Досадната муха

секса и… (тук Пресман се начумери), преди да направи първия си аборт. Преди да се превърне в този сприхав и кисел призрак, който сега тътрузеше крака из къщата с ненавистно изражение… Сякаш целия свят й бе крив за нейните неволи! Да-а-а, от онова ангелско личице не бе останал и помен, днес то дори не беше красиво!…

И Кен.

Пресман със злоба загледа снимката на сина си. Пълен неудачник. Абсолютен галфон! Конфискувана шофьорска книжка и очертаващ се процес заради катастрофа и шофиране в пияно състояние, анулирани осигуровки, наркотици… Какво още? Бързо преминалата му страст към марихуаната? С какви ли лайна се замайваше сега? Кокаин? Онази жлъчна енергия, която кипеше у него, май по-скоро се дължеше на бялата химия, отколкото на природата… Отдавна бе минало времето, когато с Кен все пак поддържаха някакъв диалог. Вече дори и не се поглеждаха.

„Мамка му стара, има ли нещо, което да ми върви в живота?“

Някаква твар се стрелна пред погледа му, навлезе в зрителното му поле. Мухата отново кацна върху бюрото. Този път Пресман не се поколеба. С рязко извъртане на китката той удари с проспекта по плота. Но още докато удряше разбра, че не я беше улучил. Мухата беше отлетяла секунда преди той да стовари проспекта върху бюрото.

— Гадост! — изръмжа Пресман.

Завъртя глава, затърси наново мухата.

Видя я. Беше кацнала на ръба на бюрото. Пресман леко се изправи на крака, зае позиция.

„Добре, скъпичка, много добре!“

Надигна леко проспекта, като се постара да не извършва резки движения.

„Приготви се да умреш, Муха Проклета! Едно, две…“

— Три! — почти изкрещя той, вложил цялата си енергия в удара. Листата изплющяха.

— Сега вече те улучих! — изригна ликуващо през зъби.

Огледа бюрото. Усмивката му изстина.

„Една секунда само!“ — бликна някакво злобно гласче в съзнанието му. Той огледа обратната страна на проспекта. Нямаше нищо. Нито размазана твар, нито кърваво петънце.

„Как можах да я изпусна? — заскърца със зъби. — Дявол да ме вземе, как можах да не улуча?“

Лицето му се сгърчи. Болките в корема се подновиха. Сякаш хиляди настървени дяволчета с бръснач разрязваха вътрешностите му. „Мили Боже!“ — замънка, а може би само си го помисли. Болката не му позволяваше да разсъждава. Той притвори клепачи. Като капак мигрената го стегна за слепоочията. Той задиша учестено, не можеше да си поеме въздух.

Отвори очи. Видя я. Веднага.

Мухата царствено се бе разположила върху бюрото, съвсем близо до капчицата мляко, оставена за примамка. С разкривена физиономия той отново удари, като за малко не събори чашата. Не улучи и мухата. За миг я изгуби от поглед, но само след секунда мухата отново пикира и пак кацна почти на същото място. „Тъпо животинче — заскърца той със зъби. — Ти с мен ли ще си играеш? Такива ли ги вършите във вашия лайнян свят? Тренирате изплъзване от удари! Досаждане на Висши Кадри из канторите! Велико Удоволствие за Мухите! Хм, ще видим кой кого!“

Той нави на по-твърдо руло листата на проспекта, стисна ги по-здраво. Този път не трябваше да избързва. Да вложи малко хитрост… Малко повече коварство. Бавно, с безкрайно съсредоточаване надигна рулото.

„Ловецът повдигна оръжието си …“ — подсказа му паметта.

„Тихо!“ — изрева й наум. Мухата не трепваше.

„Дали ме наблюдава какво правя? Може ли да ме види и да осъзнае какво й готвя? Дали скапаното й мозъче предварително ми се подиграва?“

Проспектът изплющя по плота, ударът отекна сухо като изстрел. Пропуск. Мъничко встрани. И твърде късно. Мухата беше отлетяла.

— Мамка ти! — избликна той. — Скапана муха! Ще те размажа!

Заозърта се на всички страни. Затърси я. Едри капки пот натежаха по челото му.

После я фиксира. Беше кацнала на перваза на прозореца. Пресман се хвърли напред, гмурна се във въздуха, замахвайки с ръка. Пропусна. Мухата кацна пак върху бюрото. Той поднови атаката, блъсна чашата. Тя се преобърна, отърколи се до ръба и преди да падне звучно на пода, заля в мляко всичко отгоре.

— Мамицата ти!

Приведен напред, Пресман застина. Подпря се с ръце о бюрото, опита да се успокои. Слепоочията му пулсираха. В главата му кънтяха удари, сякаш някой бе положил в черепната му кутия огромен ковашки мях, който с бясна скорост се издуваше и разпускаше. Някакво подобие на въздишка се изтръгна от устните му. Болките в стомаха го изгаряха. Пресман се свлече във фотьойла.

„Овладей се!“ — помъчи да се съвземе. Затвори очи, но и това не помогна. Дишането му продължаваше да е накъсано.

„Само това ми остава сега — сърдечна криза! — не можеше да повярва. — А може би тъкмо сърдечната криза щеше веднъж завинаги да оправи нещата?“ И тогава край с оня дрисльо, Мастърс! Поне да беше дошъл навреме, съвсем друго щеше да е…

Пресман преглътна мъчително. „Боже колко ми е пресъхнало гърлото!“ Сякаш гълташе пясък. Отвори очи, потърси чашата с мляко. „Вече не е там, глупако! Преди малко я катурна на земята и оплеска всичко!“ Дали не трябваше да я вдигне и да попие мокета? Майната му! Дорийн щеше да оправи. Боже, какви гърди имаше това момиче!

— О, не! — изстена.

Локвички мляко засъхваха върху договора на Бейкър. Той бързо издърпа кърпичката от малкото си джобче, нагъна я и я постави върху белезникавите петна. Млякото изби през плата. Нещо премрежи погледа му. Пресман стисна очи, затърка ги настървено. Когато отново успя да прогледне, първото, което видя, беше мухата. Кацнало върху кърпичката, ципокрилото се кипреше безцеремонно.

„И необезпокоявана от никого сигурно посмуква млекце с гадните си хоботчета!“

Пресман не беше подготвен за такава наглост.

Съсредоточи цялото си внимание върху мухата. Трябваше да я убие! На всяка цена! Да я унищожи! Да я направи на пихтия! Да я разплеска! Да я разпердушини! Проблемите му щяха да се разрешат, ако…

Той замига на парцали. Глупости, това си беше чиста лудост — как е възможно проблемите му да се разрешат, ако убие някаква си муха? Пълни безсмислици!

„Рой — каза си, — побъркваш се, мойто момче. Та това е просто една муха! Не е Богинята на Отмъщението! Просто една муха. Разбери го — една нищо и никаква гадна, мръсна, малка муха. Точка по въпроса. Осъзнай го!“

Замрял неподвижен, той продължаваше да наблюдава ципокрилото. Господ му беше свидетел, че нищо страшно не се бе случило. Поредната гадория, поднесена от скапания живот. Поредната глупост. Незначителна. Беше се подчинил на инстинкта… И въпреки всичко не можеше да си намери място от ярост. Дълбоко в себе си беснееше.

„Какво всъщност са мухите? — запита се. — И защо въобще съществуват подобни гнусни, жалки твари? Дали сам Господ не ги е създал, за да ни трови животеца? Да ни кара да се изяждаме от мъка? Има ли смисъл присъствието им на тоя свят?“

Нов спазъм го задави и той се сви. По кожата му запъплиха тръпки, сякаш електрически ток го прониза. Странно усещане. А може би предвкусвано удоволствие? Той се огледа.

— Аха — изрева. — Ето те!

Рязко се изправи, блъсна фотьойла в стената. Мухата отлетя от бюрото.

„Не ти хареса, нали, малката?“

Грабна вестника от ниския диван до бюрото, опита се трескаво да прегледа днешните вести. Новини от страната и от света. Местни новини. Театър. Икономика? Смехът му прозвуча като лай на прострелян тюлен. Спорт? Отлично. Да-а-а, ама не — конните надбягвания в никакъв случай не бяха най-кралския спорт! Най- кралският от спортовете беше размазването на пикливи мухи! Това е!

Той внимателно се обърна назад, нави старателно спортната страница така, че в предната си част да е