Досадната муха

дишането му е прекалено шумно. Преглъща звучно, не без известно усилие.

— Мамка му! — ругае. — Мамицата му стара!

Сега мухата действително е част от неговите проблеми.

„В края на краищата няма на четиридесет и седем години да се хвърля от прозореца заради една тъпа муха!“

Той се оглежда навсякъде, търси мухата. Не усеща бодежите в тила и бръсначите, разрязващи вътрешностите му. Не проумява, че този гумен балон, който като ковашки мях постоянно се издува и свива, е главата му.

Едно-единствено нещо има значение сега! Едно-единствено!…

Мисълта му замира, широка усмивка си проправя път сред разкривените черти на лицето му. Мухата е кацнала до бюрото, върху черния нисък диван с бежова тапицерия на гарнитурата. „А толкова ме разубеждаваха за тоя лайнян цвят!“ — спомня си той, припълзявайки леко напред.

Доближава диванчето, с левия крак избутва ниската масичка.

„Сега вече няма да ми избягаш!“

Сърцето му забива учестено. „Ето, адреналинът ми се покачи!“

Започва нещо нервно да си мърмори, усмивката е застинала на устните му като на смъртник.

„Гадина, ти ще умреш! Ще умреш!“

Хвърля се върху диванчето и цялата тежест на тялото му е неговото тайно оръжие. В устрема си замахва, нанася мълниеносен удар с бухалката. Мухата прелита от лявата му страна, чува звучното й лутане из абажура на съседната масичка. Спуска се натам, размахвайки разпокъсалите се вече листа. Звучен плясък отеква върху плота на масичката. Той ликува.

„Най-сетне, да!“

Не може да повярва на очите си. Мухата отново полита, за да кацне пак върху абажура. Той не се колебае. Едва съвзел се от изненадата, удря встрани, право в абажура. Лампата с хрущене и пукот се разбива върху земята, мухата отлита.

— Мръсница! — реве той.

Запокитва яростно остатъците от листата подир нея. Те литват нагоре, после като ранени птици плавно се смъкват на пода. Пяна се стича по устните му, той върти обезумели очи.

— Къде си, дяволите да те вземат? Къде си, проклето чудовище? Мръсница!

Задъхва се от изнемога, едва успява да изговори думите. Усеща как лигите от брадичката му затичат към ризата, плъзват надолу във врата му. Обърсва ги набързо с длан, ръмжене се надига в гърлото му. Очите му са изхвръкнали от орбитите, продължават да търсят.

Някакво движение в огледалото на бара зад него привлича погледа му. Мигновено се обръща натам. Концентрира се, присвива очи. За миг му хрумва, че вече има две мухи. Напъплят го тръпки. После се упреква за глупостта си. Просто отражението на мухата и концентричните кръгове, които описва, са го накарали да повярва в подобна оптична измама. Мухата продължава да прелита над бара. Бученето й е станало още по-заплашително. Той прави крачка напред. „Изчакай!“ — предупреждава го вътрешният му глас. Останал е без оръжие. Отчаяно се оглежда. Няма нито минутка за губене! Другата част от вестника? Не, едва ли ще му помогне повече. Да свие на две някое списание? Надали ще е по-добре, отколкото с проспекта.

— Мътните да го вземат! Трябва ми нещо! — пелтечи, сам едва разбирайки току-що издуманото.

— Да! — разнася се неистовият му вик.

Хвърля се върху дивана, удря коляното си, но сграбчва възглавницата. Отлично! Така ще има повече ударна площ! Да я зашемети мигновено, да я размаже, тази мръсна, тъпа, гадна, проклета муха! Изправя се рязко на крака и почти губи равновесие, обръщайки се към бара. Затваря за миг очи, чернилката пред него се прояснява, после запристъпва внимателно, все така вторачен в мухата, която кръжи някъде там отпред.

„Свършено е с тебе, хванах те, мръснице!“

Смръщва се, когато разбира, че всъщност говори през плач, а не просто си поема въздух. „Успокой се! Сега не е най-подходящият момент да я оставиш да ти се изплъзне!“ После неочаквано двете мухи се превръщат в една. Ето я, каца върху огледалото.

— Идвам, скъпа! Пристигам! — мърмори.

Държи възглавницата, пръстите му са се вкопчили в единия й край като нокти на граблива птица. Замахва, удря огледалото. Мухата отлита. Той пак удря, преобръща бутилката скоч върху етажерката с чаши. Всичко се пръсва, за миг полита в отломъци, потича в някаква безформена стъклена каша надолу.

— А-а-а! — ревът му е на ранено животно. — Мръсница!

Не може друго да измисли. Думите се запречват на гърлото му. Опитва се да уцели мухата в полет. Втора бутилка се пръсва.

„Какво пък, някакви стъкларии!“

Мухата отново е избрала огледалото за свой пристан. Този път той е по-бърз от див звяр. Спуска се неочаквано настрани. Мухата отскача толкова рязко, че рикошира в бузата му. Той реве в несвяст, обезумял от ярост и отчаяние, шиба въздуха с възглавницата, лицето му се е превърнало в маска на омраза и отвращение.

— Страхливка! Защо бягаш, а? — ръмжи и пяна бълбука по устните му. — Ела да се сражаваш, недей да бягаш!

Съзира я. Върнала се е пак върху бюрото, гадината.

— Почива си, сигурно много се е изморила от бягане. Подла твар! Не, никаква почивка няма да видиш! — приказва той на себе си, но вече без да го осъзнава. Приближава я, леко залитайки. Нов удар с възглавницата, също така безрезултатен, както предишните. Господи Мили, как може да е толкова непохватен! Нима винаги е бил такъв левак? Бренда му често му го беше натяквала — и двете му ръце били навряни в…

— Мръсница!

Той подновява атаката, започва да удря, да разпръсква набързо всичко, което е било върху бюрото — химикали, преспапиета, кибрит, телефон, панер за писма — всичко помита с гневните викове на маниак и продължава да удря, да блъска, докато възглавницата най-сетне отхвърча от ръката му, прелита през цялата стая и се блъсва във вратата, тупвайки на пода сред дебели валма пух и перушина.

Той застива така — видиотен, невярващ. Мухата е кацнала на прозореца. И тя като него е застинала неподвижна. Едва-едва помръдва леко крачета. Не, това не е плод на неговото въображение. Мухата е по-голяма. По-голяма! Господи! Наистина е по-голяма! Не, това не е муха!… Какво е… какво е тогава това нещо? Той мъчително се опитва да преглътне слюнката си. Не успява! Дави се, повръща върху яката…

„Господи! — мисли си. — Това… Това чудовище съм аз!“

Аз съм това.

Свлича се във фотьойла, започва да търка очи. Ръцете му треперят. Той целият трепери. Разпердушинил е цялото бюро… и всичкото това напразно! Само и само за да убие някаква си незначителна, беззащитна гадина…

Надигналият се в гърлото му смях го стряска — смехът е задавен, смях на умопобъркан. Беззащитна ли? Той смъква трепереща ръка и разхожда очи из стаята. Точно така — беззащитна. Като Антихрист! Повелителят на Мухите! Нали това беше едно от имената на Дявола?

„Замълчи! — започва да се кори. — Млъкни и ме остави на мира!“

Затваря очи, леко въздиша. В стомаха му врят и кипят киселини. Мозъкът му се издува, главата му всеки момент ще експлодира под жестоките напъни. Всеки мускул, всяка фибра, всяка клетчица на тила и раменете му са пронизвани от хиляди остри стрели.