би затова понякога нощем му се струваше, че работи цели години без прекъсване и завързва безброй нишки.
Някои от момчетата хитруваха, като не заменяха малките макарички с нови, след като се размотаеха, и по този начин губеха време, а машините работеха напразно. Затова имаше надзирател, който наблюдаваше да не се вършат подобни работи. Той хвана съседа на Джони в момента, в който прилагаше тази хитрина, и здравата му опъна ушите.
— Я погледни Джони! Защо и ти не работиш като него? — попита раздразнено надзирателят.
Макарите, с които работеше Джони, се въртяха с бясна бързина, но той не се развълнува от тази косвена похвала. Едно време това можеше да стане.. . но то бе отдавна, много отдавна. Лицето му остана равнодушно, докато слушаше как го сочат за пример. Беше образцов работник. Джони знаеше това. Често му го казваха. Похвалата стана толкова обикновено нещо, че престана да има каквото и да е значение за него. От образцов работник той се бе превърнал в образцова машина. Когато работата му не беше добра, това не се дължеше нито на него, Нито на машините, а на недоброкачествения материал. Както е невъзможно една изправна машина да изрязва лошокачествени пирони, така бе невъзможно и Джони да допуска грешки в своята работа.
В това нямаше нищо чудно. Той не помнеше да е стоял някога настрани от машините. Те просто се бяха сраснали с него: във всеки случай той бе израсъл с тях. Преди дванадесет години в тъкачната на същата тази фабрика едно събитие развълнува за малко работниците. Майката на Джони припадна. Сложиха я да легне на пода, сред грохота на машините, и извикаха две стари жени от становете им. Майсторът им помагаше. След няколко минути в тъкачната се появи едно ново същество, което не беше влязло заедно с другите работници през вратите на фабриката. Това бе Джони. Той се роди с трясъка и тътена на становете в ушите си и глътна още с първото поемане на дъх топлия влажен въздух,
изпълнен с памучни прашинки. Закашля се още същия ден, като се помъчи да изчисти от дробовете си този прах; по същата причина кашля и досега.
Момчето до Джони хълцаше и подсмърчаше Лицето му беше изкривено от омраза към надзирателя, който го наблюдаваше отдалече, но сега цевите се намотаваха бързо. Момчето сипеше ужасни ругатни към въртящите се пред очите му макари, ала на няколко крачки от него гласът му се поглъщаше веднага от трясъка на машините, обкръжил го като стена.
Джони не обръщаше никакво внимание на това ’ което ставаше наоколо. Възприемаше нещата по свой собствен начин. При това всичко, когато се повтаря често става досадно, а подобни случки той бе наблюдавал безброй пъти. Струваше му се също така безсмислено да се опълчва срещу надзирателя, както и да се противопоставя на волята на машината. Машините се правят, за да могат по някакъв начин да работят и да изпълняват известни задължения. Същото беше и с надзирателите.
Към единадесет часа в помещението настъпи вълнение. По напълно тайнствен начин вълнението моментално премина навсякъде. Еднокракото момче, което работеше от другата страна на Джони, заподскача бързо по пода към празната количка, с която превозваха макарите. То се шмугна и се скри в нея заедно с патериците си. Към тях приближаваше управителят на фабриката, придружен от млад мъж. Мъжът бе облечен много хубаво и носеше колосана риза — истински джентълмен според степенуването което Джони правеше на хората, а освен това бе инспектор.
Инспекторът оглеждаше остро момчетата, като минаваше край тях. От време на време се спираше и задаваше въпроси. Когато правеше това, той беше принуден да вика с всички сили и тогава лицето му се кривеше смешно от усилията, които полагаше, да го чуят. Бързият му поглед забеляза празната машина до Джони, но той не каза нищо. Джони също привлече вниманието му и инспекторът рязко се спря. Хвана Джони за ръката, дръпна го настрана от машината, но я пусна с учудено възклицание.
— Доста мършавичка — усмихна се загрижени управителят.
— Тънка като пищялка — последва отговор. — Погледнете краката му. Момчето има рахит, наистина още в началния стадий, но все пак го е пипнал, и Ако епилепсията не го довърши, за това ще бъде виновна туберкулозата, която ще свърши работата си по-бързо от нея.
Джони слушаше, но не разбираше нищо. Освен това бъдещите злини не го интересуваха. Сега в лицето на инспектора го заплашваше непосредствена и по-сериозна опасност.
— А сега, моето момче, искам да ми кажеш самата истина — каза или по-скоро изкряска инспекторът, като се наведе близо до ухото на момчето. — Колко си годишен?
— Четиринадесет — излъга Джони, и то с цялата сила на белите си дробове. Той излъга с такъв силен глас, че от гърдите му се изтръгна суха, остра кашлица, която откърти праха, полепвал се през цялата сутрин по дробовете му.
— Има вид най-малко на шестнадесетгодишен — каза управителят.
— Или на шестдесетгодишен — добави остро инспекторът.
— Той винаги е изглеждал така.
— Откога? — попита бързо инспекторът.
— Ами че от години. Никога не е изглеждал по-стар.
— Или по-млад, ако мога да забележа. Предполагам, че през годините, за които говорите, е работил тук?
— С малки прекъсвания, но това беше, преди да се гласува новият закон — побърза да добави управителят.
— Никой ли не работи на тази машина? — попита инспекторът, като посочи към оставената на произвола машина до Джони, на която полунамотаните цеви се въртяха като бесни.
— Така изглежда. — Управителят направи знак на надзирателя да се приближи и закрещя в ухото му, като сочеше към машината. — Никой — докладва той на инспектора.
Те отминаха, а Джони поднови работата си, облекчен, че опасността е преминала. Момчето с единия крак обаче нема такъв късмет. Инспекторът с острия поглед го измъкна от количката. Устните на
момчето трепереха, а по лицето му бе изписано изражение на човек, постигнат от тежко и непоправимо нещастие. Надзирателят го погледна удивен, като че виждаше момчето за първи път, докато на лицето на управителя се изписа ужас и крайно недоволство.
— Познавам го — каза инспекторът. — Той е на дванадесет години. Три пъти го уволнявам тази година от различни фабрики. Вашата е четвърта. Той се обърна към еднокракото момче:
— Ти ми даде честна дума, че ще тръгнеш на училище.
Момчето избухна в плач.
— Моля ви, господин инспекторе, две малки деца умряха в нашето семейство, ние сме ужасно бедни,
— А защо кашляш така? — попита инспекторът, като че го обвиняваше в някакво престъпление.
И еднокракото момче отвърна, сякаш се оправдаваше.
— А, това е нищо. Миналата седмица се простудих, господин инспекторе. Нищо повече.
В края на краищата еднокракото момче излезе от помещението заедно с инспектора, придружен от разтревожения и протестиращ управител.
След това еднообразието започна отново. Дългата сутрин и още по-дългия следобед най-сетне се изнизаха и сирената извести края на работното време. Сумракът беше вече паднал, когато Джони премина през портала на фабриката. Междувременно слънцето беше завършило пътя си по златната стълба на небето, заляло бе земята със своята благодатна топлина, беше се спуснало надолу и изчезнало на запад зад нащърбения от покривите на къщите хоризонт.
Вечерята беше единственото време през деня, в което семейството се хранеше заедно — времето, когато Джони виждаше своите по-малки братя и сестри. За него това беше равносилно на среща, защото чувствуваше себе си много стар, а децата отчайващо малки. Джони не можеше да търпи тяхната изключителна, учудваща жизненост. Не я разбираше. Неговото собствено детство отдавна бе минало. Той приличаше на сприхав старец, отегчен от необузданата им жизненост, която му се струваше глупава до безобразие. Седнал мълчаливо на масата, той ги наблюдаваше с мрачен поглед, като се утешаваше
при мисълта, че скоро и те ще трябва да тръгнат на работа. Тя ще ги поочука и ще ги направи улегнали солидни като него. Като всички хора, и Джони се
смяташе за мерило на вселената.
Докато вечеряха, майка му обясняваше по най-различни начини и с безкрайни повторения, че се мъчи
