— Вампир ли? — прошепна едва чуто.
Някакво глухо, далечно почукване се разнесе откъм вратата. Заспал дълбоко, доктор Гериа измърмори нещо несвързано в полусън. Пръстите му нервно се сгърчиха. Чукането се повтори. Разтревожен глас разтърси покоите на съня му.
„Доктор Гериа?“ — зовеше го гласът.
Доктор Гериа се стресна, подскочи, почти напълно разбуден. Ала още няколко мига гледа заключената врата отнесено, с почуда.
— Доктор Гериа? — настояваше Карел от другата страна.
— Какво има?
— Всичко наред ли е?
— Да, всичко е…
Остър вик се изтръгна от гърлото му. Той се спусна към леглото. Нощницата на Алексис отново бе смъкната. Ужасна кървава диря беше белязала гърдите и врата й.
Съсипан, Карел примирено клатеше глава.
— Никаква ключалка не може да спре това ужасно чудовище, Господине! — каза отпаднало.
Икономът беше подпрял сухото си длъгнесто тяло на масата в кухнята, където бяха подредени сребърните прибори, които избърсваше, когато доктор Гериа бе влязъл.
— Това ужасно същество е способно да се превръща в дим, което му позволява да преминава през всякакви пролуки.
— Ами разпятието? — почти извика Гериа. — То висеше постоянно на врата й, не беше го сваляла нито за миг… И още продължава да е там. Непокътнато. Цяло целеничко. При все това тя цялата беше опръскана в кръв!
Гласът му бе станал неузнаваем.
— Тъкмо това и аз не разбирам — продължи Карел недоумяващ. — Разпятието е трябвало да я пази…
— А как е станало така, че аз нищичко не съм видял и чул?
— Били сте обсебен от неговата пагубна сила, Господине… Той ви е повлиял — отвърна му Карел. — Радвайте се, че не ви е нападнал!
— Не мога да се радвам! В никакъв случай!
Доктор Гериа тежко стовари юмрук по масата.
— Какво трябва да направя, Карел? — запита го, щом се успокои.
— Окачете сплитове чесън! — посъветва го старецът. — Провесете плитките по вратите, по прозорците — навсякъде! Не пропускайте нито една цепнатинка!
Гериа машинално поклати глава.
— Никога не съм очаквал нещо подобно — изрече сломено. — Не съм и допускал, че… Моята собствена жена!…
— А на мен ми се е случвало… — Карел се мъчеше да го утеши. — Със собствените си ръце дарих вечен покой на едно такова гнусно чудовище, надигнало се от гроба.
— Искаш да кажеш, че с кол…
Гериа изглеждаше объркан, смутен. Едва успя да преглътне.
Старецът поклати глава. Беше напълно сериозен.
— Да се молим на Всевишния и вие да успеете да сторите същото с този вампир!
— Петре?
Тя беше твърде отпаднала и сега гласът й долетя като шепот. Гериа се наведе над нея.
— Кажи, скъпа?
— Това отвратително същество ще се върне и тази нощ, имам някакво зловещо предчувствие!…
Той ядно махна с ръка. Не искаше да си го представя. Не искаше да го повярва.
— Не, няма да се върне! Чесънът ще му попречи!
— Видя, че разпятието ми не можа да го спре — възпротиви се жена му. — Ти също нищо не успя да сториш, макар че беше при мен през цялото време…
— Чесънът ще го спре! — твърдо изрече доктор Гериа. — После… Видя ли това?
Той посочи нощната масичка.
— Наредих да ми качат кафе. Тази нощ няма да спя.
Тя затвори очи. Лицето й се сви болезнено.
— Не искам да умра! — простена. — Моля те, Петре, не ме оставяй да умирам!
— Ти няма да умреш! — отвърна й той, мъчейки се да я утеши. — Кълна ти се! Чудовището ще бъде унищожено!
Алексис едва забележимо потръпна.
— А ако няма никакъв начин, Петре?
— Винаги има начин! — увери я той. — Винаги се намира изход и от най-безнадеждното положение!
Отвън сенките се проточиха, студени и тегнещи, заобгръщаха къщата. Доктор Гериа премести стола си по-близо до леглото. Седна. Зачака. Бдението започваше. Един час по-късно Алексис спеше дълбоко. Доктор Гериа внимателно остави ръката й, оправи завивката и си наля чаша димящо кафе. Отпивайки от горчивата, пареща течност, той огледа стаята — вратата беше здраво залостена, всяка пролука по прозорците — плътно запушена, отворите бяха затъкнати с чеснови скилидки, сплитовете — провесени отвън и отвътре, а разпятието красеше шията на неговата великолепна Алексис. Доктор Гериа доволно въздъхна. „Този път всичко е наред! — прокрадна се в съзнанието му. — Този път чудовището няма да успее!“
Остана седнал в очакване, заслушан в шума на собственото си дишане.
Беше се озовал до вратата още преди второто почукване.
— Михаел!
Той притисна в прегръдките по-малкия си брат.
— Скъпият ми Михаел! Сигурен бях, че ще дойдете!
Хвана доктор Вареш за ръката и притеснено го отведе до бюрото. Отвън нощта отдавна се бе спуснала.
— Къде са се дянали селяните? Какво е станало? — разтревожено запита Вареш. — Жива душа не срещнах по пътя, докато идвах насам…
— Всички са настръхнали от ужас и са се изпокрили в къщите си! — отвърна му Гериа. — Прислужниците ми също ме напуснаха. Остана само един…
— Кой?
— Карел, икономът! — Гериа говореше задъхано. — Не ви отвори, защото отиде да си легне. Вече е твърде стар, горкият, бързо се уморява — върши работа за петима…
Той отново улови Вареш за ръката.
— Скъпи ми Михаел, не можете да си представите колко много се раздвам, че ви виждам.
Вареш тревожно го стрелна с поглед.
— Тръгнах веднага щом получих вашето съобщение — каза му, като го гледаше в очите, опитвайки се да узнае повече.
— И аз съм ви безкрайно благодарен. Знам колко дълго и изморително е пътуването от Клуж.
— Всъщност, какво става? — запита Вареш. — В писмото си не съобщавате много подробности…
Гериа набързо му разказа за случилото се предната седмица.
— Михаел, разберете ме добре, вече губя разсъдък! Нищо не може да се направи, нищо не помага! Нито чесънът, нито кръстните знаци и разпятията, нито самакитката1 и огледалата, нито течащата вода — нищо! Не, не ме прекъсвайте! Нещата тук не опират нито до суеверия, нито пък са плод на болното ми въображение! Вампирът е реален факт! И този вампир в момента бавно изпива жена ми… С всеки изминат ден тя става все по-безчувствена, вцепенена, смъртта я обсебва бавно, но сигурно…
