Досадната муха

по-широка, прихвана я здраво. Прецени ситуацията.

„Оръжието ви е добре подбрано, господине! — окуражи го вътрешният му глас. — Смъртоносният удар ще е самата леснотия!“

Щеше да удари така силно, че да превърне уродливото чудовище във ваденка.

— Макар и да не щеш, приготви се да умреш, противна гмеж! — засъска той тихичко в рима. Помъчи се да си повярва, че не бе жаден за отмъщение, че гласът му бе по-скоро израз на човек, спокойно развличащ се, отколкото на сгърчено от злобна ярост старче. Че треперенето на ръцете му е съвсем естествено. Че продължаващите да го пролазват тръпки са проявление на предварително задоволство, ликуване. Че накъсаното дишане е плод на въображението му.

Мухата пак бе пропълзяла върху носната кърпичка.

„Отлично! — каза си. — Няма да може да издържи на наквасената писта на летище Бейкър“. Краят бе близо.

Пресман съвсем се сниши, запълзя едва ли не сантиметър по сантиметър. Не изпускаше мухата от очи.

„Плячката продължаваше да се храни… — не спираше коментара си подсъзнателният му глас. — Без да усеща приближаването на ловеца, тя не спираше да се налива с мляко…“

„Престани! — наложи му Пресман. — Сега не е момент за шеги!“

Поклати леко глава. „Хайде, още няколко сантиметра напред. Добре. Още мъничко. Подготви се да умреш!“

Вече почти докосваше ръба на бюрото. Примигна. Нямаше как, мухата сигурно го беше забелязала с някоя от своите скапани осем хиляди фасетки. Той стисна зъби, затаи дъх, но не спря. Продължи да се прокрадва милиметър по милиметър.

„Време е да идеш в утробата на онзи, който те е изпратил на тоя свят, мила!“

Той стовари импровизираната бухалка върху подгизналата в мляко кърпа. Бели пръски изригнаха като вулкан.

„Този път те улучих!“

Не бе видял мухата да се измъква, значи я беше размазал. Горкото ципокрило бе вече минало.

Развеселен, Пресман започна да си тананика: „Тя е мърт-ва…“

Отмести леко вестника, огледа кърпичката.

Мухата я нямаше. Пресман отстъпи назад, обърна наопаки вестника. Не, нямаше я. Разгърна страниците — и там я нямаше.

„Момент, момент! Та аз не я видях да излита!“ — измърмори. На лицето му се изписа недоумение.

Очите му бързо се извъртяха встрани. Мухата бе кацнала цяла, невредима и невъзмутима в левия край на бюрото.

„Всемогъщи Боже!“ — поиска му се да изреве. Можеше да се закълне, че не я беше видял да…

— Момент, момент, да не се… — гласът му се прекърши. Надигна вестника, страниците прошумоляха зловещо.

Мухата отлетя, описвайки грациозна крива. Противно на всякакви очаквания, погледът на Пресман я проследи до точката й на приземяване върху дебелата плюшена завеса.

„О, Небеса!“ — Пресман се вкамени.

Мухата му се стори пораснала. Някак си набъбнала. Стократно уголемена. Той присви очи. Не, това беше просто оптическа измама, дължаща се на бежовия цвят на завесата. Той продължи да заобикаля бюрото, вперил поглед в ципокрилото.

Почти извика от изненада, когато десният му крак застъпи падналата на земята чаша. Чашата се извъртя под обувката му, накара го да загуби равновесие. Пресман замаха с ръце във въздуха, политна назад и, падайки, удари с лакът острия ръб на бюрото. Болката изтръгна от гърлото му адски рев, преди едрото му тяло да се просне възнак върху мокета.

— Мамка му! — развилня се той, облещил очи, разкривил физиономия. Инстинктивно се хвана за ударения лакет, вестникът-бухалка се изниза през пръстите му. Пресман остана така — проснат върху мокета, затворил очи, с изпънати крайници.

Дяволите да го вземат, наистина го болеше. Имаше чувството, че главата му ще експлодира всеки момент.

Трябваше да изчака няколко минути, преди острите болки да поутихнат. Усети как по бузите му затекоха сълзи, нямаше сили да ги възпре.

„Господи Мили!“ — не преставаше да си мисли.

Най-сетне отвори очи.

И кое е първото нещо, което вижда? Мухата върху завесата.

Почувства да го заливат вълни на омраза, надигнали се от дъното на душата му.

„Мръсна гадина! — мисли си. — Посрана, мръсна гадина!“

Надигайки се, дясната му ръка напипва преобърнатата чаша. „Точно така!“ — дере се гласът в мозъка му. Той стиска чашата и я запраща вляво от себе си, гримасничи от силните болки в лакътя. Чашата се разбива с трясък в стената. „Добре, добре! Точно така! Браво! — продължава гласът. — Нека оная мръсница с едрите бомби събира парчетата!“

Ето го най-сетне коленичил, успява да запази равновесие. Все така е втренчил поглед в мухата.

„Мъничките й нокти са се вкопчили в завесата“ — хрумва му. — Пачавра! Дали вътрешно не ликува? Дали не се превива от смях сега, видяла своя палач така позорно да си чупи носа?

„Паплач! Ще умреш, гадина такава!“

Гласът му е странен, някак си променен, анормален. Знае това, чувства го.

Но вече не му пука от нищо! Вдига сгънатия вестник.

„О, Боже! Лакътят!…“

Господи, да не би да го е счупил! Усмивчица на фаталист се прокрадва на устните му. „Сигурно е така — с моя дяволски късмет!“

Бавно той се надига.

„Толкова по-зле!“ — казва си. Ала и това няма никакво значение. Счупен лакет, фрактура на черепа, прекършен гръбначен стълб — нищичко повече не го интересува. Дори и да трябва да си одере цялата кожа, той ще убие това скапано животинче!

Леко приведен, той доближава прозореца. Впил поглед в мухата, надига хартиената бухалка бавно, внимателно. Стоварва я изведнъж с отсечен вик. Мухата литва, после отново се връща да кацне върху завесата. Той нанася още един удар, пропуска я. Мухата отлита. Този път бръмченето й като че ли е по- силно от всякога. Той размахва бухалката, шиба въздуха на всички страни, опитва се да я засегне в полет. Мухата набира височина и каца в най-горната част на завесата. Извън обсега му.

„О, не!“ От ярост пръстите на ръцете му се сгърчват. Той сграбчва завесата, рязко я дръпва надолу. Корнизът се откъртва от стената, завесата се смъква на купчина. Във въздуха политат мазилка и прахоляк.

„Мръсница!“ — друго не може да измисли. После се обръща, в очите му проблясват налудничави пламъчета. Мухата пак е тук, каца на бюрото. Мили Боже! Та тя изглежда още по-голяма!

— Не! — крещи той. Хвърля се към бюрото, пори въздуха с вестника, опитва се да я изненада в полет, да я размаже, докато е отгоре… Не престава да блъска дори и когато снимките подскачат и се пръсват на пода.

— Пукни, мръснице! — крещи обезумял, напълно загубил разсъдък. Поваля и термоса, който също се отъркулва при снимките. Договорът на Бейкър и кърпичката на свой ред политат.

— Голяма работа! Хич не ме интересува!

Мухата е изчезнала. Той замръзва неподвижен, опитва се да долови отнякъде нейното бръмчене. Не,