Ричард Матисън

Досадната муха

Една муха кацна върху бюрото на господин Пресман, на няколко сантиметра от дясната му ръка.

Той автоматично махна да я пропъди и мухата отлетя.

Пресман продължи внимателно да чете договора. После се сепна, вдигна рязко лявата си ръка, издърпа ръкава на ризата, погледна часовника. Дванайсет и тринайсет. Онова говедо Мастърс пак закъсняваше — типично за него. „Парите са мои, Пресман! Ще чакаш…“

Е, да, така е в живота.

Пресман остави химикалката, разтърка тила си. Болката го накара да се намръщи. Дали не се задаваше нова мигрена? Май трябваше да глътне нов аспирин.

Смехът му прозвуча като дрезгава кашлица. Не, не можеше да си позволи никакви шеги със здравето. Кръвта му сигурно бе станала на вода след цялото това индустриално количество аспирин, което беше погълнал през последните седмици.

Пресман леко въздъхна, затвори очи. Разтърка клепачи.

„Побързай, Мастърс! Къде се бавиш, проклетнико?“

Нещо пролази по дясната му китка, спусна се надолу. Той се сепна, отвори очи точно навреме, за да види как мухата отлита от ръката му за втори път и изчезва.

„Гадост!“ — измърмори господин Пресман.

Завъртя високия фотьойл към прозореца. И веднага я фиксира. Мухата бе кацнала точно срещу него — на перваза.

На пръв поглед изглеждаше неподвижна. После, необезпокоявана от втренчения, настойчив поглед на Пресман, тя започна да търка и заглажда крачета.

„Гадост! — пак си помисли Пресман. — Всичко по нея и в нея бъка от микроби!…“

Той машинално потри с погнуса горната част на дясната си ръка.

Отново впи поглед в часовника. Почти дванайсет и четвърт.

„Значи, разбираме се точно на обяд!“ — избоботи в съзнанието му басовият глас на Мастърс.

„Браво, Ед! На обяд!… Ти какво, подиграваш ли ми се или…?“

Пресман отново се вторачи в мухата, пропълзяла в полезрението му. Запита се дали в момента тя осъзнаваше, че някой я наблюдава? Спомни си, че тези насекоми не виждаха по същия начин като хората. Съставно око. Терминът изплува в съзнанието му. Пресман нерадостно се усмихна. Остатъци от началните курсове по биология. Шестоъгълни фасетки. По четири хиляди за всяко око. Значи общо — осем хиляди. Е, никак не бе чудно, че човек трудно можеше да ги изненада.

Някой дискретно почука на вратата. Пресман извъртя фотьойла. Мухата отлетя.

Дорийн подаде глава в пролуката.

— Отивам на обяд, господин Пресман!

Пресман кимна. Вратата тъкмо се затваряше, когато отново широко се разтвори, след като той върна с въпрос секретарката си:

— Мастърс не се ли е обаждал за срещата ни?

— Не, господине, не се е обаждал.

Пресман въздъхна. Нещо започна да го стяга в сърдечната област.

— Аз може би няма да обядвам…

Дорийн му се усмихна мило и тихо затвори вратата.

„Нали и без това трябва да смъкна някой и друг килограм…“ — помисли си Пресман, представяйки си едрите твърди гърди на Дорийн, издули почти прозрачната й блузка.

Тежка топка в стомаха му го запревива, накара го да смръщи от болка лице. Може би все пак щеше да му се отрази добре ако хапнеше нещо? Какво като го мъчеха киселини, поне за малко щеше да потуши болките…

Пресман тръсна глава. Стисна химикалката и отново се вглъби в договора на Бейкър. Поне това можеше да направи — да свърши нещо полезно, докато чака пристигането на оня тъпанар Мастърс.

Мухата бръмна току пред очите му и отново се разположи на бюрото. Беше забравил за нея.

„Пръждосвай се оттука!“ — изсъска тихичко той, като замахна с опакото на ръката. Мухата се понесе тежко и плавно като кораб в открито, тихо море.

„И ме остави на мира, досадно чудовище! Намери си някое кошче и се заври в него, там ти е мястото!

Опита да се концентрира върху договора, ала нов спазъм го сви в стомаха. Лицето му се изопна от болка. Не, това хич не беше на хубаво!

Пресман се облегна назад. Погледът му се спря на хладилника-бар в отсрещния край на стаята.

Чаша мляко… — подшушна му някакъв глас. — Ще уталожи бунтуващите се вътрешности!…“

Тъкмо отместваше фотьойла назад, за да стане, когато забеляза как мухата с пикиращ полет кацна върху ослепително белите листа на договора.

„Така, така, почети малко…“ — промърмори той, докато се измъкваше иззад бюрото.

Отиде до хладилника и извади отвътре половин пинта1 мляко. Не успя да изчовърка с нокът капачето, наложи се да го разкъса. Взе чаша от барчето и пълнейки я над мивката, разплиска половината от мазната течност през разкъсания отвор.

„Мътните да го вземат! — заскърца със зъби. — Как ги правят тия кутии… Нищо не върви в тоя свят, всичко отива към разруха…“

Като се върна при бюрото забеляза, че мухата още почиваше върху договора, търкайки отново крачета.

„Значи дори и не се притесняваш да си вършиш работата отгоре… — каза й наум. — А това, тъпа мушице, вече е прекалено!“

Пресман отново се намести във фотьойла. Мухата я нямаше.

„Мътните да ги вземат, колко бързо хвърчат тия гадини!

Отпи глътка мляко, остави внимателно чашата. Бърз поглед към часовника. „Мръсник си ти, Мастърс! Какви ги мотаеш? Язва хванах тук да те чакам!“

Грабна химикала с намерението пак да се съсредоточи в четене, после ядно го тръсна на бюрото. Не можеше да се концентрира. Стисна чашата с мляко, извъртя се с фотьойла към прозореца. Болката в главата набъбваше. Той отпи нова глътка, зарея замечтан поглед над града, ширнал се пред него.

„Сивота! — помисли си. — Тъга, мъка, печал… Какво обезличаване!“

— Точно като моето безлично съществуване… — чу се после да произнася.

За пореден път разтри тила си, стискайки зъби.

„Вратните ви мускули трябва малко да се пораздвижат, Рой — сухо отекна в съзнанието му гласът на доктор Кирби. — Размачквайте ги, правете някакви упражнения… Иначе ще атрофират…“

— Благодаря ви, доктор Кирби — измънка Пресман.

Плесна гневно с длан дясното си коляно, където мухата току-що бе кацнала. Остра болка мигновено го сряза в главата. За кой ли път този ден. Пресман отново изстена.

Постепенно болката го отпусна. Той се извъртя с лице към бюрото и остави чашата. Като че ли най- добре беше да се откаже да чака Мастърс.

„В крайна сметка — замисли се, — едва ли някого щеше да го е грижа толкова за смешната сделка от двеста хиляди долара…“

Пресман затвори очи. Само да можеше да…

Тръсна ядосано дясната ръка в момента, в който мухата го полази по дланта, опитвайки да се намести и там да си свърши работата. Клепачите му се отхлупиха, опита се да я стрелне, да я засмуче с поглед, но мухата отдавна я нямаше.

— Гадост! — изръмжа. — Ще те…

Пресман мразеше мухите. Винаги ги бе мразил. Мръсни, досадни същества! Пъплеха върху всякакви гадории, а после с цялото си нахалство се наместваха да пълзят и върху салатата ви с рокфор…

Вы читаете Досадната муха
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату