че дробовете му работят трудно. Въздухът, който бе останал, имаше вкус на лепкав пушек, сякаш се намираше в хоризонтален комин. Почувства се на ръба на припадъка и тялото му започна да изтръпва.
Отчаяно се помъчи да свали ризата си, откъсвайки няколко от копчетата. Съдра парче от плата и го уви
